КОШУНДАЛЕВСКАТА ГОРА

 

По стечение на обстоятелствата и неподвластен небесен промисъл, младият пес проскимтя точно тук. Би могло да се случи и всякъде другаде. Да придобие друг външен вид, но всичко се докара именно така. 
Намери се в подмола под коренището на огромния многовековен дъб в местността Сренчичер и заключената й от върховете Чичеро (лат. Който насочва към важно място), Юдено (вероятното важно място) и Гламата (скалисто възвишение) територия. 

Около дъба растяха редки и хилави бусори смрадлика, тънкостеблен ясен и акация, но храна въпреки оскъдната растителност, не липсваше - главно поради сериозната охрана на територията им от страна на родителите му. Срещаше се заек, сърна, а малко по-надолу в междубарието всред буйна тревиста растителност пладнуваше семейство от прасета.

Младият пес растеше в рога на изобилието. Растеше с бързи темпове. Бе и самче. От време на време с майка му ги навестяваше и бащата. Внушителен вълчак. Винаги, когато се появяваше той първо спираше, сетне изпружваше крака напред и като снишеше тяло до земята, запристъпяше едва-едва, поклащайки любезно опашка.

Младият пес, наречен още Лиско зарад белязаната си глава, изпадаше в лудо щастие и започваше да подскача ту на една, ту на другата страна. Не му достигаше куражът да отиде до баща си, а и майката не го насърчаваше, ръководена от майчин боязън за безопасността на рожбата й.

Дните течеха винаги по един и същ начин, но не бяха безинтересни. Я някой забързан гущер ще прекоси, я майка яребица ще премине на бърз ход с пиленцата си, а понякога в далечината се изнизваха едно след друго кучета. Тия кучета страшно заинтригуваха Лиско. Когато усетеше, че идват, се прокрадваше между смрадликите и глоговите трънаци, притайваше се в тревите, за да ги разгледа по-отблизо.

Когато поукрепна и сдоби известна смелост, започна да изпитва желание да се представи. Да се обяви, че го има и взе отначало плахо, а сетне все по-самоуверено да го прави. Изправяше се в цял ръст, застанал с предни крака върху някоя бабуна, но кучетата преминаваха и все така си бягаха, без да го забелязват. Пренебрежителното им отношение го озадачаваше и той не можеше по никакъв начин да разбере на какво се дължи. Всъщност те не смееха да нагазят в белязаната от родителите му територия и гледаха, колкото е възможно по-бързо да издимят. Бяха скитащи кучета. Като такива нямаше как да обладават горделиви чувства. На практика, в по-големия случай, начинът на живот си бе безпричинен избор при повечето от тях. Така се живееше безгрижно и в това се криеше изборът. Ловуваха на каквото случайно им попадне, а понякога нанасяха по някой и друг удар в територията с по-слаба охрана.

Все пак младият пес Лиско се сближи с едно куче. Беше по-голямо и по-самоуверено. Само се грижеше за себе си. А изглежда и не живееше далеч. Често, често Лиско го виждаше как се лута из шубраците край тях. Един ден реши да се представи и излезе на пътя (който то винаги следваше) в радушна поза, лежащо и с изпънати крака напред.

Кучето го знаеше и не реагира никак. Лиско го последва в заниманието му и така по някакъв естествен начин се сближиха. От време на време Лиско носеше по нещо за ядене от собствената си храна, ръководен от смътното чувство за приятелство а и подразбираше, че приятелят гладува.

Постъпките на сина не убягваха на майката, макар и да си даваше вид, че не е в течение. Ръководена от съчувствие към доведеното до положение да се скита, за да се прехранва младо куче, а също и от разбирането, че приятелството е житейска необходимост.

По природа младият пес – наречен Лиско, носеше чисто и топло сърце и приятелството, което не познаваше, му допадна много. Той се отдаде безрезервно на това си чувство. Срещите им с другото куче станаха ежедневие, а когато се случеше, че по някаква причина не можеха да се видят, биваше налегнат от дълга и мъчителна тъга.

Скоро чрез приятеля си влезе в преди немислима компания, където лудуванията и игрите край нямаха, но за зла участ в това време като гръм от ясно, в гората настъпи внезапен смут. Предизвика го изненадващо нашествие. Появиха се чакали. Тяхната бруталност, безцеремонност и жестокост наред с грозотата им стреснаха всички.

Гората изтръпна в ужас и само тревожен вик на сврака тук-там се разнасяше, бележейки поредното място на безчинства. На всичко отгоре скитащите кучета взеха, че се съюзиха с тях. Сега вече сдружените глутници изличиха всички установени норми и граници въобще. Горската атмосфера се промени коренно.

Един ден младият пес Лиско видя приятеля си, с когото не се бяха срещали от няколко дни, да се лута из шубраците и препусна натам. Когато се изправи радостно пред него, той вместо да се зарадва, взе че го удари с лапа през лицето. Постъпката му беше толкова изненадваща, че в продължение на минута Лиско не намери никаква реакция в себе си. Приятелят му наново сбърчи нос, оголи зъби и тогава изведнъж обидата и болката от нея избухна в Лиско с дива ярост. Подхвана се невиждан бой. Първоначално онова куче се радваше на надмощие, но скоро ожесточеността и жарът на Лиско започнаха да вземат явен превес. Недобронамереният му бивш приятел почувства, че неговата инициатива е под заплаха и тръгна да търси достойно отстъпление, само че обидата в душата на Лиско не търпеше никакво палиативно решение като изход. Битката при него бе на живот и на смърт.

Разтърва ги една кучешка майка от близко намиращ се подмол.

Дните после епичния бой течеха тежки и мъчителни. Огорчението и мъката в сърцето на Лиско го доведоха до липсата на каквото и да било желание за общуване. Приятелството му донесе непоносима болка и той изгуби и най-малката вяра в него. В паметта му се въртяха картини и моменти от игрите им, където преднамереността и умисълът прозираха отвсякъде и не че в ония моменти не беше ги съзрял или му бяха убягнали, но в името на сближаването той великодушно подмина.

Стремлението да приеме с любов и безрезервно цялата компания без оглед на недъзи, външен вид и порода не се приеха безрезервно, а напротив. Те като че ли в известна степен подсилиха чувството за различие, защото поведението му се изтълкува като големеене. От край време нископоставените в обществото, подсъзнателно подозират всички в надменност, нещо което ги ожесточава поради ранимото им самолюбие и твърде опасно усещане, защото след него всички пътища са възможни.

Това подсъзнателно и полуосъзнато откритие отчая младия пес Лиско. Той не видя точно така нещата, но почувства недоброжелателността у ония, към които сърцето му изпитваше само любов.

Времето летеше. Лиско порасна. За определен период се запиля из далечни краища на гората и едва когато неотменния дълг към Самодържеца наближи, се завърна в родния дом. Беше се превърнал в снажен и красив млад пес. Ненадейната му поява разбуни стари чувства, породи нови и разстрои вече сложилия се местен ред. Неща, които в личен план не го касаеха. Той се разхождаше нагоре-надолу с развята бухната опашка и вдигната гордо глава в пълно пренебрежение на заобикалящата го среда. Фигурата му извикваше възхита и изискваше уважение. Получаваше и едното и другото къде откровено, къде пресилено.

През един ранен следобед, залисан по несъмнено стара сърнешка следа, прескочи трънлива долчина и като се приземи на отсрещната полянка, с изненада откри, че всъщност е попаднал в блокада. От всеки храст и трън стърчеше я кучешка, я муцуна на чакал. Несъмнено целта на засадата бе улов на сърна, но това по никой начин не можеше да бъде успокоение. Умът му мигновено формира идеята за обратен скок, докато блокадата е под влияние на сензацията, но в тоя миг от секундата – едно свирепо ръмжене огласи околността и с чупене на храсти и невъобразим шум на полянката се появи огромен вълк. Поизпостял и леко опърпан стар вълк. Появата му мигновено разпръсна блокадата. Изглежда на свой ред се е спотайвал, ръководен от надеждата да похапне сърнешко, само че чрез отнемане на чуждата плячка, защото присъствието му изненада всички.

В резултат на така развилите се събития младият пес Лиско остана сам на полянката със стария изпостял и леко опърпан вълк. Позицията му въобще никак не се беше променила към по-добро. Последващата постъпка на вълка обаче внесе в съществото му своеобразно успокоение и той усети как краката му омекват.

Вълкът доближи леко до него, побутна го и тръгна напред. Лиско разбра, че това е покана да го последва и тръгна. Вървяха дълго, минаха през непознати територии, а когато късно привечер излязоха на някаква обширна поляна в мрачно и усойно място, където мигновено бяха наобиколени от десетки вълци, той окончателно изгуби присъствие на дух, още повече че на отсрещния скат с избелели пищяли от мастодонти на старокучешки бе изписано: Надежда всяка вие тук оставете!

От най-отдалечения край на поляната се зададе извънредно огромен вълк. Когато пристигна, хвърли бърз поглед на изпостялия, леко опърпан стар вълк, приседна на задни лапи и впи поглед в младия пес. Погледът му бе остър и тежък. Мина час в това положение, после се изправи, огледа от всички страни неподвижния като сфинкс млад пес Лиско и наново зае предишната позиция. По едно време изпъна силно шия напред и разтърси глава. По всяка вероятност действието му означаваше нещо. Старият изпостял и опърпан вълк на свой ред изтегли силно шия напред, разтърси глава и като се обърна, потегли към гората. Огромният вълк се оттегли, но останалите вълци на поляната наобиколиха кучето вълча порода, минаваха край него, побутваха го, за да проверят устойчивостта му и когато бе изпитан и от последния от тях, кандидатурата му за охрана на Властелинът май получи одобрение.

Младият пес Лиско нямаше представа къде се намира, нито знаеше защо оня стар вълк го беше спасил и довел тук. На него бащината му постъпка от далечни години, когато открил маскиран в шубрак, ранен и примиращ от глад, същия този вълк и не взел да го доубие, а го отминал, но оставил от плячката си – не бе известна. Ето как по един твърде странен и не дотам обичаен начин провидението подхвърли поредното душевно аутодафе пред простосмъртните.

Въводът в спецификата на високата чест отне не много време. Преди да пристъпи към същината на ангажимента си, младият пес Лиско пое тържествено (според правилника) личната си отговорност във всичко, което евентуално би възпрепятствало задълженията му, като сложи лапа върху горещото си сърце и излая два пъти с пълно гърло и най-мощен глас.

Службата тръгна без никакви особени и извънредни изпитания. Просто обикаляше по строго определен маршрут с най-тиха възможна стъпка, като се озърташе междувременно на всички посоки, понеже известно е, че никога не може да се знае откъде точно ще изпълзи врага!

Друг път пък се спотайваше в някой шумнат храст, а понякога заставаше и на публично място. Великолепен и сериозен като самия Зевс. Публичното място се явяваше едно официално и недвусмислено предупреждение срещу всеки душманин.

Горският цар така и не срещна. Щеше му се да го зърне, за да види на какво мяза. Що за същество е? Но зърна къде по-значимо нещо. Хидра, която напуска главната бърлога. Сам по себе си подобен факт не е особено изключение, но въпросната хидра му се стори твърде позната. Не я видя хубаво, но въпреки това му се стори позната. Имаше затруднено и особено движение. В битка със себеподобни вещо я бяха контузили. Ето защо вероятността за съвпадение би била твърде нищожна, за да бъде лековато допусната. Омразата на въпросната хидра към всичко чуждо бе пословична и носеше славата (извлечена от провидението) бави, но не забравя.

Два дни по-късно ефектът от посещението й се прояви. Безпричинно разпореждане го извади от състава на сработената в дейността и взаимоотношенията си група. Получи задачата да поеме охраната на бърлогата им. Младият пес Лиско още на сутринта влезе в изискването на новото задължение и задълбочен в алинеите на вътрешния правилник, не чу, а и не забеляза нищо подозрително или необичайно, но почувства да го пронизва някаква сковаваща до обездвижване сила. Той се извърна назад мигновено, събрал цялата си налична воля и видя приближаващия го Змей. Едва сега разбра защо наоколо не се вясваше жива твар. Всичко се беше изпокрило по миши дупки.

Змеят поклащаше тромаво тяло и идваше все по-близо. Безизразното му лице и немигащите стъклени очи излъчваха парализираща сила и внушаваха безнадеждност и абсолютна безизходност. Когато се изравни с младият пес, разтегна устни в унищожителна усмивка и с невероятно топъл глас попита как се казва, поставяйки междувременно смразяващата си лапа на рамото му.

- Лиско Вълчо Каракачанов – издекламира Лиско.

- Хубаво име! – забеляза Змеят с едно неопределено чувство я на ирония, я на тънка деликатност.

- Хубаво – отговори Лиско в служебен тон.

Змеят тръгна напред и Лиско, насърчен от лапата на рамото си, го последва неотлъчно. Подхвана се стандартен в тия случаи разговор за родния край на Лиско. За родословието му и в частност за неговите родители. За поминъка по тоя край както от дълбока древност, та чак до настоящи дни. За приятелите му, с какво се занимават..?

Лиско отговаряше сухо и сбито. Змеят го насърчаваше за един по-дружески тон, ала той колкото и да се стремеше да отговори на змейовото стремление за непосредственост, толкова повече не успяваше. Не, че се страхуваше. Не. В младия си земен престой съдбата не веднъж го бе изправяла лице в лице пред неизбежното и той бе осъзнал малко неприсъщо за летата си, щото нещата при простосмъртните рядко зависят от тях и че онова, което има да се случи, то непременно ще се случи, а изходът е божа работа!

Едва когато обиколката на обширната поляна, нагъцкана от бърлоги, приключи пред поста му, Змеят свали лапа, спря, погледна го с немигащите си стъклени очи и каза:

- През живота си никога не съм носел оръжие!

- Боже, колко несправедливост има по света! – мина през малката кучешка глава на младия пес по някакъв непонятен телепатичен начин, повлиян от мълвата, че сам Самодържецът бил се страхувал от своя сатрап.