КЕТАПЪТ

 

Камен Петров по прякор Пилето седеше на висок виенски стол с кръстосани крака върху ниска маса, под сянката на величествения чинар пред дома им.

Полюшваше се напред-назад и посръбваше тънко от стиснатата между пръстите на дясната си ръка цигара, обмисляйки каква длъжност да си измисли.

Внезапно му се дощя да направи няколко поредни кръгчета, тютюнев дим, нанизани едно след друго. Беше го виждал от някои пушачи. Лично за него не би могло да се каже такова нещо. Припалваше чат-пат ако бъде почерпен.

Въпросната прищявка го споходи като един вид разтоварващ трик спрямо изнурителното и трескаво умствено натоварване, на което сам се подложи. Несъмнено измислени длъжности имаше, колкото щеш, обаче си имаха и своите титуляри. Тоя факт бе повече от отчайващ, дори задушаващ.

Смазан от фактите, той пое дълбоко въздух, изпружи крака и изведнъж в главата му като светкавица проблесна прозрението, щото духовната област би била едно поле безкрайно в това отношение. Примерно – Завеждащ отдел: Духовното развитие и бъдещето на съвременния човек!

Изтерзаната мисъл моментално го изпълни с жизнерадостна топлина. Обладан от възторжени чувства, той килна глава назад, поднесе цигарата, дръпна, за да пробва номера с кръгчетата, ала в резултат на тия му действия центърът на тежестта се измести от равновесната си точка и Камен Петров Пилето се просна по гръб.

Случилото се го разочарова в непоносима степен. Това го разплака, както би се разплакало едно незаслужено нагрубено дете. Извърна глава с вперен неопределено къде в пространството поглед и викна:

„Ти все ще ми извъртиш някоя несрета!”

В тоя момент оградната им портичка изскърца с тънък и протяжен метален звук, а след малко пред очите му се изпречи самият му вуйчо.

- Какви ги вършиш бе, Камене? – рече той, като го видя такъв.

- Никакви! – промълви Камен Петров Пилето конфузно.

- Научи ли за отец Никодим? – попита вуйчото след кратка пауза.

- Какво? – отвърна незаинтересовано племенникът.

- Никога нищо няма да знаеш, докато седиш тука затворен като овен в изолатор! – отвърна дръпнато вуйчото.

- Да не би да е възкръснал! – подхвърли неочаквано саркастично Камен Петров Пилето.

- Без малко! Близна го червеният вятър! – и като направи кратка пауза, добави. – Някои казват, че било стрес! Въобще мъчно лечими работи. Мазал се, с каквото се досети, докато накрая му опадне всичката коса и понастоящем е гол като плужек. Увил се е с един мръсен чаршав. Целия и главата си е увил, та само червеният му като морков нос се вижда!

- И? – рече Камен Петров Пилето подчертано нелюбезно.

- Не се ли досещаш? – сопна се вуйчото.

- Какво да се досетя? – дръпна се на свой ред племенникът.

- Как какво бе, момче, не е ли ясно, щото повече от тогова поп не става! – разгневи се вуйчото. – А пък само след два дни, оказа се, щяло да започва съкратен курс за свещенослужители!

- Да не би да си намислил поп да ме правиш!? – възкликна Камен Петров Пилето.

- Днес важен става кетапът, пане! – заяви авторитетно вуйчото. - Съкратен курс и кетап! А после, ще видим! Поп Качо Живовски се разстриже и сега си даскалува! Най-добрият даскал е! И министър ще те направиме – моя работа е! – допълни той.

- Ама, вуйчо… - измънка Камен Петров Пилето смутен.

- Няма никакво ама! Ние решаваме, ама за служба вече требва по възможност някакъв кетап!... С отец Никодим сме се уточнили. Остава да отидеш при него да ти напише една препоръка! – каза той и си тръгна.

Камен Петров Пилето се поотупа, пооправи външния си вид, а през ума му премина мисълта:

Те ти духовна област!

Отец Никодим живееше недалече от тях и за дългуш като него подобно разстояние не представляваше нищо. На всичко отгоре никак не желаеше и да се срещне с когото и да било, понеже тукашните хора са битер следователи. Не разберат ли къде отиваш, какво правиш, не биха те оставили за нищо на света.

„Всички пътища водят за Рим” – каза си по пътя, като успокоение, макар и да му бе доста притеснено.

Отец Никодимовата портичка изскърца със същото протяжно звучене, както и тяхната и Камен Петров Пилето си помисли: Един им е майсторът! - препускайки по пътечката от естествени каменни плочи, които отвеждаха към къщата. Стъпалата взе през две – през три и се озова горе на пруста на един дъх, само че онова, което видя, така го порази, че за малко да прескочи оградните дъсчени перила.

- Не се бой бе, момче! – изрече седящата на миндера мумия. – Това съм аз, дядо ти отец Никодим.

Камен Петров Пилето дотолкова се шашардиса, че не схвана нищо от онова, което Отецът му говореше и чак накрая долови:

„… и баба ти попадия щуче (говореше по турлашки – тоест щукнала, изчезнала) и не се прибра. Изпорти ме мене тоя червен ветър – ли, стрес – ли! И нищо не я спря тая мангафа!... Изработих си една помада. Смрадлика, бучиниш, чемерика и сяра – та мирнах, но почнах да се проскубвам! И понастоящем съм гол като плужек!

Мумифицираният отец се изправи и попита:

Щеш ли да видиш?

- О, не щъ – не щъ! – отвърна бързо Камен Петров Пилето.

- Добре – рече отец Никодим – ти ще отидеш да ми купиш една кутия цигари, а аз ще ти напиша препоръка и ще изнеса някоя книга.

Това с цигарите никак не се понрави на Камен Петров Пилето и го накара доста да се подвоуми. Все пак сколаса. Бе в ръцете на попа!

- Слънце, ей! – провикна се след него отец Никодим.

Нахалството на отеца извади от равновесие Камен Петров Пилето и той едвам успя да се овладее да не му се опъне, па махна в непредотвратима безизходност с ръка и закрачи бързо, докато на оногова не му се доще още нещо.

Самата операция по изпълнението на отец Никодимовата прищявка му отне не повече от десетина минути и когато Камен Петров Пилето наново се изкачи на пруста, вида поставени на масичката до миндера три книги и запечатан плик върху им. Очевидно всичко това предварително е било приготвено, а отецът сега просто го бе изнесъл.

Камен Петров Пилето отмести плика и заразлисти едната книга, но си помисли: Тоя плик ще го нагрея на пара и ще го отворя, да не ме смята тоя плужек, че съм баламурняк!

Книгата се наричаше Требник.

- Знаеш ли старобългарски? – попита отец Никодим.

- Е! – възкликна Камен Петров Пилето, леко засегнат от неуместния въпрос.

Гримасите и възклицанията някак му бяха вродени, но ако притежаваше някаква сила, то тя бе в слушането. Беше слухар. Не четеше, ала винаги намираше някой разказвач. Правеше го умело, чрез задаване на въпроси. Нещо като препитване от безспорен авторитет по въпросите. Само че не бе съвсем добре със слуха и това често му погаждаше определени конфузности, защото произнасяше думите, според както ги бе схванал. Дали заради четенето, или по някаква друга причина нямаше и добро съставяне на изречението и обикновено прибягваше до клиширани приказки и най-вече до чужди отговори. Често можеше да чуеш от устата му с голяма самоувереност да ти подхвърли някой възглед или обяснение, които самият ти си му изложил и дал.

- Знаеш го, зер! – съгласи се отецът. – Защо си търкал толкоз години чиновете! Аз си чета – обясни той – на десната страница, там е на съвременен език.

Камен Петров Пилето хвърли бърз поглед върху въпросната страница и като се убеди в думите му, отмести леко поглед, казвайки: „Разбираемо!” – Но си рече:

„Тая академия си заслужава вниманието, впрочем!”
Несъмнено планът на вуйчото си проправяше път в съзнанието му и той все повече проявяваше склонност на съгласие само че един доскоро неподозиран фактор постепенно започваше да се оформя в съзнанието му като тревожна пречка.

Беше голобрад по природа: Вярно – казваше си – не брадата, а кетапът прави попа – поп, ама така ачик, без брада – поп…!?

Внезапно в неспирните си лутания из лабиринта на безнадеждността и във върховното си отчаяние, умът му разкри някаква пролука – светлинка в най-неподозираната възможност. Камен Петров Пилето улови смътната идея, огледа я критично от всички възможни ъгли и си каза не без известно задоволство:

„Дупка през планината пробивам и пак минавам! Хмъ!”

Поблагодари веднага на отец Никодим, взе си довиждане с него, като му пожела да превъзмогне своята си беда и изхвърча.

Когато се прибра, първата му работа бе да разлепи плика. Вътре имаше сгънат о две кариран лист, на който с невероятно красив почерк беше изписано:

„Отрокът кръстих собственоръчно, а сега сам Ви го предавам, Владико – по воля свиша!”

Колко време му отне стремлението да се проникне от казаното, така и не разбра. Чак привечер гласовете на родителите му, които се прибраха от полето, го извадиха от неопределяемото му състояние. Тогава Камен Петров Пилето се изправи, застана мирно, както бе обучен в казармата и в клетвен стил, обяви:

„Мечка страх, мене не!”

После издебна своите родителите, докато щъкат из двора и се измъкна тихо през портичката, като я придържаше нагоре, зарад скърцането, което би го издало.

Отиваше при табакчията Иван Модерния. Пристигна при пълна тъмнина. Извика няколко пъти (кучетата отдавна бяха взели скоропостижната си доза стрихнин като държавна политика) и след не много време от вътре се долови тропот на крака. Вратата се отвори и с фенер в рамката и застана Иван Модерния. Къщата му се намираше извън регулация и до нея нямаше прекаран ток.

- Бай Иване – подхвана Камен Петров Пилето, знам че е късно, ама спешно се налага да ми направиш важна услуга.

- Ще ти направя – каза Иван Модерния, - но да не вдигнеш на главата ми някоя чуруга (цицина)!
Наричаха го Модерния, защото римуваше всяка втора дума, така да се каже.

- Няма! – увери го Камен Петров Пилето.

- Арно – рече Модерния – ама е време коварно!

- Отивам да уча за свещеник, но съм голобрад и ще ми е нужна брада при това положение за известно време. – обяви.

- Издига се бос, издига се кьос; сал Модерния си остана все така прост! – издекламира Иван Модерния.

- Е? – прекъсна го Камен Петров Пилето, сбърчи обидено устни и вдигна въпросително глава към него.

- Ще имам утре от младо пръчле кожа. Брада с мустак от нея под носа ти ще сложа! – обяви Модерния в своеобразния си стил.

След няколко доуточнявания Камен Петров Пилето пое успокоен към бащиния дом.
„Гледай, - каза си жегнат той и ядосан безпределно от иронията на Модерния – каква несправедливост има само по земята! Глупакът надарен, а школуваният лишен!”

Находчивият и достоен отговор предизвика известно задоволство у накърненото му честолюбие само че горчивината в гърлото се запазваше.

„Как – рече на ум Камен Петров Пилето – нито веднъж нещо не можа да ми дойде навреме в главата!” – и заплака.

Завладян внезапно от неистово желание за самобичуване, той притъпи внимание и тутакси хлътна в някаква трапчина, която на секундата го хвърли по очи в дебелия слой прахоляк. Обзет от необуздан гняв, Камен Петров Пилето удари с юмрук о земята, извърна глава назад и викна с пълно гърло:

„Знам, че си тука! Мръсен и долен чорт! Чорт! Чорт! Чорт!!!”