ПЛАНИНАТА НА СТРЪВНИЦИТЕ

 

Огромната й глава се подаде от бърлогата. Големите й кръгли очи се втренчиха в мен. Бях я открил. Или тя - мен. Наддаде яростен рев и с няколко бързи скока скъси разстоянието помежду ни наполовина...

Всичко започна единадесет дни по - рано, когато Христо ми се обади и ми каза, че случайно открил дупка в скалите. Дупка, която очевидно бе подготвяна за зимна бърлога на средноголяма мечка. Искаше да я разгледаме по-подробно.

Речено - сторено. Взехме раниците и потеглихме към мястото, чиито координати той бе запаметил в GPS-а си. Умишлено няма да споменавам къде точно се намира то, тъй като любопитни хора има много на този свят, а не всеки е добросъвестен. Първоначално потеглихме по маркирана пътека, но след около 15 минути се отклонихме от нея. Теренът бе изключително тежък за придвижване. Наклонът от над 55 градуса се допълваше от падналите дървета по целия склон, вероятно поради старост и гниене или поради смерч, вилнял тук преди година - две. Нормални хора май не минаваха оттук. Може би горският минаваше веднъж на две години с цел маркиране на дървета за сеч, и толкоз.

Странна находка ни стресна малко преди самата бърлога. Попаднахме на стара, изгоряла от слънцето, туба от масло за резачки. При обстойно вглеждане, обаче ясно личаха следи от голяма и силна челюст на животно, което бе полюбопитствало да види, какво има в тубата? Определено не бяха зъби на куче. На това място дори кучетата не се срещаха.

Достигнахме до дупката, като внимателно и без много шум оглеждахме терена наоколо. Тя бе разположена на идеално за обитаване от мечки място - югозападно изложение, което би осигурило достатъчно топлина през зимата. Тишината и липсата на любопитни дразнители от вида Хомо Сапиенс бяха подтикнали мечката да започне да подготвя за зимния си сън именно тази бърлога.

След като се уверихме, че все още входът й е прекалено тесен, решихме да огледаме и вътрешността й. Проникването бе трудно. Личеше си, че звярът бе работил усърдно и бе преместил доста скален материал и пръст. Очевидно се бе отказал за момента... но вероятно щеше да продължи!

А вътрешността й предлагаше истински уют. Дълбочината й бе около 3 метра, а височината - малко над метър. Идеално за зимуване и отглеждане на малки мечета място. Тесният й вход гарантираше задържане на топлина. Вероятно след влизането си, мечката щеше да затрупа входа, за да си осигури допълнителна изолация.

След продължилото почти час суетене около новия дом на мечката, решихме да слезем към изходната си точка, но по друг път. Отново излязохме на пътеката, която се спускаше плавно и ни водеше към асфалтовия път.

В един момент останахме изумени от странни следи по едно дърво. Бяха от мечка! Останахме още по-изумени, когато се огледахме около себе си. Не беше едно, не бяха 2, 3 или 5 маркирани дървета. Цялата гора край нас, около един квадратен километър, бе белязана със следи от мечи лапи и зъби. Различни по големина и форма резки ни подсказаха, че мечката обитава постоянно това място. Бяхме изненадани от факта, че на не повече от 150 метра от нас имаше асфалтов път, а непосредствено по-долу бе започната сеч. Вероятно тъкмо тази сеч бе подтикнала мечката към маркиране на дърветата. Тя бе прекарала живота си в тази гора. Чувстваше я като свое неприкосновено царство. То бе само нейно. Но сега, резачките я плашеха. Тя използваше нощта, за да маркира територията си. Може би тайно се надяваше, че това ще бъде видяно от дървосекачите и най-накрая те ще се оттеглят и ще я оставят намира.

Целият ни път до дома премина в бурни коментари, "как, защо, колко, къде". Прибрахме се с нагласата отново да посетим тази гора, за да разберем къде живее мечката в момента.

***

Единадесет дни по-късно, към 10.15 сутринта, телефонът ми иззвъня. Беше Ицо. Събуди ме от сладък сън. Каза ми: "Хайде! Ще ходим ли?". Разбрахме се почти без думи. Два часа по-късно потеглихме към "маркираната" гора. Този път вървяхме отдолу-нагоре с идеята да обиколим района, да огледаме скалите и евентуално да открием леговището на мечката. И мисъл не ни минаваше за евентуална опасност. Просто знаехме, че дори да е в района, мечката ще ни чуе навреме, ще се отдалечи и ще ни наблюдава отдалече. Не се бояхме от пряк контакт с нея, в никакъв случай.

Започнахме яко катерене по склона. Определено имаше нови, пресни следи по дърветата. На места се забелязваха обърнати камъни, ясно показващи, че скоро оттук е минало животното. Вървяхме около два часа, почти безрезултатно. Обходихме голяма площ, огледахме много скали и отделни камъни, където би могло да има меча бърлога. Единственото обещаващо място за такова, бе скален свод, под който имаше вероятност да срещнем „нашата” мечка.

Достигнахме до най-високата точка в района - малко, скалисто връхче, изключително диво и трудно достъпно място. Изненада ни леката вдлъбнатина на върха, застлана с листа и мъх. Тук бе лежал голям звяр. Наскоро. За това свидетелствуваха два огромни купа с мечешки изпражнения, един до друг, в които ясно личаха костилки от плодове. На 20 метра под връхчето имаше открита площ сред гората, обрасла с малини. Веднага разбрахме защо е устроила леговище тук - за да е близо до малините, когато узреят. Вероятно тук на хлад, в горещите летни следобеди, тя бе дрямала сладко - сладко, унасяна от аромата на диворастящи плодове. Тук тя бе истински щастлива. Хора не идваха. Едва ли някой би се осмелил! Тя бе господар на тази дива гора.

Направихме опит да преминем вляво от малинака, но опитът ни завърши с неуспех. Дълбоката над 100 метра пропаст преграждаше пътя ни напред. Тук не бе добро място за среща с мечка. Нямаше място за бягство.

Прекосихме малинака и решихме да се спуснем надолу, към югозапад. Спря ни силен шум. Оказа се кълвач. Гората бе стара и имаше нужда от подобни санитари. Пейзажът бе неописуемо див. Подминахме още няколко скали по пътя си на връщане. Почти се примирихме, че сме открили поне изпражненията й.

Пред нас изникна голяма скала, може би последната, след което започваше стръмното спускане към шосето. Решихме да я огледаме. С Ицо бяхме на около 20 метра един от друг.

Приближавахме постепенно. Ицо бе вляво от мен. Вървяхме успоредно към скалата. Бях на около 15 метра от нея, когато забелязах някакъв скален свод.

"Ице, ела насам", бяха думите ми, когато секунда по-късно... огромната й глава се подаде от бърлогата. Големите й кръгли очи се втренчиха в мен. Бях открил мечката. Или по-точно, мечката бе открила мен. Наддаде яростен рев и с няколко бързи скока скъси разстоянието помежду ни наполовина...

Не мислех, не чувствах, не съзнавах... Знаех, че трябва да бягам. Веднага!

Стегнах тялото си. Обърнах се и хукнах. Извиках с всичка сила: "Ице, бягай, тук е!!!" Усещах, че гласът ми трепери. Звучеше странно.

Направих около 10 крачки. Усещах звяра зад гърба си. Чувах рева му. Имах чувство, че слюнките му капеха от ярост. Спънах се в нещо. Полетях от около 3 метра височина. Паднах на главата си, претърколих се, ударих се лошо в корема и левия крак. Нямах време да се отдавам на болката. Изправих се и продължих да тичам. След още десетина крачки Ицо ме сграбчи за рамото с думите: "Спри! Мечката си отиде!"

Обърнах се. Видях огромното й туловище да се отдалечава с бърз ход. Беше светлокафява мечка, вероятно мъжкар, огромен, над 150 кг. Ицо я бе напръскал със спрей против мечки, който се оказа ефективен.

Бях в шок, със скъсани дрехи, кръв и драскотини. Вървяхме с бързо темпо надолу по склона. Все още не вярвах, че си е отишла. Мислех, че ще се върне. Бе като озверяла. Дадох си сметка, че ако бях останал на място, без да тичам, сигурно щеше да ме повали с няколко удара.

С Ицо почти не говорехме. Вървяхме бързо. Толкова бързо, че се задъхвахме. Погледнах го. Беше бял на платно. Оказа се, че след падането ми, именно той е стоял по-близо до мечката. Изправили са се лице в лице, при което той я е напръскал със спрей.

Отнякъде се появи и кучето Люк. Не знаех къде беше изчезнало в последните няколко минути. Може би се бе скрило някъде, уплашено от срещата с косматия звяр. Появата му ме зарадва.

Всичко бе приключило благополучно. Този път! Може би бе добър урок да внимаваме. Бяхме навлезли в царството на мечките, а там важат други закони. За нас нямаше да има милост. Там оцелява по-силния. Не можехме да се мерим с нея по сила и бързина!...

Излязохме на асфалтовия път. Едва сега усетих болката от раните. Всичко започна да ме боли, но бяхме далеч от звяра...

Дали ще търсим с Ицо други мечки? Скоро нямаше да го правим, но за в бъдеще, може би…