ЕКСПЕДИЦИЯ ВИА ПОНТИКА – ИЗ ДНЕВНИЦИТЕ НА СКИТНИКА – 1 ЧАСТ

Виа Понтика е наименованието на един от главните маршрути на миграция на птиците от Европа към Африка. На територията на България минава над Странджа планина.

ДЕН I

Е, отново е септември. Чакам го жадно цяла година. Последните няколко месеца не мога да си намеря място от нетърпение да потъна в гъстите, непроходими гори на планината и да отпия от ледените води на някой планински поток, непресъхнал напук на жестоката суша. Това е Странджа - дива, непокорна, непозната и зареждаща. От няколко години посвещавам този любим месец на Странджа планина. Може би защото тя също ми е любима. Септемврийска Странджа е удивително изживяване, презареждане, възможност за самосъхранение. Куп приятни спомени и емоции се надпреварват кой пръв ще достигне до мислите ми, а лютата битка помежду им кара хормоните на щастието да нахлуват в кръвта ми и да ме опияняват.

Събуждам се и първата мисъл, която изплува в съзнанието ми, е: "Тръгвам на път!". Имам цялото време на света. Тази година решавам, че ще направя приключението още по-приключенско и преди Странджа ще се разходя из Сакар и Дервентските възвишения. Натоварил съм тоновете багаж в колата още вчера - всичко необходимо за двуседмично пречистващо скитане в пустошта.

Тръгването ми по обяд е съпътствано от някои неприятности. Зареждам на бензиностанцията и вадя дебитната си карта, за да платя. Оказва се с изтекъл срок, за който съм забравил. Поправям "грешката си" навреме, отбивайки се в банката, и си казвам: "Сигурен съм, че е на хубаво!". Тръгвам с усмивка.

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/1.jpgПървият ми ден е ден на адаптация. Много шофиране и сравнително малко движение. Искам да измина повечко километри до целите си. Посоката е ясна. Преди Тополовград решавам да се отбия вдясно и да се изкача до връх Вишеград-първенецът на Сакар планина, който не успяваме да изкачим при априлската ни експедиция в района. Тесният, но в добро състояние път, ме извежда пред заключен портал с надпис: "Българска армия". От караулката изскача войник и две не много приятелски настроени кучета се нахвърлят към колата ми. Разговорът ни е кратък:

- Мога ли да се изкача до връх Вишеград? - питам, правейки се на ударен аз.

- Не, защото е секретно военно поделение!

- Ама... аз не знаех, а и един овчар ми каза, че може да се изкача..., продължавам да упорствам.

- Сега вече знаеш, че не може!

Не правя повече опити. Обръщам колата и се изгубвам под сенките на брезите по пътя си обратно. Влизам в Тополовград, като през цялото време си припомням незабравимите моменти от великденското ни скитане из Сакар. "Може би пролетта е по-добрият сезон за обиколка из тези ниски планини. Сега всичко е изгоряло и сухо." - разсъждавам почти на глас. Степният пейзаж обаче не ме прави по-малко весел. Зная, че ме очакват две седмици спокойствие. Смятам да прекарам първата седмица сам, а през втората към мен ще се присъединят още ентусиасти.

Продължавам към Елхово и Болярово, като вече започвам да се оглеждам и за място за бивак. Времето напредва. Отзапад се задават дъждовни облаци. Спокоен съм. Няколкото селца, през които преминавам, се оказват пренаселени с цигани, затова предпочитам да си спестя този "лукс" да бъда ограбен посред нощ от някоя бдителна банда, която е забелязала присъствието на пришелец в района. Сякаш именно това не съм съобразил. Навсякъде срещам роми. В края на деня се отправям към село Малко Шарково и едноименния язовир. И без това целите ми през следващия ден ще бъдат граничните селца на юг от Шарково. Късметът е с мен и почти от първия път уцелвам черен път, който ме извежда на брега на язовира. Красиво е.

Следват стандартни процедури по опъване на палатка, събиране на дърва, палене на огън, къпане и вечеря. Самотата през първата вечер ми идва малко в повече, но съм сигурен, че ще свикна и отутре няма да ми прави повече впечатление. Вятърът е бурен, затова ползвам огъня колкото да си сготвя. След вечеря го изгасям, но веднага след изгасянето му идва друго зло - досадни малки мушички, които не те оставят на мира. Влизам в палатката си сравнително рано. Какво да прави сам човек в тъмната, бурна нощ?

Малко преди полунощ ме събуждат едри капки дъжд, които започват да бият по палатката ми все по-силно и настоятелно. "Какво начало на експедицията само!", мисля си в просъница. "Нищо, тъкмо ще тествам новата си палатка!". Вали почти 4 часа.

ДЕН II

Събуждам се в Рая. Доволен съм от избора си снощи, а и от резултата от вчерашния "тест". Нито капка дъжд не е успяла да проникне в палатката ми. А беше поваляло доста. Меките гънки на Дервентските възвишения се въздигат нежно на юг от мен, оглеждайки се в кристалночистите води на язовира. Срещу себе си виждам обработваема земя, а вдясно от мен - красива дъбова гора. Някак си непредвидено след закуска решавам, че ще бъде грях, ако не покарам колело около язовира. През 1989 година територията около водоема е обявена за важно, от орнитологична гледна точка, място не само в България, но и в цяла Европа. Язовирът е дом и място за почивка на 45 вида птици, 16 от които са вписани в Червената книга на България.

Яхвам се на колелото и започвам обиколката. В началото изглежда лесно... но не е. Карам по прашен път, който се вие покрай ръкавите на язовира. Чудни панорами се откриват пред очите ми. Започва да напича зверски, а е едва 10 часа. Изневиделица, пътят свършва и пред мен се появяват нови препятствия. Един от ръкавите завършва с коварно кално поточе, което трябва да премина, ако искам да продължа. Свалям сандалите си и ги хвърлям на отсрещния бряг. Вече няма връщане назад. Затъвам в гъста, лепкава кал почти до коленете. Преминаването ми е трудно, особено с колело над главата ми. Справям се и с това предизвикателство.
http://razkazi.net/images/stories/karadjov/2.jpg

Продължавам все по-напред, но за моя неприятна изненада, след всяка малка височинка, която изкача, излизат нови и нови ръкави на язовира. Лошото идва след час, когато вече няма нито път, нито пътека. Навлизам в дива дъбова гора, която издира краката ми ръцете ми. Необходим ми е час за прекосяването на по-малко от километър.

След 5 часа и половина съм на изходна точка - мястото, където нощувам предходната вечер. Ожаднял и изморен, но доволен. Съзнанието ми е наситено с великолепни гледки, коя от коя по-красива - сините води на язовира, пляскащите риби, околната зеленина.

В оставащите часове до вечерта поемам на юг. Отдавна искам да разгледам едно селце досами границата с Турция. И макар да се намирам в центъра на Дервентските възвишения, селцето носи името Странджа. Да се чудиш и да се маеш...

Селцето ме впечатлява с няколко неща - пустотата, близостта си до кльона, уникалната стара църква и една находка, която ме разсмива от сърце. След щателната ми разходка зад кльона, покачването на разнебитена тридесетметрова вишка, разглеждането на полуограбената застава "Никола Петков" и куп снимки, които правя, малко встрани от центъра на селцето попадам на нещо уникално. Някой мъдър мозък е създал странен хибрид - купе от Вартбург комби и предница на стар руски УАЗ. Оставам без думи пред изобретателността на българина.

Зареден и развеселен карам към следващата ми цел - село Долно Ябълково. По пътя си преминавам през интересни села, в които кракът ми стъпва за пръв път - Вълчи извор, Горска поляна, Момина църква. Във всяко едно от тях има построени множество триетажни жилищни блокчета. Започвам да се чудя кога и защо са строени тези здания, при положение, че селата са силно обезлюдени. Скоро разкривам "мистерията". През 1982 година Министерският съвет приема прословутото 22-ро постановление "Република на младостта", с което стимулира младите и здрави комсомолци да се заселят в изостаналите райони на България. Акцентът е върху Странджа и Сакар, които по това време са най-силно обезлюдени. Стотици семейства подписват договори и тръгват към този район, привлечени от субсидии, бонуси към заплатите, опрощаване на данъци, получаване на жилище, като единственото условие е да работят и живеят там поне десет години. Районът процъфтява, но само за петилетка. Идеята се оказва зле обмислена от самото си начало и остава на заден план съвсем скоро.

Достигам Долно Ябълково и макар вече слънцето да клони към залез, решавам да направя последно каране за деня до Горно Ябълково. Искам да се изморя. Натискам педалите и бързо преполовявам разстоянието от 5 километра. По средата на маршрута дочувам подсвирване и викове, идващи от нивата вляво от мен. Оказва се местен дядо-козар, който ми дава знаци да спра.

- Виждал ли си козите ми, дядо?

- Да, долу на чешмата са, двайсетина козички и едно голямо куче!

- Да, да, да! Дано да дойдат скоро. Откъде си ти?

- От Смолян съм! - отговарям разпалено аз. Все пак за два дни това е първият ми сериозен разговор със себеподобен.

- А така, моята внучка също живее в Смолян.

Оказва се, че я познавам и бай Коста завършва разговора категорично и с тон, нетърпящ възражение: "Тази вечер ще бъдеш мой гост. Няма да спиш в палатка. Отивай да си вземеш колата, тъкмо ще ми подкараш козичките, и те чакам в центъра на селото. Няма как да се объркаш!"

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/3.jpgСпускам се бързо до автомобила си, който съм паркирал прилежно край една от малкото чешмички в Странджа. Натоварвам колелото и тръгвам. По пътя виждам и стадото, та се налага да карам зад него цял километър, за да ги подкарам, както съм обещал на бай Коста. А то, козешка му работа, карам зад тях и им давам зор, а те - от спокойни по-спокойни, не бързат и си дояждат пътьом към селото.

Пристигам в Долно Ябълково. Първият човек, когото срещам, се оказва кметът. Яхнал малко моторче и бръмчи из селото. Опътва ме към къщата на дядото най-любезно. Докато паркирам, бай Коста вече е вкарал козите в обора и ме подвиква сприхаво:

- Хайде, сядай на двора под асмата, аз отивам да наточа ракия.

Изведнъж от съседните къщи наскачат още двама негови приятели и се присъединяват към компанията. Поздравяват ме топло с добре дошъл, а бай Коста набързо им разказва как сме се запознали.

Дядото, може би защото е най-възрастен, всява респект на масата. Веднага разпределя задачите:

- Ти измий чашите, ти нарежи доматите!

Подчиняват му се безупречно. И аз искам да свърша нещо, но той ме срязва остро:

- Ти си ми на гости, сядай и не се притеснявай за нищо!

Няма как да не послушаш човек като бай Коста. Човек, който не търпи възражения. На пръв поглед си мислиш, че е пенсиониран военен, решил да кара старините си тук. Че е пенсиониран, пенсиониран е, но е бивш учител по математика. Живее в селото, но животът му не е спокоен, не поради друго, а поради причината, че бай Коста не може да стои на едно място. Ако не е с деветдесетте си кози, ще бъде в гората за дърва, ще пече ракия, ще ремонтира нещо по спретнатата си къщурка или ще полива лехите с доматите. Очите му, сини, нереално сини, пълни с доброта и мъдрост. Животът му не е бил лек, но човек никога не би дал реалните години на бай Коста. А те не са малко.

Само след няколко минути вече сме седнали удобно край масата, под лозата. Пред всеки от четирима ни има чаша, пълна с кайсиева ракия, а в средата на масата - огромна купа със салата от прясно откъснати розови градински домати. Да му потекат лигите на човек. А под асмата ракията и салатата са наистина сладки. За опиянението да не говорим. Главата ти се замайва приятно, а интересните истории на бай Коста не ти позволяват да откъснеш поглед от него...
http://razkazi.net/images/stories/karadjov/4.jpg

Минали са почти два часа. Останали сме само двамата. Бай Коста рипва пъргаво като попарен:

- Брех, аз имам да доя кози! Ти ме чакай тук, аз за по-малко от час ще ги оправя.

- Как така, дядо? Та това са много кози!

- Ти само стой и гледай!

С изумителна сръчност бай Коста издоява животните, като оставя последната козичка за мен. Показва ми как се дои, а аз, признавам си, за пръв път държа виме в ръцете си. Справям се завидно добре. След доенето идва ред на млякото. Прецеждаме го и го поставяме в голям съд, в който само след час вече ще има сирене.

Преместваме се в къщата тъй като навън захладнява доста. Коварна планина е Странджа. Намираме се едва на 360 метра надморска височина, а навън градусите са само 12. Някак си се радвам, че не съм на палатка. Дядо Коста се пляска по челото:

- Лелеее, ами какво ще вечеряме? Та аз нямам почти нищо!

Изважда огромна буца прясно козе сирене и мек селски хляб. Та какво повече му трябва на човек. Ям като невидял. Надали някога съм опитвал по-вкусно нещо. Продължаваме и с ракията, разбира се. Бай Коста ми споделя болките си, мечтите си, надеждите си, тъгите си. Връща се назад в годините. Щастлив е, че поне тази вечер си има компания. Приключваме късно след полунощ. А сиренето вече е готово...

 

(следва)