ЕКСПЕДИЦИЯ ВИА ПОНТИКА – ИЗ ДНЕВНИЦИТЕ НА СКИТНИКА – 4 ЧАСТ

 

 

ДЕН IX

Спя отвратително. Вероятно заради преумората вчера. Ставам в седем и запалвам огъня. Вечерта е от сравнително по-топлите. Или просто сме били облечени по-дебело. Денят не започва на добре. Извадили сме шалтетата и спалните чували от палатката. След закуска започваме да я сгъваме. В единия й ъгъл усещаме нещо меко и живо. Отваряме я отново, а вътре се оказва... малка пепелянка, влезнала на топло докато сме закусвали. Затова палатките трябва да се затварят винаги. Денят определено няма да върви добре.

Спускаме се до Малко Търново и се отбиваме към Града на мъртвите, намиращ се в местността Пропада. Нещо изумително, което виждам за пръв път в живота си. Тракийският могилен некропол се състои от 48 погребални могили. Могат да се видят два вида гробни съоръжения. Първият е т. нар. "циста" - обикновен гроб, вкопан в земята, облицован с каменни плочи и засипан с пръст. Вторите са четири различни по архитектура и време на строеж гробници. Едната е тракийска куполна гробница от V – III в. пр. Хр., други две са римски от II – IV в. и четвъртата е римска сводеста гробница, градена от камък и тухли. Има както семейни погребения, така и единични гробове.

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/15.jpgОще в първите метри от разходката ни из дъбовата гора чувам шум зад себе си. А зад мен се намира сравнително голям камък. Предполагам, че под него се е шмугнал някой гущер и решавам да се пошегувам с Вилиан:

- Вдигни този камък да видиш какво се крие под него!

Не му е необходимо много време. Хваща камъка с две ръце и го повдига почти една педя над изпръхналата земя. С ужас виждам как на сантиметри от ръцете му се е свила огромна пепелянка, готова да атакува всеки момент. С ужас пуска камъка. Разтреперени от адреналин се отдалечаваме на няколко метра от камъка. Успокояваме се и след минути Вилиан тича към колата да вземе камерата и щеката, а аз повдигам камъка с голям кол, който използвам като лост. Змията все още е там и няма намерение да отстъпва.

Подготвяме техниката за снимане и камерата е току пред муцуната й. Прави четири опита за нападение на камерата, като я опръсква с отрова. Налага се да я почистим предпазливо след края на кадрите. Оставяме я намира и продължаваме с разходката из Града на мъртвите. Много призрачно място. Но някак си енергията, която излъчва, не е отрицателна. Дори се чувстваме комфортно там. Просто внимаваме къде стъпваме, защото втора змия за днес не е добър знак.

След приключенията в Пропада продължаваме към село Стоилово и водопада Докузак непосредствено преди него. Оказва се съвсем близо до пътя. Водопадът е малък, но изключително атрактивен. От турски името му означава "Девет извора", защото реката, която подхранва пада, извира от девет карстови извора, които не пресъхват никога. Докузак е може би единственият водопад в Странджа планина. Прекарваме сравнително кратко време край пръските на водопада, въпреки че прохладата ни действа притегателно. Все пак имаме още ходене и още места, които трябва да посетим днес.

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/16.jpgДостигаме до село Стоилово, което според мен се оказва най-огледното странджанско селце от всички, които съм посещавал досега. Чудна гледка се открива от тук. И някак си по-различна е планината в тази си част. В далечината пред нас местен човек ни посочва Петрова нива, до където трябва да стигнем след едночасово тежко ходене по пресечен терен. Вляво от Петрова нива има странно голо било, вероятно карстово, което ще ни служи за ориентир. Едва сега успявам да си дам сметка колко коварна планина е Странджа. Надморската й височина е почти еднаква във всичките и части, което е предпоставка за трудности при ориентиране. И за изгубване, разбира се.

Тръгваме по земен път, който само след няколкостотин метра преминава в стръмна пътечка, водеща към долината на река Велека. А река Велека в тази си част се оказва приказна рекичка с бистра вода, малки бързейчета и дълбоки вирчета, пълни с риба. Пресичаме я и оттук започва изкачването към историческото място. Което се оказва не много лесна задача. В бързината си изгубваме маркираната пътека и започваме да катерим право нагоре по интуиция. Надали някой някога е минавал оттук. Натъкваме се на огромна, стара костенурка, която си преживя нещо в тревата и не показва ни най-малко притеснение от присъствието ни. Само минути по-късно Вилиан сяда да почине на стар дънер, докато аз се оглеждам за пътеката. Разклащайки дънера, изпод него изпълзява еднометров смок, който го стряска до безпаметност. Вилиан отскача, но губи равновесие и пада, започвайки да се търкаля по склона. Спира се след десетина метра. Доста време ни отнема достигането до билото, но тук вече става по - лесно. Отново хващаме маркираната пътека и усещаме, че сме съвсем близо до Петрова нива. Излизаме на огромно безлесно било. Съвсем правилно сме се ориентирали.Посреща ни бай Димо от село Стоилово, който отговаря за комплекса и музейната сбирка и идва всеки ден дотук с магаренцето си.

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/17.jpgРазказва ни за историята на Петрова нива и ни пуска да разгледаме експозицията, въпреки че сме забравили парите си в колата. Именно тук през 1903 година се провежда конгрес на Одринския революционен кръг, на който се изработва общият план на въстаническите действия по време на Илинденско - Преображенското въстание. Днес на мястото има построен паметник - костница и параклис в памет на загиналите. Бай Димо ни показва кой път да ползваме на връщане:

- Ще се ориентирате по изпражненията на магарето къде съм минал сутринта!

Колкото и скептично да сме настроени, изпражненията се оказват отличен ориентир, който ни извежда до реката едва за 15 минути. Оттам нагоре следва изкачването до Стоилово, което почти не усещаме.
Днес сме се движили по план. Остава ни още едно интересно място - параклисът "Св. Троица" край село Визица, построен върху пещера. Времето напредва, искаме да видим и параклиса, за да можем да продължим в посока Синеморец. Пътят до Визица се оказва изпитание. Асфалтът между Малко Търново и Царево е във все по-окаяно състояние, което се влошава с всяка изминала година.

Ориентираме се отлично по пътя до параклиса, въпреки притесненията на Ивелина - директорът на музея в Малко Търново. Занемяваме при вида на параклиса, построен със странни варовикови камъни и покрит с керемиди като селска къща. Един от най-интересните в планината е. Намира се в местността Котвините. Построен е през 1870 година върху входа на естествена пещера. Влизането в нея става по каменни стъпала. Пещерата е с две разклонения. Легендата разказва как преди много години монаси - граматици влезнали в едното от разклоненията, което било забранено за влизане. Затрупали ги тонове скали, но странен глас се присънил на местен човек и му казал, че трябва да събере цялото село и да започнат да копаят веднага. Извадили ги полуживи след два дни копаене. До параклиса се намират развалините на по - стара средновековна черквица, а само на 50 метра от параклиса расте осемстотин годишен дъб лъжник.

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/18.jpgСлед поредния динамичен ден вървим с бърза крачка към колата. Вдъхновени от всичко, което ни се е случило и великолепните места, които сме посетили, ходим някак си умислено. Изведнъж поглеждаме вляво и погледите ни остават приковани. Залез, невиждан досега, розов, оранжев, червен. Събрал всички нюанси на божествената палитра. Залез, който те приканя да полетиш към него. Времето от запад се влошава и вероятно цветовете в небето са дело на буря, развила се наблизо.

Вече е тъмно и търсенето на място за бивак се оказва трудна задача. Пробваме се в няколко отбивки, но не успяваме да си харесаме място. Вилиан предлага да се отбием в село Българи. Не ми се иска и се съгласявам с неохота. Лутаме се доста, но на излизане от селцето, в долния му край намираме идеално място за бърз, импровизиран бивак. Място, което си има всичко. Опъваме палатките на светлината на фаровете, взимаме си по студен душ и сядаме да похапнем. Не готвим нищо, защото предпочитаме да не палим огън. Лягаме рано и решаваме да спим до когато ни се спи на следващия ден. Без да бързаме да ставаме. След последните изключително динамични два дни заслужаваме малко почивка. Единодушни сме.

Времето от запад се подобрява и на небето грейват куп звезди.http://razkazi.net/images/stories/karadjov/19.jpg

ДЕН X

В мен се е настанило особено приятно чувство. Може би затова, че след десетте дни в планината, сега следват няколко дни край морето. Отново така динамични, но същевременно по-лежерни. Пясъците и солената вода ни зоват. Намираме се съвсем близо до морето и още със събуждането си в село Българи усещаме влажния морски въздух, издигащ се от ниското към планината. Почти веднага след закуска събираме лагера си и поемаме на път.

Пристигаме в Синеморец. Не се бавим и слизаме на пясъчната коса, която дели река Велека от морето. Намираме морето учудващо спокойно. Прекарваме следобеда в плаж, риболов, каране на каяк и почивка. Вечерта ни омагьосва първо с облаците си, след това - със звездното небе. Часове наред лежим край палатките, които сме опънали старателно зад една дюна, предпазваща ни от вятъра. Спокойствието и безвремието са очарователни. Завършвам късно след полунощ, след като изпивам и последната капка джин-тоник.

ДЕН XI

Събуждам се заедно с изгрева. Подавам се от палатката и виждам небето, което всеки момент се подготвя да посрещне слънцето. Сприхаво търся камерата и фотоапарата, защото по всичко си личи, че изгревът ще бъде върховен. Снимаме до безпаметност.

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/20.jpgСлед тази сутрешна еуфория закусваме и правим кратък разбор на деня. Подготвям каяка си за пускане на вода. Решавам да се кача срещу течението на река Велека, докъдето мога да се провра, тъй като в средното и горното си течение реката става коварно плитка и е пълна с дънери и клони, които биха нанесли сериозна повреда на лодката.

Камерата и фотоапаратът са с мен. Поемам на път само с малка тубичка вода. Гребането нагоре не е особено трудно поради минималното течение в тази част на реката. Греба 2 часа, като изминавам разстояние от 9 километра. Имам уникалния късмет да снимам костенурки, блажено припичащи се на полупотопените дървета край реката. Попадам и на няколко цъфтящи водни лилии. Достигам до място, препречено от огромно паднало дърво и множество водорасли. Решавам, че е по-добре да не се провирам нагоре, защото нямам никаква видимост какво ме "дебне" под водата. Съвсем реално е да попадна на остър клон, който да ме потопи за минути.

Връщането ми е кошмарно, защото ожаднявам и се схващам много, а няма удобен бряг, на който да спра и изляза за кратка почивка. Налага се да греба доста по-бързо, за да пристигна по-скоро. За беда излиза силен страничен вятър, който забавя движението ми и на няколко пъти превръща каяка ми в неуправляема кутийка. След час и четиридесет минути съм в изходната си точка, където другите ме очакват с интерес.

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/21.jpgСлед толкова усилия решавам, че ще прекарам следобеда в плаж и излежаване. За нещастие получаваме информация, че тази вечер се очаква буря. Свързваме се с приятели метеоролози, които не ни обнадеждават особено. Бурното време идва от североизток и шансът да ни подмине е минимален. Очакват се валежи, бурен вятър и гръмотевична буря. Едно зло никога не идва само. Решаваме, че трябва да сме готови да посрещнем бурята довечера. Укрепваме, подсилваме и окопаваме палатките си. В близост откриваме няколко големи парчета стар дънер, които заравяме дълбоко. Връзваме палатките за тях. Още в късния следобед времето започва да се разваля и небето посивява от тежки облаци, които се готвят да изсипят тонове дъжд върху нас. Вятърът се засилва с всяка изминала минута. Около 20 часа, когато вече е съвсем тъмно, времето изведнъж утихва. Това успокоява другите, но според мен се намираме в окото на бурята. Излежаваме се край палатките спокойно. Прохладно е, но безветрено и свежо. Лягаме около 23 часа.

Кошмарът започва в 01.52 часа, когато мощен порив на вятъра почти отлепя палатката ми от земята. Дори гравитацията не помага. Стряскам се сериозно и подавам глава навън, за да видя какво се случва. Другите също се събуждат. Навън е като в пустинна буря. Вятърът носи хиляди прашинки пясък, от които не се вижда абсолютно нищо. Небето е притъмняло и всеки момент адът ще започне. Поредният порив на вятъра е последван от мълния, която раздира нощта. Гърмът закъснява доста, което ни успокоява малко или много. Бурята е все още далече. Моята палатка трябва да поеме целият гняв на природата, тъй като е разположена първа от посоката на духане на вятъра. Налага се да поставя всички раници в единия й край, а в другия й край да легна аз. Само така ще мога да я удържа. Започва пороен дъжд, който, подпомаган от вятъра, успешно влиза между двата слоя на палатката, след което прониква и във вътрешността й. А това се случва именно от страната, от която лежа. Но в момента това няма значение. По-важно е да удържа палатката на мястото й, за да запазя поне част от багажа сух. Морето реве и макар палатките ни да са разположени само на 1,5 метра една от друга, почти не чуваме нищо от думите си.

Поредният силен порив предизвиква най-лошото. Въженцето, с което съм завързал каяка си за един от полузаровените дънери, се къса. Каякът изчезва в тъмнината. Възможност да погледна навън обаче нямам, защото вятърът само това чака. Устисквам силом до 03.20 часа, когато бурята утихва така, както е започнала. Всичко се успокоява. Излизам за да огледам щетите. Палатките ни оцеляват, но каяка откривам на почти 40 метра от нас, преобърнат и полузаровен в пясъка. Важното е, че е здрав.

ДЕН XII

Събуждаме се сравнително късно, изтощени от безсънието снощи. А навън сякаш нищо не се е случвало. Само мокрият пясък напомня за бурната нощ. След час обаче и той изсъхва, слънцето се издига високо в небето и горещината измества спомените от вчера. Днес е последният ми ден тук, затова решавам да го изкарам пълноценно.

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/22.jpgДо обяд се отдавам на подводно снимане в река Велека. Целта ми е да успея да уловя едрите кефали, които се припичат в плиткото и гонят малките рибки. Перките им порят водата, като на няколко пъти виждам масивните им, черни гърбове, да се подават над повърхността. Рибите са толкова огромни, че пространство край брега, обрасло с водорасли, е недостатъчно дълбоко за тях. Следобед с Вилиан се наслаждаваме на няколко часа скално катерене и рапели на скалите край устието на реката. Не ни липсва динамика и през този ден.

Експедицията за мен е към края си и само след няколко часа трябва да поема по дългия път към дома. Решавам, че имам нужда от усамотение за кратко, преди да си тръгна. Харесвам си висока скала с панорама към безкрайната водна шир. Дванадесетте дни в Странджа са отминали неусетно. Септемврийска Странджа е удивително изживяване, презареждане, възможност за самосъхранение. Не зная дали има друго място като нея. Харизматичната планина. Планината, която подарява живот и прераждане след него. Там, на запад, слънцето клони към залез, а шепата морски пясък, която държа в ръката си, изтича неусетно между пръстите ми. Странджанските ветрове брулят лицето ми. Куп приятни спомени и емоции се надпреварват кой пръв ще достигне до мислите ми, а лютата битка помежду им кара хормоните на щастието да нахлуват в кръвта ми и да ме опияняват.