ПАРАД НА БЕСОВЕТЕ

В памет на капитан Ангелов

 

Нея сутрин на развода ротният се яви с отново пуснат мустак! Това идваше да подскаже, че се задават тежки времена. Горко ни!

- Рота, строй сеее! Рота мирно!!!”

Ревна като млад лъв заместник ротният командир – старши лейтенант Касабов.

Заповедта се изпълни със скоростта на светлината, че и малко по-бързо.

„Другарю капитан, (бяхме другари) ротата е строена и готова за провеждане на сутрешния развод” – докладва заместник ротният, отдавайки чест на капитана, изпънат като струна.

- Къде е майката на ротата? – запита с дрезгавия, сподавен в гърлото, (кипнал от ярост) глас – на бащата на прайда, ротният.

- Тук съм! – отговори с пискливото гласче на провинило се мъниче, (някъде отзад) старшината на ротата.

- Пет крачки пред строя! – заповяда ротният, с клатушкане – обладан от неудържим гняв.

Старшината наложи крак още с тръгването, като вдигаше въпросния крак на метър височина, макар и самият той да не надвишаваше сто и шестдесет сантиметра. Когато достигна указаното разстояние, заемайки позиция по средата на строя – удари токове и отдаде чест, следвайки примера на заместник ротния.

Едно от копчетата на отеснялата му куртка не издържа на напъна и изхвърча виновно пред него, като се търкулна в кръг и спря конфузно.

Ротният го гледаше с пламтящ поглед и не можеше да отвори уста, задавен от необуздани думи. Най-сетне, съвсем тихо рече:

- Как не те е срам? Как си могъл да лишаваш от парите им тия момчета с разни предлози за някакви липси! – гласът му постепенно набираше мощ и заплаха.

- Удържал си им по един лев, което е две трети от мизерната заплата, с която ги е възнаградила държавата, понеже ги е откъснала от семействата им и вместо да учат или да работят и да бъдат полезни, както за самите себе си, така и за същата тая държава – то те биват третирани като малоумни цели две години с неща, които се научават за три месеца!...

- Как не те е срам да грабиш хорските деца! Не те ли е Грях? Няма ли у теб, майко на ротата, свидните чувства на родителя? Вие – ревна изведнъж капитанът – майко на ротата, сте нищожество! Вие, майко на ротата, сте недостоен да бъдете в Българската армия! Армия на велики мъже!...

Ротният замълча след тия думи с наведена глава, после застана мирно и обяви:

- По причина на това, че Вие сте нарушили всички устави на армията, а също и човешки норми, то аз – Вашият ротен командир, Ви разжалвам и Ви уволнявам дисциплинарно!

Ротният хвана с двете си ръце пагоните на старшината и ги откъсна със страхотна сила, след което ги поднесе на заместник ротния и каза:

- Това са високо уважавани пагони от Българската армия, предай ги по подходящ начин в щаба! Официално на поднос и с трима адютантстващи войници.

Когато заместник ротният взе трима войници и се отдалечи, капитанът застана пред ротата и заяви:

- Аз нямам право да разжалвам и уволнявам. Това е в прерогативите на командира на поделението. Ще понеса справедливото си и заслужено наказание безропотно и с високо вдигната глава, с чувство на достойно изпълнен дълг и вътрешна удовлетвореност!

Никой не може да издевателства над ожалените рожби народни, изпратени с цената на собствения си млад живот, да отстояват независимостта и благоденствието на родината! Момчетата, чиито майки и бащи нощем не спят!...

Друг е въпросът това благоденствие ли е такова? Както и дали точно по този начин и с тия методи и средства трябва да брани независимостта! Защото вчера, когато се окопавахме с едни лопатки от 1916 година, (закупени от Белгия за пшеница – иззета пак от народа, под формата на наряди) понеже еди-коя си гръцка дивизия настъпвала към София, според щаба; възникна въпросът: С тия градинарски ровини ли ще противостоим на ракетите „Поларис” и „Фантомите” на НАТО?...

Ротният мълча дълго, след което, както отклонил се от дневния ред учител, накрая обявява: а сега към урока; делово подхвана:

- Днес съгласно план-графика ще имаме занятие „Марш на скок”. Това занятие, както добре знаете, се провежда в район с пресечена местност в пълно бойно снаряжение, с което вие вече сте снаряжени и при норматив два часа трябва да сме заели рубеж, отстоящ на седем километра. – разясни в сбит текст той целта на занятието и особеностите му.

Какво ли го чака един лекокартечер с ручной пулемьот „Диктарьов” на рамо, препасан с пет торби консервни пълнителя с по сто патрона?

- Рота, равнис! Рота, мирно! – изкомандва ротният с безапелационния си хриптящ глас. – На, дяяясно! – уточни командата.

Трак, щрак – изтропахме ние, заемайки заповяданото положение.

- На, място! Ходом, марш!

Сетне излезе пред строя. Взводните офицери заеха местата си пред своите взводове.

- Редник Петров! Тон за песен! – заповяда той.

Беше изненада. До този момент никога не бях давал тон за песен! Не знам по каква причина се спря на мен. И аз вместо да запея: „Велик е нашият войник” или „Над Босфора шум се вдига”, запях: „Върви, народе възродени”. Тая ми постъпка смути всички, в това число и самия мен.

- Три – четири! – викна ротният и всички запяха.

- Ходом, марш! – викна ротният и на второто раз-два, (на ум) ротата потегли като машина.

Командирът на поделението, който явно бе възнамерявал да ни навести във връзка със скандалния случай – очевидно беше видял развоя на нещата отдалеч и стоеше под големия кестен по средата на плаца. Пълният с войници, старшини и офицери плац – стоеше удивен и с вперени погледи към задаващия се строй.

Когато наближихме командира, ротният заповяда:

- Ротааа, мирно! Равнение на дясно! За пооо... чест!

На секундата спряхме марша, грабнахме отривисто оръжията, обърнахме глави в указаната посока и наложихме крак в невиждан синхрон. Всъщност това бе най-строевата рота.

Стоящите наблизо малко разпръснати музиканти от гвардейския състав също изпънаха тела, а и всички военни по плаца и тогава двамата барабанчици, като влязоха в ритъма на маршировката; удариха палките.

- Здравейте бойци! – отдавайки чест на блока, поздрави командирът.

- Здраве желаем, другарю подполковник! – отговорихме ние.

- Отлично! – викна с не скрито възхищение командирът.

- Служим на Народната Република!

Все така в тържествен марш завихме по оградения от двете страни с жив плет, павиран вътрешен път към портала. Шашнатият дежурен офицер се спусна и отвори собственоръчно. Застана мирно и отдаде чест на преминаващата в параден марш рота.

Когато излязохме навън, ротният заповяда:

- Свободно!

Взехме оръжията на ремък и тръгнахме в спокоен ход – каквото означаваше командата.

След половин километър завихме встрани от пътя и навлязохме в окосени ливади с вдигнати няколко купени посред тях. Оттук всъщност започваше броенето на минутите, определени от норматива за изпълнението на поставената задача. На практика движехме си се в строй с ускорена крачка, само че... Минахме през разни шубраци, оврази, а накрая нагазихме и в една дъбрава. С навлизането навътре: прохладата, тишината и сумрака й придаваха някаква тайнственост и загадъчност, които някак внасяха в душите ни един смут и чувството, че сме разбойници, които се прокрадват в свещено царство. Тревожният крясък на сойките, пък още повече подсилваше това подтискащо чувство. Прекосихме дълбоко и сухо дере и когато изведнъж изпълзяхме от него, пред нас се ширна висока ограда с голяма дървена порта!

Беше манастир. Малко встрани на асфалтираната широка площадка под короната на два дъба се кипреше заведение на нечий НАРКООП. Три двойки си пиеха питието, усамотени и заслушани в изпълнението на Есма Реджепова, което идваше от окачения високоговорител над вратите му.

Ненадейното ни изникване от дола направо смути усамотените двойки, но после макар и без охота, и с известно пренебрежение ни приеха, в края на краищата.

В това време от вградената малка врата в едното крило на голямата порта излезе монах. Като видя толкова, при това въоръжена войска, той също се смути. Ротният отиде при него и му говореше нещо, а той бе вторачил поглед в моето чекурато и зловещо на вид, пък и на практика – пушкало, на което аз с безразличие се бях подпрял.

Какъв именно разговор проведе ротният с монаха, не можахме да разберем, но монахът се върна обратно, затваряйки вратите след себе си, като подгонен от потеря. Не след много време малката сводеста врата, вградена в оградата, се отвори и от нея се показа друг – по-възрастен монах. Той се усмихна широко, здрависа се с ротния и ни покани да влизаме.

Намерихме се в обширна зала, наредена с маси покрай стените и с бюфет в дъното.

- Сядайте, сядайте! – подканяше ни възрастният монах и ние се заредихме по лъснатите дървени пейки, докато се натъкмихме всичките седемдесет и двама души от двата взвода, (бяхме само два взвода, а не цялата рота, останалите бяха наряд) плюс двамата взводни лейтенанти и ротният.

Самата зала беше доста обширна. Може би да бе столова! Така и не разбрахме.

Неочаквано от една вътрешна врата влезе друг възрастен монах, който носеше разкошна бяла брада и внушителен кръст на гърдите. Подир му вървеше младият монах и държеше в ръка оплетена пет килограмова дамаджана.

- Игуменът! – съобщи монахът, който ни прие.

Ротният стана, понечихме и ние да го сторим, но той ни направи знак, да не ставаме. Здрависа се с игумена. Игуменът вдигна ръка, обходи с описване на кръг всички ни и каза:

- Бог да благослови чадата български!

В същото време влязоха и двама цивилни граждани, те отидоха при бюфета и като изваждаха от там малки чашки, тръгнаха да ги разнасят пред всеки. Младият монах отпуши дамаджаната, като измъкна каучуковата конусна тапа и я подаде на по-възрастния монах, който вдигайки дамаджаната каза:

- Това е от манастира! – и отиде при игумена и ротния, та наля първо техните чашки, после наля чашките на двамата офицери и предаде дамаджаната на младия монах, който се зае да налива на нас – войниците.

След малко, като напълни всички чаши, младият монах запуши дамаджаната и излезе с нея. Нямаше да има повече!

Игуменът се изправи и с бавен монотонен и напевен глас каза:

- Тая десетгодишна ракия, манастирско производство – кътана за по-особен случай или гост, ненадейно днес изпълни своето предназначение. По-достойни от вас момчета, не може да има! Войниците от българската армия! За мен и монасите ни по-голяма радост не може да бъде!

Той вдигна чашката си, вдигнахме и ние нашите чашки и отпихме, а след десет минути отново се прокрадвахме през шубраци и тръни, докато излязохме на окосените ливади с вдигнатите купени сено. Тук се строихме по обичайния начин и ротният извика:

- Редник Стоянов! Какво беше днешното занятие?

- Днешното занятие – започна редник Стоянов – бе „Марш на скок”. Което ще рече, че през пресечена местност в пълно бойно снаряжение за два часа бе достигнат указаният рубеж, отстоящ на седем километра от изходният рубеж!

- На билото на Лозенска планина! – допълни ротният.

- На билото на Лозенска планина! – повтори редник Стоянов.

- Има ли някой, който да не знае в подробности днешното занятие? – попита ротният.

- Съвсем не, другарю капитан! – отговори вкупом ротата.

- Ходом марш! – изкомандва ротният, а когато наближихме поделението, заповяда:

- Редник Петров! Тон за песен!

Аз се позамислих малко, кой марш тоя път да избера, но той повтори:

- Редник Петров! Тон за песен!

- Върви, народе възродени” – подхванах.

„Върви, народе възродени,

Към светли бъднини върви!

С книжовността таз сила нова,

Съдбините си поднови!

Върви към мощната просвета,

В световните борби върви,

От длъжност неизменно воден –

И Бог ще те благослови!”

Запя ротата и удари крак, обзета от един неописуем и непонятен възторг, който напираше в гърдите на всеки един.

Дежурният офицер отвори широко портала, отдаде чест и ние триумфално поехме по павирания път.

На уволнението, когато бившите войници се отправиха към широко отворения портал, под звуците на гвардейския оркестър, капитан Ангелов изведнъж се озова във въздуха – носен на ръце, както от негови, така и от бивши войници от други роти, скандиращи в един глас: Ачо! Ачо! Ачо!... С наближаването на портала, когато се видя, щото уволняващият се набор най-невъзмутимо ще погази военните норми и капитанът ще бъде изнесен (волю или неволю и без разрешение), от високоговорителя на караулното прозвуча:

- Заповед на командира на поделението.

- Капитан Ангелов да съпроводи уволняващия се набор до гарата!