ПОСЛАНИЯТА АНТОН ДОНЧЕВ

статия на Борислав Гърдев

 

 

Дълго размишлявах за творческото дело на  Антон Дончев.

Не крия, че то ме респектира.

И защото е създадено от магьосник - разказвач, който буквално те приковава към своя свят, а и тъй като е богато на образни внушения, с които много малко български автори могат да се похвалят.

Тръгнах от „Пробуждане”(1956), писан  в сътрудничество с Димитър Мантов, роман, създаден преди неговият автор да знае още как се пише историческа проза.

И все пак това е прощъпалникът му, посветен на въстанието на Асен и Петър от 1185 -1187 г.

В него фантазията и полета на духа са озаптени, изображението на бита и масовките в своята достоверност и ерудитска претвореност имат преимуществено самоцелно -илюстративен характер.

Историческият материал не е овладян достатъчно зряло, но народната мощ и величието на успешното въстание, възстановило българската държава, са представени колоритно и ефектно върху богат и правдиво представен социално - политически фон.

Прочетох „Сказание за времето на Самуила”(1961),  неговият пръв самостоятелен и също много добре приет от читателите роман.

А след това се сетих  за статията му ”Книгата като дълго писмо”, която всъщност е предговор към бестселъра му „Време разделно” в изданието от 2000 г.

В него авторът чистосърдечно си признава:”... и разбрах, че в началото несъзнателно, а после с цялата страст, на която съм способен, аз съм търсил контакт с другите хора -все едно, че им пиша дълги писма.”

„Трите живота на Кракра” се оказва най-дългото от тях.

Първият камък, основата на градежа на  грандиозния си  епичен спектакъл Дончев полага отдавна, когато едва 31 годишен издава първия си собствен исторически роман „Сказание за времето на Самуила”.

46 години по-късно замисълът му ще добие завършен вид на изключителна и неповторима родна историческа сага с „Трите живота на Кракра”.

Днес „Сказание за времето на Самуила” не може да се разглежда и осмисля извън контекста на времето, в което се появява.А се ражда трудно, след тригодишни митарства и помощта на Валери Петров.

В този аспект  напомня съдбата на друга знакова класическа епопея в българската литература - „Завоевателят на миражите”(1999) на Стефан Дичев.

И тя е писана близо половин век, и тя се създава след първия голям авторски успех „За свободата”(1956), и тя е  натоварена със свръхочаквания и с актуално значими съвременни аналогии, белязали кървавите стълкновения от края на 20 век.

„Сказание за времето на Самуила” е продукт на Хрушчовото затопляне, но и на нестихващата полемика с някогашното югославско комунистическо ръководство за наследството на средновековна България и в частност за управлението на Самуил.

Съвсем не е случайно, че през 1960г. излиза третата част от трилогията „Самуил” на Димитър Талев, а на следващата година Антон Дончев поема щафетата.

Дръзко, но и предпазливо, след като класикът се е запознал с текста му и е отсякъл:”Добро е, но е  различно”.

Дончев не изгражда мащабна епическа фреска от типа на Талевата.Съсредоточава се върху кондензирана и свръхдраматична сага, акцентираща вниманието си само върху 986 г., битката при Траянови врата и предателството на Самуиловия брат Аарон.

Третата част от неговата трилогия завършва с разгромната победа на Самуиловата армия на 17 август 986 г., след което малко маниерно авторът е вмъкнал епилог, с който да приключи свитъците си за времето на Самуила.

От дистанцията на годините този му подход е продуктивен и рационален.

Неговата стегната епопея е обсебена от драмата на тримата основни протагонисти -Самуил, Аарон и Василий II, а заговорите, фалшивата царска дъщеря  Ана, обещана за жена на Аарон и подготовката на решителното сражение при Траянови врата, са само претекст, защитен шлем, през който писателят лансира и някои иконоборчески и направо еретични възгледи, измъчващи го над белия лист - за драмата, спохождаща социалното разслоение в страната, която подрива чувствително съпротивителните сили  и единството на българската армия, за толкова важната и необходима връзка между вожд, войска и народ, без която е немислима която и да била държавна инициатива или победа, както и за селското разорение, свързано с новите господстващи форми на живот, налагащи самобитни и дръзки действия от страна на Самуил като оглавяването на селския бунт срещу амбициозния бдински болярин Чрънота.

Все намеци и внушения, свързани както с току - що отминалата епоха на култа към личността и с насилственото разкулачване на българския селянин, след което(уж) се заформя стабилизацията и възхода на Тодор - Живкова България...

Интересни и любопитни са съпоставките между „Сказание за времето на Самуила” и „Трите живота на Кракра”.

„Сказанието” днес се възприема като  амбициозен опит на млад писател да докаже себе си.То и сега опиянява като младо вино. Включително и във вида си на повест-откъслек от основния корпус на текста,  носещ същността на идейно-философското му богатство - „З май”(1970)

И в същото време  си личи, че авторът му просто не разполага с необходимия натрупан опит и знания, за да осъществи адекватно поставената си цел. Сякаш през 1961 г. Дончев иска да превземе един връх, да прескочи височина, за която все още не е бил достатъчно подготвен.

Трябва да мине еуфорията на „Време разделно”(1964), недоосмисленият и до днес негов шедьовър, в който саможертвата на Манол е имлицитно дискредитирана с намесата на поп Алигорко, търсещ алиби след направените саможертви да спаси долината Елинденя по пътя на колаборацията и смяната на вярата в името на съхраняването на историческата памет - всичко това на фона на поредното българско противоборство и разцепване, на онова разделно време,  в което син убива баща си, за да стане герой и бъде убит от своя брат и в което  български еничар -  Карабибрахим потурчва родното си място, сменяйки друг българин – Сюлейман ага, потомът на деспот Слав, оказал се прекалено мек и отстъпчив за новите властници.

Следват дългогодишните усилия,свързани със създаването на „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терез”( 1968-1982-1993), епос, наченат като мащабен киносценарий и превърнал се в хулена и възвеличавана епопея, в която откриваме както влиянието от  идеите на Найден Шейтанов и Людмила Живкова, така и амбицията на автора да проследи генезиса при раждането на един нов народ, съчетал качествата на хората - коне и хората - орачи, на кентаврите и лапитите, оплодотворени от силата на земята, съобразно същността на антропогенезиса и космогенезиса, и на базата на най - дълбоката поезия, сътворена в „Махабхарата” и „Бхагавадгита”.

Вярно, 2000 страници са много.

Има излишни глави, повторения , ретардации, самоцелни философски размисли и исторически екскурсии, като странстването на Аспарух между Фанагория, Цариград, Подунавието и Болгород напомня с протяжната си мащабна детайлизираност Мойсеевата мисия, много тайни знаци на познанието, достъпни само за посветените,  срещи в пещери и мрачни подземия,  кръвосмешения, двойници на Аспарух – сказателят е например негов брат - близнак и откровени прояви на инцест - Аспарух и Слав спорят за една и съща жена - Лада, която ражда Тервел, а неговите родственици, посети от семето Кубратово, наистина доближават Маноловите сто братя!

Не липсват и кичозни ремарки, вкл. и опит да се разсъждава за връзката на човека и коня чрез противните практики на содомията - любовта на Аспарух към любимия му жребец Алтъй!

Има и символни срещи във времето - като тази на Аспарух и Константин IV Погонат в Цариград дванадесет години преди решителната битка между тях, налице е  и тъжната съдба на предателя Скира...

Всички тези „чупки” в сюжета ги приемам и поглъщам основно заради вдъхновено пресъздадената битка при Болгород, ознаменувала раждането на нашата държава.

И само вмятам за любопитните, че тя се провежда според автора на 9 септември 681 година!

Отчитам приноса и  на „Странният рицар на свещената книга”(1998), най-вече с великолепния образ на Анри дьо Вентадорн, нает от брат Боян от Земен да пренесе Свещената книга - Петото евангелие на Йоан на Запад  и да умре на кладата в Монсегюр,  на своеобразната оратория „Гласовете на Търновград”(1986), писана за 800 годишнината от въстанието на Асен и Петър, както и на сборниците с приказки и стихове – „Картинен свят”(1976), фантастични -„Човекът, който търси” (1964) , съвместно с Любен Дилов  и с героико-приключенски и исторически разкази - „Девет лица на човека”(1989) и „Легенди за двете съкровища”(1998), в които наистина има интересни търсения – от циклизирания разказ към романа -  от съдбата на Аменхотеп към примера на Николай Рьорих в „Девет лица на човека” и на евристичните открития в полето на до болка познатото патриотично четиво – „Грамотата”, „Легенда за двете съкровища”, „Предводителят на невидимата войска”, „Последната нощ на Царевград Търнов”, (основа на  драмата „Последната нощ”, 1978) „Двамата братя и тримата гости”,  за да стигнем до литературната му критика от „Съвременници”(2005) -  отзиви за автори като Хайтов, Радичков, Атанас Наковски, Боян Биолчев и Иван Гранитски и публицистика, обхващаща период от  повече от пет десетилетия и инкасираща успехи в областта на очерка  - „До последен дъх”(1963) и „Разговор за земята и хората”(1973), пътеписа -„Бухара.Самарканд.Ташкент”(1970) и психологически подплатеното есе - „Нашият Левски”(1965), „Спасяването на бълтарските евреи – нравствен подвиг”(1984) и „Ватиканът и светите братя”(2002), за да стигнем до  „Трите живота на Кракра”(2007).

Тази му четирилогия идва с целия му натрупан опит на прозаик и философ на историята, пишещ бавно и с упоение всяка нова своя сага, която  веднага след излизането си се превръща в модерна класика.

Защото Антон Дончев е писател от много висока класа.Той е съизмерим с Емилиан Станев, Вера Мутафчиева, Димитър Мантов и е от расата на тези изчезващи класици, за които създаването на значими, стойностни и носещи съвременни послания исторически романи е цел и мисия на живота им.

Затова и „Трите живота на Кракра” е не толкова дотатък на „Сказанието”, колкото блестящ завъшек на един необикновен замисъл, с който всяка национална литература би се гордяла.

Разбира се, неизбежни са и промените, които са настъпили и в стила, и в изразните средства на прозаика.

Словото е все така пластично, обагрено с актуални внушения, хипнотично въздействащо - независимо дали сме свидетели на битката при Персей и обсадата на Перник, батални картини, експонирани с елмазен блясък, нямащи аналог в българската историческа проза, ако изключим  схватката при Траянови врата от „Сказание за времето на Самуила”, на сложните интимни взаимоотношения между Никифор - Кракра младши - отец Антоний и съпругата му Роксана или на драматичнана еволюция на един от най - способните византийски императори Василий II, останал в народната  памет като Българоубиеца...

Авторът отново разчита на кондензиратаната епична сага, но този път неизбежно разтяга повествованието в рамките на близо век - възстановявавяйки и набързо повторно пресъздавайки триумфа на 17 август 986 г., но и продължавайки напред до трагедията при Сперхей десет години по-късно, бегло маркирайки трагедията при Ключ през 1014 и завършвайки своя сказ с възхитителната картина на включването на престарелите Кракра и Ивац във въстанието на Георги Войтех през 1078 година...

Основните действащи лица от „Сказанието за времето на Самуила” присъстват и в „Трите живота на Кракра” със своя специфичен облик и значимост, но тук те са помъдрели и жизнено по - правдиви в сравнение примерно с прекалено шаржирания във фолклорната плоскост образ на стария болярин Кракра Пернишки от първата част на сагата.

Налице са и качествени попадения като Калин - Теодосий, спасителят на император Василий , както и претърпелият еволюция Гаврил Радомир, на които равностойно съответства съпругата на Никифор - Кракра Роксана.

Иван Владислав и Ивац са  колоритно допълнение на повествованието, подобно на мерналия се набързо Кекавмен , докато  основните лица в образната система от първата част на епоса са запазени - Самуил срещу Василий II и Кракра - Никифор между тях в обкръжението на жена си - весталката Роксана.

Обективният тон  обаче е изчезнал напълно - при това за хубаво.

„Трите живота на Кракра” е дълбоко личностна, субективна, изстрадана и дълго осмисляна изповед,  маркирала повествованието до последната му страница, като в интерес на истината авторът, покриващ се напълно със своето алтер его Кракра младши остава  верен на историческата правда и на пълноценното и в дълбочина разкриване  на сложните и противоречиви процеси, течащи в Европа в края на X и началото на XI век, до болка познати му в детайли, в резултат на дългогодишни проучвания и занимания.

От тази гледна точка - на повествователя - демиург, за когото няма тайни, е най-добре да води своето сказание, прехвърляйки ни в Константинопол, Мала Азия и основните европейски центрове, за да ни разкрие свръхзамисъла, движил Василий II във всичките му 32 години, през които води своите изстребителни войни със Самуил - не само и единствено, защото го смята за разбойник и узурпатор на изконни ромейски земи, но и тъй като България трябва да бъде отвоювана на всяка цена, за да се превърне в съставна част на имперската политика, влязла в открита и дългогодишна схватка с нейните основни противници – арабите - мюсюлмани и католиците - западноевропейци, на които именно наследницата на великия Рим, единната и неделима православна Византия, може успешно и адекватно да се противопостави.

Именно това мотивира византийският василевс да бъде толкова упорит и неотстъпчив, а  е и причината Самуил да брани собствената ни независимост, ако и да е трогично обречен и независимо, че в лицето на Василий  открива своя двойник и съответник - и като държавник, и като социален реформатор. (Покъртителна и незабравима е срещата на Василий с неговото чучело, надянало одеждите му от 986 г.в хранилището на българското съкровище, когато той разбира колко е бързопреходна земната слава и  съмнителна победата му над неговия противник!)

В онази драматична епоха от началото на XI век няма място за двама велики и самоотвержени владетели.Единият трябва да бъде победен и унищожен.

А тъкмо на Никифор, бежанецът от Лариса, осиновен от стария Кракра Пернишки и завършващ живота си като монах Антоний в манастира „Успение на света Богородица” съдбата отрежда да бъде добросъвестен хроникьор на тази велика битка, на края на Самуилова България, повалена след жестока и продължителна борба, брънка от която се явява обсадата на Перник между юни и декември 1004 г., завършила с триумф за младия Кракра, неслучайно наречен Пернишки.

Възхитителен е и финалът на сагата, с включилите се в народното въстание ветерани Ивац и Кракра, прикрепен за коня си, завъзан на кръст като Христос, върнал се от онзи свят и отново вдъхновен за бой, виждайки с едното си око море от светлина!

„Трите живота на Кракра” не би бил дело на Антон Дончев, ако епосът не издаваше ерудираната начетеност на своя автор, запознат както с китайските военни трактати на Сун Дзъ и основните политико - философски противоборства на епохата, така и с фолклора и вярванията на потомците на Черните бикове, с ученията за медитацията и реинкарнацията на  човешката душа, без да забравяме и дръзката му хипотеза, за това че Самуил е потомък на Шишмановци от Търново, нещо, което за пръв път го срещам в историческата книжнина.

„Трите живота на Кракра” е вещо обмислен и мъдро експониран исторически роман.

Без съмнение той е сред най-представителните в родната ни проза от последните години, истинско творческо завоевание и предизвикателсто за всеки уважаващ себе си литератор.

С него българската историческа проза добива своята пълнота.

С „Трите живота на Кракра” завършва и най-дългото писмо до своите  почитатели класикът на изящната ни словесност Антон Дончев.

След него идва  романът „Сянката на Александър Велики”...

Впечатлява яркият, наситен, сладостен слог.

Писателят умее да балансира между маниерността и плавно течащото, но винаги криещо изненади повествование, обагрено с впечатляващи и открояващи се образи и картини.

Не се примирява с общоприетото, известното, клишираното.

Дори в тази отговорна тема – за Александър Велики, неговите помисли и копнежи, той дири своята ниша,  дискурс и гледна точка.

Държейки сметка за постигнатото от Яна Язова, Цончо Родев и Стефан Дичев.

В романа Александър е монолитен, внушителен, човечен, стръвно преследващ целите си, но присъстващ само в реминисценции  като плод на шестмесечно откъсване на Лизимах  от света, когато възкръсва като птицата феникс – фрагментарно, лаконично, но осезаемо, като не са забравени основните му легендарни достижения  - битките при Тир и Гавгамела, срещата с египетския жрец в оазиса Сиуах, желанието му да обедини Запада и Изтока - Балканите, Елада, Персия и Индия, смъртоносният преход през пустинята Гедрозия…

Така образът му става и  по – плътен, и по – завладяващ, но и като че ли изплъзващ се, поддаващ се на нови  интерпретации, неуловим в метаморфозите  си.

Интересни са обобщенията на Дончев за персите и траките – победени, но непокорени народи със своя житейска философия и изконна устойчивост на превратностите на съдбата.

Любопитен е прийомът сагата да се движи през често конфликтното общуване между Лизимах – прероденият Александър, сянката на великия завоевател  и съпругата му  египтянката Арсеное.

Много плътен  и ефектен е образът на Сизигамбис, майката на Дарий, с която Лизимах има силна и греховна връзка.

Дончев познава отлично материята, но упорито се стреми да даде своя трактовка на събития с хилядолетна давност, като постоянно търси и открива мястото на траките и на великите  им богини Бендида  и Хестия в увлекателно поднесения сказ.

И естествено, не би бил той, ако не вмъкне и поредното си евристично и прималиво хрумване, че още в древността – в Египет, но не по времето на Христос, се чувства необходимостта народите да имат един Бог, сътворил света и посочил им нравствените норми, към които трябва да се стремят .

Третата част на повествованието е най – зряла и излята в класически завършена  форма.

В нея творецът разсъждава и за бързопреходността на земната слана, за предпазването от суетата, за извечната борба, започнала от Александър Велики и Лизимах срещу хаоса, за ред и законност на земята, нещо, което успява да постигне в своята Тракия само Лизимах, тъй като, покорявайки тракийските вождове и царе, ги  превръща в свои съюзници, а не във врагове и роби.

Финалът е един удивителен преход от древността към родното Средновеновие, като в изповедта на монаха Антоний се търси връзката с великите сенки от древността, но се държи сметка и за актуалните веения от XIIIвек, свързани с ученията на катарите и албигойците, със съзнателния отказ от техните подмолни съпротивителни практики, връщане към  православното лоно и знаменателното откритие за правия път на Бога и увереността, че над разораната от Александър Велики и Лизимах пустиня „се простира Царството Божие“!...

Дебютът му като сценарист  е в далечната 1963 г., когато създава драматургичната основа на прочутия едноименен филм на Дако Даковски и Юрий Арнаудов с много силната изява на Васил Стойчев като Калоян.
Като сценарист Дончев работи вдъхновено и упорито, но не винаги услията му се увенчават с успех, тъй като киното, а и тв сериал, са колективно дело, в което от изключителна важност е присъствието и гледната точка на постановчика.

Писателят създава и откровено поръчков и фалшив планински екшън като „Глутницата”(1972) на Иванка Гръбчева, в който Коста Цонев като офицера от ДС Калинов успява да обезвреди горянската чета на Герасим Тодоров през 1948 г. в Пиринския край, и много бледа антифашистка творба, каквато се явява „От другата страна на огледалото”(1977) на Иля Велчев с Рената Дралчева като Яна Манева.

Антон Дончев постига шумна известност, но и остри критики като автор на сценария на три  знаменити сериала от 70–те – 80-те години на миналия век – „Изгори, за да светиш!”(1976) на Неделчо Чернев, ценен най – вече с опита да се хуманизират образите на двамата основни противници – Данев – Георги Черкелов и Крилов – Коста Цонев , „Завръщане от Рим”(1977) на Иля Велчев , разкрил алиенацията, оеснафяваването и стремежа към максимална личностна реализация в родния интелектуален соцелит, най – вече в лицето на д–р Милев – Милен Пенев и „Милионите на Привалов”(1983) на Дитхарт Кланте и Николай Попов, екранизация на романа на Мамин – Сибиряк, в съавторство с Иван Славков и Дитхарт Кланте и с великолепната роля на Руси Чанев като Привалов.

Въпреки сериозния резонанс сред публиката „Завръщане от Рим” предизвиква остра реакция сред родната управляваща върхушка и свалянето на бащата на режисьора Борис Велчев като член на Политбюро на ЦК на БКП от всесилния лидер Тодор Живков.

След тази рокада Дончев е елиминиран от започналата вече работа по епопеята „Хан Аспарух” през 1977 г., заедно с първоначално определеният режисьор Вили Цанков и сменен от Вера Мутафчиева , към която е прикрепен Людмил Стайков.

Той именно ще екранизира с огромен успех през 1988г. ”Време разделно”, но със сценаристи Георги Данаилов, Михаил Кирков и Радослав Спасов, отстранявайки елегантно автора на романа.

За Антон Дончев частична компенсация се явява шестсерийната тв версия на „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терез” на  Асен Траянов с Венцислав Кисьов в ролята на хан Аспарух с еднократно излъчване със закъснение през 1988 г., както и мечтата да пробие в Холивуд със „Странният рицар на свещената книга”, в която проектопродукция   в главната роля на Анри е трябвало да се подвизава Чарлтън Хестън...