ДО ВНУЧКАТА МИ ОТ ЕЛ ДОРАДО - 2

 

Здравей, Зайче-Байче!
Ръцете ми потрепериха, докато смогнах да отворя пустия му пощенски плик. Па здраво залепено! По наше време писмата си пристигаха обикновено разпечатани. Да няма изненади, понеже врагът не спи!
Била си умерено добре – пишеш. Радвам се, щото едно е да измикярстваш в мъничкото село, където всеки си е малко или повече бандюга, докато съвсем друго е в голямото село, където светът е шарен, еснафлия.

Магарето ни си остава глухо. Говоря му, говоря му, а то само ме гледа с огромните си добродушни очи и премигва. В последно време, като че ли взе да прихваща това-онова, ама е възможно и да се заблуждавам в желанието си, да го видя с нормална природна чувствителност. Чувал съм, че след определена (библейска) възраст някои органи били се възраждали. Да не би пък изсъхналата му през годините ушна мембрана да е прихванала някакъв регенеративен процес! Всичко се случва.

Сократ, кучето, дето го взех като придружител на изборите, (знаеш също) притежава будното око на яребица, но остарява. Прилайва от време на време най-формалистично. Беззъбо е!

На глашатая, за когото ти писах как обикаля от къща на къща със сведените му свише указания, магарето се помина! По време на оня, местния вот. Поболя се човекът. Вярно, куцо магаре беше, ама нали си е твое! А на Минотавъра Вацо, (пак тогава) прегоря кравата. Отведнъж! Козите ни, да не останат и те по-назад, лепнаха някакъв напълно неизвестен вирус и са си все разгонени, (да ме прощаваш) особено саанките. Доведохме един Саанак. Младок. Взе се решение да стабилизираме имунната им система със Саанака, щото бил устойчив сой. Много е важен един сой. Еле, ущорийските кози го не щат – бият го, та го пилеят. А не е злогледо, да речеш. Ама да не те занимавам само с простотиите ни.

Изградихме хор. Нарекохме го хора на Пандурите. Мене ме избраха да съм му солист. Имал съм мощен басов глас! Нали предимно говедар бях! По цял ден виках.

Имаме и още един хор. Казва се хорът на Пезевенките. Те са от по-горен разред. Създадоха се още и два танцови – мъжки състава. В резултат на цялото това духовно нашествие, което ни споходи, вуйчо ти Трендафил първоначално изпадна в някаква депресия, която постепенно прерасна в неутолима жажда за самоизява. Запленен от миража на собствената си възбуда и неистово стремление към сияйните върхове на славата – той взе, че се заключи в едно мазе с отдавна изоставени бурета и цели шест месеца, ни яде, ни пи, нито пък се бръсна; а когато се появи в един късен следобед на белия свят: бледолик, дълговлас, изпит и леко прегърбен – пуст, будещ всички възможни чувства; измъкна от джоба си на полуразпадналия си панталон, кафеникава окарина и подхвана нечувана мелодия.

На времето в качеството си на представител на новосъзнаващите се алтруисти присъства на откриването на сезона в Болшой театър през петдесет и шеста, където бе гледал постановката „Лебедово езеро”, в главната роля с някоя си Мая Плисецкая и от тогава тя не излиза от ума му. Била в чудни ефирни одежди, грациозна, с плавни като у птица движения; докато музиката на някой си – Чайковски, направо разбуни дремещия в подсъзнанието му творчески нагон. И ето ти сега, в резултат на това дълго и мъчително терзание, той успя да сътвори своето лелеяно произведение.

Маса народ довтаса на часа, като засвири, привлечени от свирнята на вуйка ти, а той, опиянен и преизпълнен с възхита то самото си изпълнение, тръгна напред със затворени очи по улицата. Народът веднага го последва в едно невиждано шествие – поклон, пред духовната еманация на връхлетялата ни изневиделица и мъчно разгадаема творческа треска. В това време до слуха на всеки един достигаше шум от човешки бяг.Когато масата-народ се извърна назад, видя запъхтяния с барабанче в едната ръка Цоньо Цуцуманчето. С пристигането си – останал почти без дъх, той обяви: Цуцуманска рапсодия. Носеше чисто новото си барабанче, направено от ярешка кожа, ощавена чак в село Гмитровци и то лично от Гмитър – най-големия табакчия, въобще. Плати му с две гъски и остана без гъска за Банго Васил, но не съжаляваше ни най-малко. Гъските бяха диви. Хвана ги в „Сребърна” с нанизана на корда полусварена царевица.

Цоньо прехвърли носещото ремъче през шия, взе палките в ръце и като мина точно зад вуйка ти, удари палките о прозрачната като оризова хартия кожа, барабанчето трепна в ръцете на родения майстор – в сгъстяващ кръвта, равномерен ритъм. Дочул сребристия глас на барабанчето, вуйка ти засвири така въодушевено, че звукът на окарината достигна опияняваща мелодия на влюбен славей; белоснежната му брада, потрепваща от слабия полъх на настъпващата зима, му придаваше своеобразна и неповторима величественост – подсилена допълнително от едва забележимите зеленикави изпарения, които подгонени от слънцето, пъплеха по дрехите му. Но това не е всичко.

Атанас, комшията, се зае да изучава латински.

„Абе, к`во ломотиш?” – викам му.

„Залових се за латинския.” – отговаря ми.

„За какъв дявол ти е латински, та това е език мъртъв.” – казвам му аз.

„Мъртва е на баща ти кравата, дето я взеха у ТКЗС-то, а латинският не е.” – отвръща ми.

„Мъъъ!” – опонирам саркастично.

„Това е базисен език – започва да ми пояснява – целият Запад ползва латиницата…”

Аз се изсмях и това го вбеси.

„Прост си като фасул, като леща и като галотка!” – обяви.

Понеже, зайче, ти немаш представа какво е това галотка, ще ти го опиша горе-долу. Това е двуколка. Появиха се през шестдесетте, когато внесохме животните и наличния си инвентар, та да бъде създадено Трудово Кооперативно Земеделско Стопанство. Даде ни се право на по една крава и така се появиха товарните двуколки. Французите ги назовават гальота. Та не са нашенска разработка. Изглежда масовизацията там е минала по-рано! Сега направо се възродиха. Атанас с двуколката си по цял ден вози Ингилисите. Те пък и казват фиакър!

Взех да постя, пека си картофи и не купувам хляб. Поливам ги със Зарчин, да не би някой да ми изгори гърлото. Самата галотка действително е проста и ще си я направя, обаче съм решил да отида до „Златни пясъци”. За пътя ми трябват спестените пари. Смятам с книжката за масова приватизация, дето ни се раздадоха да си приватизирам един плажен чадър, че май ще остана валат! А него – чадъра, ще го монтирам посред фиакъра и Атанас отива на кино. Естествено първо ще го патентовам!

„Виа апиа” – казва Атанас.

„К`во те апе, бе?” – питам го.

„Виа апиа – отвръща ми бавно и натъртено Атанас – значи пътя към Рим.”

„На там ли ще возиш Ингилисите?” – подхвърлям малко с насмешка.

И Атанас е хорист, ама е от Пезевенките. Сега за Нова година обединихме хора. Ще изнесем програма пред Ингилисите, та да видят, че ние тук (може да сме изоставени) бунаци не сме. Иначе с Пезевенките не можем се дордиса изобщо. А-а, ще дойде и чичо ти Ачо от Лом. Той изнася сценка по поемата „Лудия” от Шандор Петьофи. Ние отзад, построени амфитеатрално, припяваме Давидови псалми. Вуйчо ти ще свири на окарината (поради липса на гуслар) своята си рапсодия, а глашатаят, облечен в чер фрак, (злият дух) обикаля около му, развявайки перилата на плаща, с който е наметнат, прикляквайки. На финала чичо ти гълта собствения си юмрук. Това е коронния му номер. На практика от никого неизпълним. В тоя момент аз се изсмивам мефистофелски (смятай наподобяване Гяуровия бас):

„Ха-ха-ха-ха-ха!”

Тогава Цоньо Цуцуманчето удря туш и завесата пада.

Виж, Зайче-Байче, трябва да тръгвам, защото оня мискин Атанас се надува отвън. Зинал е като араслам, такава е приказката. Какво е това араслам, не знам, може да е нещо от рода на хипопотамите. Не ми е известно друго по-устато добиче.

За малко да забравя. Обади се баба ти. Иска да и пратя колет с: луканчица, бутилка зарчин, сланинка и бутилка ракийка – по Коледа. Да, ама не! – както го рече оня – Бучаров. Прасе вече няма, няма и ракийка, а зарчинът си го пийвам сам. Сам си въртя мотиката и сам си пийвам. Куриерът бил отпрашил към небесните висини. Ще хвърля чашка и за него. Задължен съм му все пак.

Хайде чао. Чао, чао, чао. Да знаеш, Чипоноско, как ми е домъчняло само за туй носле.

Дядо ти Йоцо Панов от Кошкундалево.