СВОБОДАТА ДА ПЪТУВАШ САМ В РОДОПИТЕ

 

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/svobodata1.jpg

Петък е.

Ден като всички останали. Нормално скучен за работещите, които с нетърпение очакват края на работната седмица. Аз обаче го очаквах с нетърпение, защото предвещаваше началото на едно интересно пътешествие. Предстояха ми три дни, през които щях да бродя из забравените тракийски светилища, да се слея в едно с дивото, да се любувам на белоглави лешояди и царски орли и най-вече да се скитам без часовник из Източните Родопи, защото само там човек наистина е способен да забрави за понятието време...

14.30 часа.

Потеглих от паркинга на БИЛЛА в град Кърджали. Бях спрял да се заредя с необходимите провизии. Минах през куп малки села, някои - тъжни и останали почти без жители, други - все още не знаещи какво е това обезлюдяване. Но като цяло "вълната на обезлюдяването и безнадеждността", идваща от югоизток малко по малко започваше да се усеща и тук. Всяко следващо пътуване из Източните Родопи носи в себе си доза тъга! Гледайки хората, борещи се с последни сили за оцеляването си, човек се задушава!

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/svobodata6.jpgСело Рудина бе едно от тези села, които определено ме накараха да спра и да се замисля... Извадих фотоапарата. Пред мен стоеше скелета на стара църква, вероятно разрушена, а може би просто незавършена докрай. Разпадащите се тухли и бетон на камбанарията контрастираха драстично с минарето на новопостроената джамия, за която вероятно Ахмед Доган лично бе дарил "някой лев". Беше тъжна гледка. Навсякъде около мен се чуваше турска реч от жените, насядали на сянка и нижещи тютюн... Дадох си отговор на въпроса, „Защо никой не се е погрижил за църквата”?

Движех се по северния "ръб" на Родопите. Пътят между селата Сестринско и Зимовина бе прокаран така, че на северозапад от мен нямаше повече възвишения и съвсем спокойно се виждаше Хасково. Замислих се, колко малка е България.

Достигнах до село Силен. Отне ми доста време да разбера, кой път трябва да хвана. Старата синя и олющена табела бе покрита с ръжда. Стрелката наляво сочеше град Маджарово, а напред - село Маджари. Именно него търсех. Явно навремето е било пълно с маджари, населявали тоя район.

Оттук пейзажът се промени коренно. Меките форми и дъбово-церовите горички се смениха с лунен пейзаж. Рабрах, че вече съм дълбоко в каньона на река Арда.

17.10 часа.

Пред мен изникна село Рабово, с крепостта Ефраим над него. Колко ли истории може да ни разкаже? Тя е част от системата от крепости и укрепления по двата бряга на река Арт (Арда), за която вече споменах. Ефраим, или още наричана Асара е имала отлично местоположение, непристъпност и видимост, което я е правило важен пост в защитата на Източните Родопи и пътя към Византия. За изключителната и здравина говори фактът, че част от споените с хоросан камъни от предната стена са паднали, като са останали здрави на земята. В близост има скална пещера, в която и днес могат да се видят човешки кости.

От село Рабово пътят прави дълга извивка първо на югозапад, после - на северозапад, в търсене на най-доброто място за прекосяване на тази "лунна" долина. Такова обаче не е намерено. Затова шосето преминава... през самата язовирна стена на язовир Студен кладенец, кръстен на едноименното село под него. Внушително е да преминеш по стена с дължина 350 метра и височина 70 метра. Не се препоръчва за хора със страх от височини.

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/svobodata3.jpgНа десния бряг на река Арда следват аналогични извивки на пътя в посока североизток, през целия този каньон, до отварянето му при село Поточница. Идеята ми сега бе да разгледам изключително непопулярната местност Дяволски мост, която много хора бъркат с Дяволския мост при град Ардино. Уточнявам, че този Дяволски мост е скално образувание, изключително дълбок каньон с дължина около 700 метра, ширина в най-тесните места - 3-4 метра и дълбочина над 17-18 метра на места. Получен е в следствие на врязването на водите на река Арда в меките вулканични скали през годините, преди да построят язовирната стена. Оттам е текла самата река, като в месеците на пълноводие тази местност е била наистина като бучащ казан от Ада. Местните хора казват, че грохотът на водата се е чувал на повече от 5 км. в тихите зимни нощи. Днес мястото е интересно за наблюдение с каяк, с който може да се навлезе почти до края на каньона.

Целият район около Дяволския мост е застлан с невиждани другаде от мен скали - с едра, нееднородна, зърнеста структура.

Оттук надолу, под стената на язовира, започва Раят за каякарите. Водата е с добър дебит, особено, когато ВЕЦ-ът работи. До вливането на Арда в язовир Ивайловград има над 20 км., през които човек може да преживее незабравими емоции, съчетавайки рафтинг, риболов, бърдуотчинг, къмпингуване и какво ли още не!

След кратък, неуспешен риболов с изкуствена муха и шнур в търсене на едри кефали трябваше да поема по пътя за село Долно Черковище. Щях да нощувам в района – хотелския комплекс „Арда”, разположен на самия бряг на реката... Този път бях решил, че за да имам повече време за разглеждане и за да спестя време в направата на бивак, трябваше да преспя в хотел.

Който и да попитате, било местен, било някой археолог, всеки би ви отговорил по един начин: село Долно Черковище е едно от местата в България с най-голяма концентрация на тракийски паметници и светилища. Било е едно от средищата на тракийската обредност, цял център, обединен около едно светилище, разположено на близък хълм - Аул кая. Самата скала, на която е светилището, е с форма на лъвска глава. Около Аул кая се намират масивите Кованкая и Хамбаркая с над 100 трапецовидни скални ниши, скални гробници, ритуални пещери, некрополи и крепости. Тук наблизо се намира и единственият известен досега в Родопите монашески скит - Попмартинова дупка. Може би цяло лято не би било достатъчно на човек да разгледа всички тези уникални места по поречието на Арда.

Почти се мръкваше, а аз бях разгледал едва половината, като се има предвид, че всички те са в съвсем малък периметър, не повече от километър и половина. Бях се изкачил до Аул кая и до тракийските скални гробници на Хамбаркая. Ща не ща, трябваше да оставя време и за сутринта. Настаних се в хотелския комплекс „Арда” - приятно местенце, изградено с вкус. Отношението на управителя обаче(перача на пари на ДПС, както разбрах в последствие) към персонала беше отвратително. Едва ли някой би останал равнодушен.
Вечерта прекарах в прохладната лятна градина край басейна, както и на верандата на бунгалото ми, в компанията на студена бира. Правех планове за следващия ден.

Събота. 8.00 часа.

Събуди ме алармата на мобилния телефон. Бях спал спокойно. След хладния душ се отправих към ресторанта за закуска.

Обменихме по някоя приказка със сервитьорката Байрие - местно момиче от Долно Черковище. Споменах и за лошото впечатление, което ми е направил шефа и. Каза, че това е нещо нормално за него.

Опитах да изкопча информация за местността, но Байрие си призна, че не познава добре района. Грабнах апарата и тръгнах да обиколя това, което не можах вчера.

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/svobodata5.jpgБях привлечен от масива Кованкая. Слънцето го огряваше и моментът бе идеален за снимки. Повече от 100-те трапецовидни ниши, разположени несиметрично по скалата, ме изумиха. Кой бе правил всичко това? Как бе направено? Споменавал съм в предишните си пътеписи относно теориите за предназначението на тези ниши. Една от тях е, че там са поставяли урни с праха на мъртвите. Друга теория гласи, че са поставяни дарове към Богинята Майка, или дори, че нишите са се ползвали като начин за изпитване на мъжеството при младите момчета. Според мен най-реалистичната теория, която разбира се не е доказана от археолозите, е, че тези ниши са таен код за местоположението на златните рудници. Поогледах се, искаше ми се да зърна входа към някой рудник. Уви!

Срещу мен бе масивът Каракуруз с огромната пещерна арка Саръкая. Местен човек ми каза, че под свода спокойно можели да се поберат 500 овце. Нямах време за нея сега. Същият този човек ми разказа още някои неща за района. Беше местен овчар. Спомена ми, че под нас имало огромна пещера, в която той някога влизал. Била дълга около километър, но днес иманярите са я задръстили с тоновете пръст, изкопана в търсене на имане. Така и не го открили обаче. Някога в пещерата имало огромни жаби, по-големи от котка. За мен лъжа, за него - истина. Знае ли човек!

Попитах го за пътя към Маджарово. Посъветва ме да хвана прекия път през Бряговец и Странджево. Бил черен, но все пак ми спестяваше над 20 км. Пожелах му здраве и се отправих към една интересна пещера с формата на конус. Бе дълбока около шест метра и накрая завършваше с тесен сифон. Странно място - вероятно пещ или старо погребално съоръжение. В този момент телефонът ми звънна, но после блокира. Около 5 минути се опитвах да проведа разговор, но неуспешно. За мен обяснението бе силното магнитно поле, излъчвано от скалата. Тези неща не са рядкост тук и за хората това е нещо напълно нормално.

9.37 часа.

Заредих се с вода за из път и поех с мръсна газ към Маджарово. След мен се вдигна дълъг черен облак прахоляк. Излязох на асфалт и преминах през уникален железен мост, странна конструкция, вероятно от военно време. Пишеше, че издържа до 20 тона. Съмняваше ме. Оттам се разклоняваха два пътя. Единият водеше към Крумовград и Ивайловград, а вторият - към Маджарово. Пътешествието започваше добре. Имаше асфалт и то добър, до село Бряговец. Оттам продължаваше черен път, но очевидно доста ползван, тъй като състоянието му беше задоволително. Вече всякакви притеснения изчезнаха от мен. Карах смело. Вляво течеше Арда. В тая част от течението си струваше да я види човек. Течеше уверена, пълноводна, с огромни разливи и пенливи бързеи... А над нея се мяркаха старите светилища и калета от времето на предците ни.

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/svobodata2.jpgУморих се. Спрях за почивка и кратък риболов. Този път бе успешен. За около час хванах десетина едри кефала, което ми напомни за плануване на следващо посещение, само с цел риболов.

Пътят ме чакаше. Бях планирал да посетя доста места днес. Потеглих. Скоро излязох на асфалт. Беше старото асфалтово шосе от Маджарово за мините. Две от минните галерии бяха досами шосето. Хората бяха проявили практичност и бяха зазидали входовете им до половина, като по този начин се образуваше един огромен, незнайно колко дълбок и дълъг резервоар за вода. От него излизаше тръба, отвеждаща водата до бетонни корита, където кравите утоляваха жаждата си. До колко тази вода е годна за пиене, животните не можеха да преценят! Все пак рудниците са оловно - цинкови и уранови.

 

11.50 часа.

Пристигнах в Маджарово. Изненадаха ме много кафененца в градчето. По последни данни там живеят 500 души. Дали за всяко кафене има работа?

Почерпих се една студена бира.

12.20 часа.

Опитах се да получа информация за туристическия център. Влязох в общината, където услужливо бяха наковани табелки по вратите с имената и длъжностите на служителите. Учудих се как община с 500 души население се ръководи от толкова много хора. Почуках на първата, втората, третата врата. Нямаше никой. Явно са в обедна почивка. Дано да е така, макар че…!

Отправих се към село Сеноклас в търсене на едно от тракийските светилищата. След импровизирания паркинг, на 6 км над Маджарово, поех вляво по черен път, както ми указваше табелката. След още 4 км. пеш ход светилище така и не открих, но за сметка на това попаднах на кълбо смокове, които се разбягаха когато ме чуха. Върнах се леко изнервен в Маджарово.

Маджарово днес е доста тъжно място. Преди да закрият рудниците, тук са живели около 7500 души. Днес са 15 пъти по-малко. Старите хора го определят като умиращ град, а статистиците - малко по-меко, като градче със затихващи функции.

Аз го определям като уникално място за алтернативен туризъм. Спокойствието и тишината биха зарадвали мнозина уморени от градския шум.

Разположен в кратера на угаснал вулкан, днес градът може да предложи всякакви интересни развлечения. Арда си е проправила път между Кованкая и Патронкая (внушителни и непристъпни скални масиви), образуваща красиви меандри. Кованкая и Патронкая са убежище на уникалните за България лешояди и орли. Човек може да прави каквото му хрумне - бърдуотчинг, каране на колела, каяци, рафтове, пешеходни турове, риболов, скално катерене и какъв ли не спорт.

Наистина Господ е бил щедър, когато е извайвал природата тук. Мислил е да има планини, чукари, гори и реки. С две думи, мислил е за всичко. Ако човек обича занимания сред природата, това е правилното място където би получил удовлетворение.

След неуспеха ми за посещение на Сеноклаското светилище и невъзможността да открия ТИЦ бях почти решен да поема пътя към Свиленград. Малко ми трябваше да го реша, но се въздържах.

14.40 часа.

Спрях колата. Вдясно от мен видях параклисче с име "Света Петка" и тракийски пантеон - място, наподобяващо парк. От паметната плоча разбрах, защо градчето е кръстено Маджарово? Старото му име е било Дупница.

На 4.10.1913 година край Маджарово турският башибозук избива зверски 1800 българи. Малката рекичка се задръства от трупове и дни наред тече кървава. Войводата Димитър Маджаров с четата си спасява обаче над 20 000 други бежанци от явна гибел.

14.50 часа.

Намирах се в Природозащитния център "Източни Родопи". Посрещнаха ме аниматорите Сание Мюмюн, 19 годишно момиче от Момчилград, работеща като доброволец към БДЗП, и Ицо - координатор на проекта Новото Тракийско Злато.

С Ицо не можахме да поговорим, защото заминаваше да пази тарпаните, но Сание се оказа изключително общителна и компетентна. Разказа ми за БДЗП, за дейността им, за птиците. Българското дружество за защита на птиците е водещия авторитет в областта на опазването и информацията за птиците в България, както и за опазването на значимите за птиците места и место обитаване. БДЗП е първата в най-ново време и най-голямата неправителствена организация за опазване на биологичното разнообразие. Основано е на 3 юни 1988 г. и се е утвърдило като национална организация. Беше единствената НПО в България, постигнала стабилни природозащитни резултати в районите където функционираше. БДЗП е партньорът на Bird Life International в България.

Сание ми предложи да отидем вечерта до Кованкая и да погледаме лешоядите. Приех с удоволствие. Докато тя се освободеше от работа, аз се отдадох на хобитата си - малко риболов, малко пешеходен туризъм. Изкачих се високо на Патронкая, където има изградени наблюдателници, от които човек може спокойно да наблюдава и да снима ценните птици. Любопитен е фактът, че на територията на Маджарово обитават 32 от общо 34 вида грабливи птици, срещани в Европа.

Разходих се чудесно! Колкото и време да има човек горе, не би му било достатъчно за да се наслади на гледката! Стоях на Патронкая до залез, изчаквах умишлено, за да мога да направя добри снимки. Времето мина неусетно. Трябваше вече да слизам към Природозащитния център, защото не бях взел челника си със себе си.

18.30 часа.

Влязох в механата към Природозащитния център. Там си поговорихме с Нуша - момиче от Маджарово, грижещо се за заведението. Вечерях вкусен омлет (надявам се не от яйца на лешояди), споделях впечатления. Нуша се оказа разговорлива и с радост ми разказа за Маджарово. Беше една от малкото млади хора, решили да останат в родното си място. И най-вече - тук се чувстваше прекрасно. Хвала на тая девойка!

19.20 часа.

Работният ден на Сание беше свършил.

Във въздуха се носеха ухания, предвещаващи незабравима нощ.

19.30 часа.

Карахме планински бегачи към Кованкая, отстояща на 3 км. от града. Спряхме на една от наблюдателните площадки край реката, над меандрите на Арда, където Сание ме запозна с белоглавия и египетския лешояд. Показа ми ги. Разказа ми интересни факти от живота на птиците. Спомена, че размахът на крилете на зрелите лешояди достигал 2 метра. Изумих се. Представих си такава птица в небето над мен. Личеше, че обича работата си. Правеше всичко с желание. Бе близо до природата. Снимахме. На връщане ми предложи да търсим минерали. Заведе ме до малко дере, където навремето бяха изсипали тонове изкопна пръст от рудниците. Веднага попадна на минерала „яспис” - красив синьо-лилав камък, който ми подари. Усетих, че нямам нюх за тези неща. Нощта наближаваше.

21.00 часа.

Върнахме се по тъмно в Природозащитния център, където нашата сладка раздумка с Нуша, Сание и една местна жена продължи. Говорихме си почти до полунощ. Не ми се лягаше.

23.30 часа.

Мислено си правех равносметка на изминалия ден. Бях спечелил много повече, като дойдох тук. Не съжалих, че бях пропуснах доста от местата, които планирах да посетя. Научих много. За птиците. За себе си. За връзката ни с тях.

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/svobodata4.jpgВътрешният глас ми говореше, че ще се върна тук отново и отново. След днешния ден нещо в мен се бе променило.

Унасях се в сладка дрямка, на полянката пред Природозащитен център "Източни Родопи". Трябваше да събера сили за следващата част от пътешествието си – планината Сакар.

7.00 часа.

Стреснах се от странен писък. Смок - мишелов бе уловил малко полско мишле. Задушаваше го в схватката си.