ЕКСПЕДИЦИЯ ВИА ПОНТИКА – ИЗ ДНЕВНИЦИТЕ НА СКИТНИКА – 2 ЧАСТ

 

ДЕН III

 

Събужда ме бай Коста, който трябва да тръгне за Бургас. И не заради друго, а защото отива да поднови шофьорската си книжка. Изпровожда ме с шише ракия и сладки домати, за да си имам за следващите дни. Разделяме се с обещание да се видим отново. Изключително задължен и благодарен съм му.

Поемам по хлад в посока към село Кирово. В търсене на древното тракийско светилище "Големият камък". Решавам да ходя пеша. Движа се по прашен горски път. Дървосекачите не са пощадили и тази част на планината. Навсякъде край пътя има наредени хиляди кубични метри дъбови дърва. В един момент маркировката към светилището се оказва объркваща, но за щастие точно тогава чувам в близост стадо овце. Предполагам, че има овчар с тях. Коварна планина е Странджа. Вълците и чакалите с радост биха научили новината, че някое стадо е без овчар и кучета. Само това чакат, спотаени в шубраците. Навсякъде около нас.

Овчарят се оказва изключително интелигентно младо момче, което живее тук и гледа над 200 овце. Говорим си за живота почти половин час. С болка споделя как преди година и половина изтребили стадата му. Имал над 500 глави добитък и бил решен да развива стопанството си, но историята с шапа му изиграла лоша шега. Обиден е на държавата, защото според него, а и според всички други хора, с които си говоря в предишните дни, това с шапа било "измислено само и само държавата да вземе някакви милиони от Европа. Никакъв шап не е имало. Всичко е поредната конспирация".

Младият мъж завършва неоптимистично:

- Странджа няма да я има! Бай Тошо не успя да я засели, та сега ли ще стане това!

Може би е прав. Вижда се как поредната прекрасна планина отива по дяволите. Замърсяване, сеч, обезлюдяване. Продължавам по пътя си, малко унил след този разговор, но само след половин час пред мен се изправя Големият камък и забравям за всичко земно... Занемявам... Изключително гладка твърдина с височина девет метра и обиколка - 22 метра. Побит насред смесената гора, на чудно хубава полянка. Метална стълба, леко полегнала на едната му страна ме изкачва горе, където се натъквам на два огромни басейна и няколко каналчета, издълбани в гранита. Няма спор - тракийско светилище, върху което са извършвани ритуали и заклинания. Интересното на камъка е, че е "подпрян" на други два по-малки камъка. Между тях се образува процеп, под който според поверието ако се провреш три пъти, греховете ти ще се опростят. Провирам се само един път, дано поне една трета от тях да са ми опростени.

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/5.jpgЗа стълбата до камъка разбирам, че е построена преди няколко години от местен човек, който загубва детето си. И то по много мистериозен начин. Детето му отива до камъка и се изкачва по стара дървена стълба. Когато решава да слезне, се оказва, че стълбата е счупена. Детето вика за помощ часове наред, но няма кой да го чуе. Слиза само, а камъкът е толкова гладък, че само при мисълта за това косата ми настръхва. Четиридесет дни по-късно умира от преживяния ужас.

По пътя си към селото се отклонявам в търсене на един от множеството долмени. Следвам стриктно описанието, което ми дава бай Коста, но долмен не откривам. Въпреки това съм удовлетворен от протичането на деня. Разделям се с Долно Ябълково и прекрасните преживявания, които имам тук. Радвам се, че съм открил още един приятел в Странджа в лицето на бай Коста.

Излизам на главния път и се отбивам до Вълчановското ханче за кратка почивка. Използвам времето, в което ям мусака, за зареждане на батериите на телефон и фотоапарат. Решавам, че искам спокоен следобед. Мислено прелиствам книгата със спомени, за да открия някое добро местенце за нощувка и почивка. Само след няколко минути се качвам в колата и потеглям в посока към село Варовник. Но не, няма да спя в селото, а няколко километра преди него. Там, където пътят пресича река Факийска. По спомен откривам една отбивка, която ме извежда стотина метра вляво от пътя, точно до реката. Райското място, където ще мога да почина, да ловя риба, да се изкъпя и да се наспя добре. Тишината тук е гарантирана.

Почти веднага слизам в реката, където опитвам късмета си в риболова на кефал с изкуствена муха - най-красивият метод на риболов на света. Улавям само един прилично голям кефал, след което рибата става подозрителна и приключвам за днес. Следобедът ми преминава изключително лежерно. Имам да свърша доста неща, но имам и време. Събирам дърва повече от час. Наслаждавам се на старите дървета и корени в гората. Нацепвам ги и се подготвям за вечерта. Опъвам палатката си след което се наслаждавам на баня с хладка вода, с която предвидливо съм напълнил соларния си душ по-рано през деня. Удоволствието ми е пълно, защото мога да се разхождам гол с часове без никой да ме види. В Странджа просто няма хора.

Вечерям вкусотии и пия ароматен чай. Лягам си още в осем. Бе динамичен ден и сега чувствам умората да пълзи към слепоочията ми. Спя сън, за който и японският император би ми завидял.

ДЕН IV

Ставам в десет. Не мога да повярвам как може да спя 14 часа. Чувствам се отвратително добре. Свежестта на въздуха ме обгръща още с отварянето на палатката. Птиците пеят, а шарената сянка на поляната се закача с въображението ми. Подухва лек ветрец, който ми напомня само едно: Жив съм и се намирам на най-прекрасното място на земята.

Мястото, на което къмпингувам, е толкова прекрасно, че не ми се тръгва. Решавам, че поне до обяд няма да мръдна от тук. След вкусната закуска слизам в реката. Ще правя free style риболов с изкуствена муха. Което означава, че ще е интересно. Пробвам вира, където хващам вчерашния кефал. Оказва се, че рибата не иска да кълве. Дали не е усетила, че това е капан?!? Тръгвам по коритото на река Факийска, която за нещастие сега е почти пресъхнала. Налага ми се да вървя цял километър, но се оказва, че си струва. Попадам на поредица от дълбоки вирове с големи камъни, където със сигурност има много риба. Надвисналите над водата клони ме карат да влезна с дрехите в средата на реката. Само с три цопвания на мухата ми хващам 3 едри кефала, които ме пълнят с адреналин. Водата ми достига до гърдите, но не усещам нито студ, нито притеснение. Истински free style риболов. Предоволен се завръщам при лагера си...И премокър...

Запалвам огън, за да изсуша дрехите си. През това време мислено си правя равносметка. Вече съм тук четвърти ден и се чувствам прероден. В главата ми няма натоварващи мисли. Вече не мисля за ежедневните проблеми. Отдал съм се на размазващо спокойствие. Две мравки се борят с огромно парче бисквита на земята до мен. Гледам ги с интерес доста дълго време.

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/6.jpgВ следобедните часове потеглям към село Голямо Буково. Остават по-малко от 24 часа до пристигането на още двама ентусиасти, с които ще кръстосваме Странджа надлъж и нашир. Голямо Буково е едно от големите села в планината. Стотина души са жителите му днес. Влизам в селото и забелязвам особено оживление. И нали съм си късметлия, оказва се, че точно днес и утре тук ще има събор - надпяване и пехливански борби. Първоначално идеята ми се струва примамлива, но съвсем скоро си спомням, че бягам именно от хорската суетня и търся спокойствие. Решавам, че ще лиша събора от присъствието си и ще се отдам на по-приятни занимания.

Докато пълня соларния си душ на чешмата, край мен е завърта местен, който заговарям. Все пак ми е необходима информация за района от първа ръка:

- Здравей, може ли да те попитам някои неща за пътищата в района?, започвам аз предпазливо.

- Давай, уцелил си човека! Аз съм Петко Горския и цял живот съм прекарал в гората. Познавам всяка пътека.

Самонадеяността му ми харесва и го разпитвам за доста неща. В последствие се оказва, че информацията, която ми дава, е безупречна. А с местните внимавам винаги, тъй като досега са ме подвеждали поне десетина пъти.

- Хайде, и довечера да дойдеш да почерпиш на събора. Само попитай за Петко Горския. Всички ме познават.

Излизам от селото, като на един от "възловите" разклони е спрял джип на Гранична полиция. Изравнявам се с тях и ги поздравявам:

- Здравейте, господа полицаи! Накъде е пътят за Белеврен?

- Ти какво ще правиш там?, избързват двамата в един глас.

- Ще се разхождам! Толкова странно ли е?

- Да, нещо си объркал посоката. Там има само гора.

- Еми аз търся точно това.

- Агале, агале, и ще стигнеш!

По-късно разбирам, че агале значи бавно.

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/7.jpgУсмихвам се и продължавам в посоката, която са ми посочили. Искам да се изкача високо в планината и да разгледам две отдалечени и забравени селца - Белеврен и Граничар. Само километър по-напред по пътя обаче вниманието ми е привлечено от огромен вир, в който предполагам, че плуват големи рибоци. Почти в движение сглобявам мухарката и влизам във водата. Първите няколко замятания са съпроводени от подскоците на огромни риби, които определено ме заинтригуват. Сменям малката мушичка с огромен червено - черен бръмбар. Замятам под една от надвисналите върби и ударът е моментален. Въдицата ми се сгъва на две и започва да пращи. След няколко минути над водата се подава туловището на огромен кефал с червени перки. Доста се чудя дали да не го изпека на тикла за вечеря, но се смилявам, снимам го и го пускам обратно във водата.

Отново съм мокър. Не съм усетил как съм нагазил във водата почти до кръста. Излизам и се изтръсквам като куче. Тръгвам за Белеврен.

Следва сериозно изкачване в планината. Попадам в гора като от приказките. Дъбова. Зелена. Мека. Иска ми се да спра и да легна в тревата. Няколко заека подскачат пред колата ми. След тази горска приказка пътят ме извежда на поляни, но такива, каквито не съм виждал в Странджа никога досега. Огромни, зелени, медени поляни. До където стигат очите ти все поляни. Преминавам и през отключения портал на кльона.

Белеврен е селце-приказка. Някога голямо село, днес наброява едва петнадесетина жители. Белеврен е странна смесица от думи с турски и български корен. Буквално името означава бял змей. До 1903 година населението било изцяло турско, по-късно подменено от насилствено прогонени българи от Беломорска Тракия. Когато българите се заселват, избират така мястото, че да е близо до границата. Тайно се надяват един ден да могат да върнат бащините си земи.

След 1945 година обаче охраната по границата се засилва и почти цялата българска част на Странджа планина попада в гранична зона. Зад кльона остават и хората от Белеврен, като близките им висят с часове наред пред кльона само за да им отидат на гости. Това отчасти обяснява обезлюдяването на района.

Път като слънце води до Белеврен. Категорично най-хубавият път в Странджа, който съм виждал досега. Пейзажът в самото село е смесица от дивна природа и тъжни скелети на стари къщи, обитавани от призраци. Граничната бразда е на не повече от 400 - 500 метра, а бежанците, идващи от Турция, са ежедневие.

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/8.jpgПонащраквам интересни кадри и тръгвам към Граничар. Друго странно селце на края на света. Старото му име е Тикенджа. Оказва се, че в България има няколко села с името Граничар, но може би това е най-колоритното. Спретната църквичка ме посреща на селския мегдан. И едно магаре, което лежи отегчено в прахоляка. Оказва се приятелски настроено и ми позволява да го снимам.

Връщам се обратно към Голямо Буково и решавам да нощувам край големия вир, в който ловя допреди няколко часа. Чудно местенце край реката, дърва в изобилие и удобно място за палатка. Какво повече му трябва на човек. След стандартните приготовления закачам соларния си душ на стара върба. Не съм се къпал със слънчева вода от дете. Сега имам това щастие. Удоволствието е голямо. Връщам се в детските си години.

За вечеря си приготвям кус - кус с късчета домати. От тези на бай Коста. Пия и ракия. Пак от неговата. Небето тази нощ е неповторимо. За час виждам половин дузина падащи звезди. Лежа край огъня. Студено е, но си струва. Имам чувството, че бих могъл да докосна звездите, ако протегна ръката си. Заспивам малко преди полунощ. Затоплен от ракията, от спомените и от мечтите за бъдещето.

ДЕН V

Явно снощната топлина с която заспивам, е кратковременна. Спал съм лошо и умирам от студ. Събуждам се в 7.30 часа, а слънцето все още е далече от мястото на лагера ми. След закуска решавам да навлезна в сенчестия каньон на Селска река, или Бяла вода, както го наричат местните. Един свят, съвсем различен от околността. Малък поток, който не е пресъхнал напук на горещината и сухото лято. Поток, в чието корито кипи от живот. Място, където можеш да срещнеш десетки животински и растителни видове. Първоначалната посока, в която тръгвам, е погрешна. Мисля си, че се движа по левия бряг на дерето, ползвайки стар земен път. Оказва се обаче, че съм се отдалечил доста и се налага да се върна до изходната си точка. Решавам, че най-добре ще бъде да тръгна срещу течението, в самото речно корито.

Попадам в свят на прохладата и свежестта. Надвиснали дървета преплитат приятелски клоните си над главата ми. Старите брястове са вкопчили големите си коренища в скалистата почва край рекичката. Тук - таме се прокрадва някой лалугер, стреснат от плясъците ми във водата, а в короните на дърветата плахо се обажда кълвач. Придвижвам се бавно, използвайки дебела тояга, служеща ми за опора и проверка на дълбочината. Малката Селска река се оказва "малка коварна рекичка". След като на два пъти попадам в дълбоки вирове с вода, достигаща до гърдите ми, и без никаква друга възможност за преминаване по някой от двата бряга на потока, решавам да бъда по - внимателен. Стряскам едър сръндак, който като мен, е харесал мястото и се възползва от прохладата му в тази горещина. Селската река се оказва истински оазис насред пустинята. Водна змия вплита мощното си тяло в едно от подводните коренища, а при опита ми да я хвана и снимам, съска и напада фотоапарата ми яростно.

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/9.jpgИзминавам повече от километър срещу течението. Достигам до няколко огромни вира, пълни с риба и подходящи за скокове и плуване. Изживяването си струва, но теренът е наистина тежък за придвижване. Наближава пладне, тръгвам обратно към колата и оттам - към селото, защото скоро ще дойдат и спътниците ми.

Съборът вече е приключил. Повтарям упражнението на селската чешма и зареждам соларния си душ. Оглеждам се за Петко Горския, но няма и следа от него. Иска ми се да го черпя една ракия, както съм обещал, макар и със закъснение, но...може би друг път.

Спътниците ми влизат в селото, вдигайки прахоляк до небето. Оживено им разказвам за приключенията си през изминалата седмица, почиваме няколко минути и поемаме на път. Имаме доста цели, които ни очакват. Първата от тях е Голямобуковският манастир.

Черен, но в добро състояние път ни извежда пред манастира след около 4-километрово каране. "Свети Живоприемен източник" е единственият действащ манастир в Странджа. Според преданията е построен през XII век върху основите на древно светилище. Святото място е посочено в съновидение, в което се явява Св. Богородица на местен човек от Голямо Буково. Боледувал дълго, оздравява след като послушва съвета на Божията майка и се измива с водата, която блика и до днес изпод манастирската черква. Предполага се, че на това място е съществувал Парорийският манастир - средище на исихастите.

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/10.jpgНе се застояваме дълго там. Продължаваме в търсене на място за бивак. Пред колата ми изскачат 5 огромни диви прасета, които до последно стоят на пътя, сякаш нечуващи нетипичните за гората звуци на приближаващ се автомобил. Или просто не се притесняват. Те са господарите на тази гора. В последния момент се разбягват като луди във всички посоки. Правя наивен опит да тръгна тичайки към тях и да ги снимам.

Достигаме и подминаваме село Тракийци. Село, известно с факта, че е възстановено на картата на България през 1996 година. За разлика от постоянно изчезващите села. Интересна е историята на Тракийци. Създадено през 1920 година, селото е заличено през 1975. С Държавен указ 109 от 20 май 1996 година селото е възстановено. Няколко души се завръщат и подемат инициативата за възраждането му.

След продължително търсене на място за бивак се оказва, че в този район няма идеално място. Затова се спираме на неголяма поляна между Тракийци и Близнак, където въпреки всичко прекарваме една райска вечер. Отново с неповторимо небе и звезди, докосващи косите ни. А аз съм щастлив, защото не съм сам. Първата вечер, в която мога да си говоря с някого край огъня.

 

(следва)