ЕКСПЕДИЦИЯ ВИА ПОНТИКА – ИЗ ДНЕВНИЦИТЕ НА СКИТНИКА – 3 ЧАСТ

 

ДЕН VI

По-различно е, когато се събудиш и знаеш, че не си сам в пустошта. Ставаме, закусваме край огъня и поемаме на път. Достигаме до село Близнак. В центъра на селото се натъкваме на циганин на средна възраст, смело нарамил голяма резачка, и младата му жена. Видимо разликата им е поне 20 години. Но това не е най-важното. Любов да има. Заговарям го шеговито:

- Накъде с тая резачка, шефе?

- В гората, бате, дърва да свалям!

- Я ми кажи мога ли да стигна до село Младежко оттук?

- Ааа, не бате, пътя само за каруцата става.

- Ама да не ме лъжеш, защото съм шеф на РИОСВ и ще ти изпратя проверка в гората!

При тези думи мангото, усетил закачката ми, избухва в искрен смях, при който виждам, че в устата му има не повече от 3-4 зъба. Но е щастлив и без зъби.

Наистина се оказва, че оттук няма път за коли до Младежко. Затова продължаваме към Евренозово - друго "откачено" странджанско село. Отново в думата се съдържа "еврен", което означава змей. Явно змейовете са били масово разпространени из тази чудновата планина. Ако не сте виждали спирка, оградена с бодлива тел толкова грижливо, че никой да не може да влезне, то трябва да дойдете в центъра на Евренозово.

Или пътищата в Странджа са стават все по-добри, или аз ставам все по-непретенциозен. До това заключение стигам, но след дълги размисли се оказва, че явно аз съм снижил критериите си. Поредната дупка, в която попадам, ме връща към реалността.

Почти час по-късно паркираме колите в центъра на село Младежко. Някак странно ми е всичко тук - и къщите, и хората, и околният пейзаж... Разбирам, че и Младежко е изкуствено създадено село с цел заселване на Странджа. Не се бавим и почти веднага поемаме към изворите на река Младежка. Определят местността като една от най-живописните в Странджа. Другото име на река Младежка е Карамлък, което означава Тъмна река. Някак си повече ми допада. Селото също носи това име до момента, в който идват "младежите". В близост до изворите са открити останки от т. нар. Голямо кале - най-голямата ранновизантийска крепост в Странджа. В целия район има 19 пещери, като най-голямата е с дължина 302 метра. Наричат някои от пещерите Леярници и съществуването им се свързва с развитието на древната металургия по тези земи.

Поемаме по пешеходния маршрут срещу течението на реката. Отклоняваме се и се изкачваме високо, до останките от старата крепост. След това се спускаме и тръгваме по едно от сухите корита тук. Изворите са наистина много, но голяма част от тях са пресъхнали сега. Вероятно през пролетта тук е цяла плетеница от реки и поточета. Личи си, че теренът е силно варовиков. Където и да погледне човек, е пълно с пещери и дупки - малки, средни и големи.

След 40 минути достигаме до може би най-мощния извор, който блика изпод стар бук. Ледената, светлосиня вода привлича погледите ни. Оказва се много приятна на вкус. Непосредствено над извора се намират два входа на голяма пещера, която решаваме да проучим след залез. Сега се отдаваме на ходене по друго сухо корито, което се оказва същински лунен пейзаж. Движим се повече от 2 километра над големия извор, но краят му не идва и не идва. А си личи, че е много вода тече тук напролет. Между скалите се виждат огромни вирове с дълбочина 4-5 метра. Може би скоро ще се напълнят и реката ще потече отново.

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/11.jpgХаресваме си място за бивак и се връщаме при колите, за да вземем раниците и оборудването си. Наслаждаваме се на красивите вирове, в които тук - там се стрелка по някоя пъстървичка. Времето и подходящо за снимки и прекарваме почти час в "улавяне на точния миг".

Наближава 20 часа и след вечеря си казваме: "Време е!". Обличаме гащиризоните си на ярката светлина на лагерния огън, който оставяме да гори. Един след друг се загубваме в тъмнината. Първите метри от пещерата са доста тесни и се налага да лазим повече от 20 метра в кален тесняк. Излизаме в по-широка зала с няколко прохода вляво и вдясно от нас. Нарушаваме спокойствието на десетина прилепа, които все още не са излязли на среднощен лов на насекоми. Движим се право напред и изведнъж се оказваме пред 10 - метрова пропаст, която може да бъде преодоляна само с въжета. На светлината на челниците проблясват водите на езеро, което се намира под нас. Оказва се точно, както си мисля по-рано. Големият извор не пресъхва, защото се подхранва постоянно от голямо карстово езеро.

Спускаме се в ниското и езерото се оказва...огромно. Бистрите му води позволяват на светлината да достигне до дъното му. Личи си, че дълбочината му е повече от 4 метра. На дъното се виждат големи клони и коренища. Явно при пълноводие реката вкарва доста отломки в пещерата. Обхождаме езерото по част от левия му бряг, но за да се разгледа цялото, е необходимо по - сериозно оборудване, с което не разполагаме в момента. Връщаме се по обратния път до лагера. Двата часа вътре са минали неусетно.

Подхранваме огъня с нова порция сухи дърва, които се разгарят бързо и обагрят тъмната нощ. Сега и комарите стоят далеч от нас. Скоро задрямваме от умора и се местим по палатките. Завършва един динамичен и интересен ден.

ДЕН VII

Денят е още по-чуден от вчерашния. Прекарваме 4 часа в снимане, след което събираме багажа си и тръгваме обратно към колите. Целта ни днес, а и в следващите дни, е Малко Търново. Там сме набелязали доста обекти.

Първата ни задача е музеят в града, където получаваме нужната ни информация и зареждаме батериите на техниката. След това се отправяме на "пътешествие зад кльона". Там ще нощуваме. Препоръчват ни аязмото "Света Марина Малкотърновска" в местността Кукузелов баир. В Странджа култът към Света Марина е много специфичен. Тя се почита като владетелка на огъня и змиите, а понеже тук има много змии, явно местните са имали нужда да прехвърлят чудодейни свойства на някой светец, който да ги закриля. Денят на Света Марина се чества като "лефтерски панагир", което означава, че това е празникът на момичета и момчета в предбрачна възраст. Само на този ден младежите влизат на тъмно в пещерата и се опознават. Това е асоциация за навлизане в друг етап от живота. Счита се, че Света Марина помага за лечението на много болести, особено при жените. Жени, които не могат да имат деца, приспиват в пещерата една нощ с цел да се сдобият с рожба.

След 7 километра по черен път преминаваме зад кльона и навлизаме в дълбок, тъмен дол. Именно на такива места се намират всички святи места - на тъмно и скрито. Гората е като в приказките. Едва 17 часа е, а сякаш всеки момент ще се стъмни. Докато почиваме до нас достига гласът на ходжа, приканващ към молитва. Колко близо е Турция. Настръхвам. На топографската карта виждаме, че това поточе се влива в река Резовска само километър по-надолу от нас.

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/12.jpgНякак си мистична е цялата местност тук. Решаваме да разгледаме околността преди мръкване, като сме доста внимателни да не се натъкнем на турски бегълци, влизащи в България. Изненадите започват. Само на 5 минути от аязмото попадаме на останките на стара воденица. На един от камъните в основите й виждаме годината на построяването й - 1939. Вероятно тук е текла доста вода навремето, а и преди затварянето на границите мястото е било оживено. Все още в шубраците човек може да забележи широкия път, който е водел до тук. Решаваме, че на следващия ден ще разгледаме течението на поточето до мястото на вливането му в голямата река.

Завръщайки се при палатките, ни заварва тотална тъмнина. Високите букове закриват дори небосвода. Огънят е от сладък по-сладък. Всеки е сам с мислите си, загледан в игривите пламъчета. Нощта е студена. Спим нащрек заради предупрежденията за бегълци, които биха могли да преминат покрай лагера ни.

ДЕН VIII

С всеки изминал ден времето клони към есен. Странен е въздухът тази сутрин. Някак си по-хладен и остър, драскащ дробовете ни в първите моменти след излизането от палатките. Не губим време, защото има доста места, които сме планирали да посетим днес, а и стоейки на едно място, човек започва да изпитва студ.

В осем часа вече сме на път. Спускаме се по течението на потока. Граничните мрежи все още стоят край нас. Явно това са последните "капани" след кльона и границата е съвсем близо. Движим се внимателно, очите ни са на четири. Хора като нас тук надали идват. Но пътека има, което значи, че граничарите обикалят района редовно. Двадесет и пет минути по-късно пред нас е река Резовска. Голяма, кристално чиста и спокойна. Решаваме, че ще се движим по левия й бряг в търсене на Вълчанов мост. Решението не е от най-разумните с оглед риска, който поемаме, движейки се по самия ръб на България, както и трудността на придвижване покрай тази дива река.

Все пак ще имаме уникалната възможност да надникнем в истинската Странджа, защото може би това е едно от последните места в планината, недокоснати от човешка ръка. Огражденията на кльона са предпазили тази ивица с ширина 3-5 километра от набезите, от сечта и от замърсяването. Чувстваме се така, сякаш сме на екватора, в амазонската джунгла. Движим се, а драките, къпините и копривите издират краката ни. На места, където пътеките свършват, влизаме в реката, но с едно наум, защото е наистина опасно. Турския бряг на река Резовска изглежда спокоен, но може би само на пръв поглед. Кой знае колко чифта очи ни наблюдават иззад зеленината, с в готовност за стрелба автомати.

След 5 километрово ходене, което ни отнема повече от два часа, в далечината забелязваме свода на Вълчанов мост.

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/13.jpgВълчан войвода е може би един от най-известните български хайдути. Познат е в Странджа, Сакар и дори в Стара планина. Легендите разказват, че той трупал съкровища, за да създаде независима територия в Странджа планина. Всички източници са единодушни, че е бил овчар, пасял бащините си овце. Залюбил една девойка от родното си село на име Рада. В селото обаче имало турчин на длъжност "субаш" който също много я харесвал. Той извикал Вълчан в конака си, пребил го от бой и го заплашил да не търси повече Рада. Самата нея отвлякъл и я взел за жена. Вълчан решил да зареже дотогавашния си живот. Събрал няколко младежи, набавили си оръжие и излезли в гората. Първата задача била да убият субаша. Нападнали го една нощ, убили го и взели Рада със себе си. Малко след това обаче започнало сражение с турска потеря при което Рада била простреляна и умряла. Последвали други наказателни акции срещу турски управници, позволяващи си да тормозят мирното население.

Основното занимание на дружината били обирите на султанските хазни. Вълчан имал безценен помощник - турчин на име Кара Емин ага, който се издигнал до длъжност секретар на султана. Той го осведомявал за движението на хазните, а Вълчан ги пресрещал и обирал. По-голямата част от плячката се скривала, а с останалото хайдутите прекарвали зимите в Цариград или в родните си краища. Според една легенда султанът дотолкова се отчаял от обирите, че заповядал да се отпечатат нови пари - махмудиета. След като няколко от тези нови махмудиета били открити у Кара Емин ага, той изпаднал под подозрение и избягал от Цариград.

Вълчановият мост бил построен на река Резовска с цел да осигури преминаването и от местното население. Дотогава мост не е имало и хората от двата бряга били изключително затруднени да отидат от десния бряг към Малко Търново и от левия към Малък Самоков, Инеада и Мидия. Въпреки оплакванията, турската власт не предприемала нищо и Вълчан решил да построи мост с хайдушки пари. Избрал място, наел майстор Райчо от Малко Търново, спазарили се за 2500 гроша и строежът започнал. Турските управници били осведомени, но не се възпротивили, защото мостът щял да се построи без държавата да харчи пари, а се надявали покрай строежа да заловят и Вълчан. Според някои предания самият войвода участвал в строежа преоблечен като дюлгерин, а според други го наблюдавал от отсрещните баири и на уречено място оставял уговорените пари за строежа. Той дал пари и за освещаването на моста. Нает бил поп, поканени били турски големци от Малко Търново и Малък Самоков. След освещаването била сложена богата трапеза за работниците и гостите.

Мостът е построен през 1800 година и е с дължина 15 метра, височина над водата - 6 метра, ширина - между 1,5 и 2 метра, колкото да минават по него товарен добитък и пешеходци, встрани - с дървен парапет. Струва 40 000 гроша, а Вълчан завещава на църквата в Малко Търново и 20 000 гроша за поддръжката му. Докога точно е просъществувал този уникален хайдушки мост не е известно. По-късно, вече през 20 век пътят Малко Търново - Малък Самоков е чакълиран, построен е стабилен каменен мост който се ползва без особени пречки от населението по двата бряга на реката, независимо от преминаващата по средата му българо - турска граница. Неговата съдба обаче е също куриозна. Около 1947 година започва ограждане на границата и българската страна взривява своята част от моста, като на турците е обяснено че моста е разрушен от паднал гръм.

Изключително доволни от видяното, поемаме по пътя към Света Марина. Връщането ни е по черен път и е много по-бързо от идването. След 45 минути достигаме аязмото и лагера си. А там е все така спокойно. Няма жива душа наоколо. Връщаме се в града и по описанието на приятелите ни от музея се запътваме в търсене на Мишкова нива - тракийско светилище, което също се намира зад огражденията на кльона.

Следваме описанията, но се губим многократно по множеството черни пътища, прокарани от дървосекачите в района. Така и не откриваме некропола за тричасово лутане. Решаваме да се разделим, тъй като времето напредва, и да държим връзка по радиостанциите. Който открие нещо, звъни на другия. Още час лутане без резултат. Изкачвам се високо в планината и "без да искам" се озовавам пред входа към гробницата на богинята с глава на котка и човешко тяло Бастет. Изправям се пред отвесна скала с три езерца с жълта вода. Мястото ме кара да настръхна. Според някои учени тук се намира саркофагът на Бастет, според други това е просто стар тракийски рудник. След експедициите на Людмила Живкова и мистериозното измиране на доста от участниците в разкопките, е заповядано входът, към каквото и да води той, да бъде запечатан и наводнен, за да се предпази от набези.

Не се застоявам тук дълго. Обзема ме особено чувство. Изкачвам се още нагоре и достигам до най - високата точка в българската част на Странджа - връх Градището (710 метра). Името му идва от крепостта на върха, която е служела за охрана и наблюдателница през римски времена. Видимостта е добра. В далечината синее Черно море.

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/14.jpgСпускам се обратно, държейки връзка с другите. Развълнувано им разказвам какво съм открил. Запътват се към мен. Срещаме се и ги насочвам към върха и гробницата, а аз се връщам обратно в ниското, за да диря Мишкова нива.

Слънцето върви към заник. Решаваме да направим последен опит и поемаме вдясно по прашен път. След не повече от триста метра се озоваваме пред... Мишкова нива. През цялото време е била до нас. А ние изминаваме над 25 километра в търсенето й във височина. Няма случайнни неща. Явно е трябвало да достигнем и до гробницата на Бастет.

Мишкова нива е свещено място, сложен археологически комплекс, който еволюира от мегалитен паметник (долмен) до светилище. Състои се от крепост, рудници, могилен некропол, крайградска вила както и от т. нар. Голяма могила. Голяма част от камъните, разхвърлени из Мишкова нива, съдържат изображения на лица.

Със сетни сили се връщаме при колата. Навъртели над 30 километра днес, краката ни държат едва - едва. Решаваме, че най-разумно е да останем още една нощ в района, защото не сме посетили Града на мъртвите, а сили вече нямаме. Изкачваме се до старата хижа над града, от която се разкрива чудесна панорама към градчето и околните била. Някак си като подарък ни идват многото дърва и течащата вода в непосредствена близост. Толкова сме уморени, че нямаме сили да се порадваме на среднощната панорама към града. След вечеря и къпане лягаме и заспиваме като пребити.

 

(следва)