"АПАРАТ" - ЪТ НА ВАСИЛ ГЕОРГИЕВ

 

Става дума, разбира се, за едноименния роман, но и за още нещо.

Признавам си, че скоро не бях чел толкова провокативен и смислено конструиран прозаичен текст от български автор.

Добре разказана и завладяваща история, с мотивиран екшън, нихилистичен хумор, впечатляващи обрати, стройна образна система, ефектен сюжет и премислен критичен патос.

„Апарат” е толкова добър, че ми прилича на манифестен текст.

Манифест – химн на едно поколение български творци, които се налагат безапелационно в последните години – Радослав Парушев, Богдан Русев, Людмила Филипова, родено през 70 – те години на миналия век, утвърдило се и доказало качествата си с интересни и продаваеми книги.

Поколение, чувствително различаващо се от предшествениците си, включително от мускетарите на българския бестселър – Христо Калчев, Владо Даверов и Александър Томов, напористо и без комплекси демонстриращо своя потенциал, амбицията си да обнови българската проза, правейки я атрактивна и конкурентноспособна на нашумелите преводни заглавия, създаващо книги, неотстъпващи на знаменитите актуални днешни автори от Изток и Запад, оформено и чакащо своите изследвачи, които адекватно и компетентно да откроят присъствието и значението му.

Апаратът в романа е колкото инструмент за разкриване на потайните човешки помисли и желания, толкова и инструмент за насилие над личността, средство за изтръгване на признания.

Апаратът е и метафора.

Чрез него лидерът на митичното екологично движение „Хармония” Алекс Полихронов манипулира и държи в подчинение своите последователи, като същевременно е в услуга и на мафиоти като господин Палермо, дискредитирайки чистота на преследваната от организацията му кауза.

„Апарат” е роман за инициацията.

Главният герой Емил проглежда за истините в живота, след като се сблъсква с парадоксите на офшорните измами и инсинуациите на екологичните екстремисти, търсещи ефимерния път към човешкото щастие, обсипан с добри намерения, но винаги водещ към ада.

Емил има мечта – да бъде богат и обичан.

Оказва се, че тя е трудно постижима в България.
Милионер може да стане като открадне фирмата, в която работи, а за любовта си трябва да се бори буквално на живот и смърт до самия отворен финал на сагата.

Емил е съвременният нашенски Кандид, осъзнал, че тук амбициите се преследват с нечестни средства, а Любовта е блян, чието олицетворение в книгата е ефирната и прелестна Дневна звезда, натоварена като образ със същите идейно – смислови функции като Смъртта в шедьовъра на Боб Фос „Ах, този джаз!”(1979).
„Апарат” е интелигентно и умело написана творба.

Харесва ми критичния авторов сарказъм, насочен срещу консуматорското мислене и господството на Веригите, умелата критика, която отправя спрямо постулатите на неолиберализма и екологичния тероризъм, вещото разкриване на днешното ни битие, в което гротеската, абсурда, безумния напън за успех и чистите помисли, са омесени в дяволски възел.

Книгата е колкото актуална, толкова и тревожеща.

Тя забавлява, но и стряска, органически вплетена в своята софийска аура, която й стои удобно като кожена ръкавица през зимата.

Впечатлен съм от амбициозния замисъл и начетеността на Георгиев, от желанието му категорично да се утвърди на жанровата територия на романа.

Успял е.

Естествено познавачите на творчеството му ще открият връзки със сборника разкази „Будистки плаж”(2008) като атмосфера и образност, а пуристите ще критикуват притъпената редакторска намеса, която е следвало да елиминира някои досадни грешки на стилистично ниво (повторения на глаголи и лични имена например).

Но това са поправими недостатъци, които не могат да помрачат усещането, че като цяло ”Апарат” е сред най–стойностните достижения в днешната ни литература, а от Васил Георгиев е логично да очакваме в бъдеще затвърждаване на постигнатия успех.