ОТ МОМЧИЛ ЮНАК ДО СМОЛЯН

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/junak1.jpg

Пролетта на 2009 година не бе от най-топлите. Не бе особено разумно, както сме правили предишни години, да открием сезона на палатките през Април.

Отложихме го за месец Май.

Денят бе 8 Май. Пътувахме на стоп в товарното отделение на един джип - пикап към Момчиловци, от където смятахме да потеглим по маршрута. В пикапа беше забавно. Вятърът бе доста силен, но предпочетохме да се придвижим по светло до мястото, което щеше да е изходният ни пункт към Манастир в събота. Начинът на придвижване не бе от значение.

Оказа се обаче, че човекът който ни вози, всъщност се бе насочил за Момчил юнак, което ни зарадва. Спестявахме около 12 километра ходене, което би ни отнело 3 часа. Тръгнахме по прашния, черен път, който се отклоняваше от асфалтираното шосе към Лъки. Движението по този маршрут бе достатъчно за да се натъртим и напълним устата с прах.

От Момчил юнак се спуснахме, вече по-спокойни че имаме достатъчно време за подготовка на лагера. До Хайдушки поляни оставаха около 35 минути спокойно ходене. Още от далеч си набелязахме приятно място за бивак на брега на красивото езеро. То бе дало името на местността и създаваше съответните асоциации.
„Хайдушки поляни” е едно от местата на боевете за освобождението на България. Неслучайно там е изграден паметник на преображенци-илинденци, в чест на участниците в Илинденско-Преображенското въстание през 1903 год. Тук се намираше и музеят на П. Шишманов – знаменосец на четата на К.Шишманов – Ахачелебийски окръг. Имаше красив параклис „Света Богородица” построен от даренията на жителите в околността.

Мястото, което си избрахме, бе на брега на самото езеро. Имаше чешмичка, а зад нас се издигаше гъста смърчова гора. Беше просто идилия.

Опънахме палатките, събрахме дърва от близката гора. За разлика от други планини, в Родопите винаги може да се разчита на дърва. Наскоро проведохме един преход до Осогово, където за зла беда ни заваля и се наложи да палим огън за да съхнем. На височина над 1750 метра е абсурд да откриеш хвойна или клек, та камо ли дърво. Беше голям зор, но все пак се справихме. Това обаче е тема за друг разказ.

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/junak2.jpgЛагерът бе готов. Огънят се разгоря. Започна да се смрачава. Настанихме се на шалтетата, обтегнахме се приятно на една страна.

Разприказвахме се. Към 22 часа ни унесе съня. Трябваше да сме със свежи сили за утрешния ден. Някъде към полунощ застудя страшно. Все пак бяхме на надморската височина над 1500 метра, където времето не е стабилно, особено в началото на пролетта. Решихме да не гасим огъня, а да се редуваме през 2 часа да го поддържаме, защото студа ни сковаваше. По моя преценка температурата бе не повече от 6 градуса.

Падна ми се шанса да бъда пръв край огъня. Във влажното и студеното време поддръжката му бе трудна. Дървата за горене, които бяхме събрали, се овлажниха и се налагаше да ги суша дълго преди да ги метна в огъня. В противен случай димяха и не се палеха.

Двата часа дежурство минаха много бавно. До огъня бе горещо, но на 2 метра от него вече се вледеняваш от студ. Дойде и моят ред да подремна. За спане не можеше да става и дума, щеше да е просто дрямка. Опитах да се отпусна. Беше ми адски студено, дори в спалния чувал. Сякаш всичко бе влажно.

Бях задрямал. Събуди ме силен рев. Стреснах се и не проумявах какво става. Излязох от палатката. Ревът идваше от отсрещния бряг на езерото. Успокоих се. Предположих, че е сръндак. Но ако го чуе човек, който не обикаля често из горите, би се уплашил много.

Кулминацията на студа дойде в 4 часа сутринта. По принцип това е най-студения миг от денонощието. Сигурно околната температура бе около 3 градуса.

Едва дочакахме утрото. В 7 часа наизскачахме от палатките, отново събудени от странния рев. Този път идваше от гората зад нас, на около стотина метра разстояние. Звучеше като рев малко мече. Вероятно беше от него. Никой не се осмели да отиде да порвери. Хората от хотела наблизо също бяха чули рева. Казаха, че преди няколко дни видели майка – мечка с малкото си в района. След като затихна мечешкият плач, насочихме поглед към палатката. Цялата бе в скреж. Представете си какъв студ е бил през нощта.

Побързахме да се изнесем от това място преди някоя голяма мечка да се е появила отнякъде. Не дочакахме палатките да изсъхнат. Прибрахме ги влажни.

Потеглихме към село Манастир, до което имаше около 7 километра път. Приятен черен път се виеше пред нас, завой след завой и ни разкриваше тайна след тайна от тази невероятна планина. По сенчестите места все още имаше неразтопен сняг - преспи с дебелина почти метър. Отвсякъде течаха поточета вода. Те се сливаха и накрая образуваха Манастирската река. Поляните бяха покрити с килими от цветя.

След поредния завой пред нас се показа голяма табела с надпис – Резерват «Кормисош».

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/junak3.jpgСтреснахме се. Бяхме чували доста легенди за тези места.

Резерватът Кормисош е едно от легендарните места за ловуване в цяла Европа. Намира се близо до с. Борово и заема площ от около 42 000 хектара. Обитаван е от необикновено богато разнообразие от животински видове – мечки, муфлони, сърни и глухари. Признат е за мястото с най-голямата популация на кафяви мечки, вълци, елени и диви кози в българските планини. Именно в този резерват е отстрелян глигана, за чиито бивни беше отсъден световен трофеен рекорд. Освен невероятното разнообразие от представители на фауната, «Кормисош» се отличава и с изключително богатата си флора. Предлага невероятни гледки – изоставени села, високо върху скалите, много върхове с невероятни гледки. По Бай-Тошово време тук хранели мечките, но в един лош момент парите свършили и ги пуснали на свобода. И днес ясно виждаме резултата от това необмислено действие. Тая година бяхме свидетели на многобройни набези от мечки. Имаше и две нападения над хора, едното от които бе завършило фатално. Специалистите казваха, че навремето са внасяни мечки от Карпатите. Тукашната кафява мечка се е кръстосала с Карпатската и се е получило сравнително дребен, но много агресивен вид.

След още някоя серпентина пред нас се появи и Манастир. По някои данни то е най-високо разположеното село в България. Според преданието, селото е било основано върху останките на старо селище, близо до срутен манастир. Оттам идва и името му. Основателите на Манастир са преселници от село Давидково, чиито домове след Освобождението са останали отново в границите на Османската империя. В желанието си да избягат от оковите на робството, те преминали билото, по което минавала границата с Турция. Така се озовали на родна земя и изградили селото.

След кратка почивка и раздумка с местните хора, тръгнахме за Лъки. До там имаше доста път, около 22 километра. Преки пътеки нямаше. Силният наклон не го позволяваше. Започнахме спускане по асфалтов път. След около два часа ходене и чухме наближаваща зад нас кола. Обърнахме се. Както се казва, "Светът е много малък". В нея имаше мой познат от Смолян. С радост се качихме. Колко хубаво е да срещнеш познат на подобно място, където човешкото присъствие е рядкост.

Пламен, с неговата служебна лада, ни спести доста време за път, което и без това ни бе ценно. Слязохме в Лъки. Това градче винаги ми е било някак неприветливо, сгушено там някъде в дъното на долината, забравено от Бога, обезлюдяващо се. Днес, край него функционираха само два рудника и обогатителна фабрика. Градът водеше в класацията за безработица в страната.

Нямаше какво интересно да се види в него. Направихме кратка почивка, заредихме с вода и тръгнахме към Пашалийца. Упъти ни една баба. Идеята ни бе отново да хванем преките пътеки и да съкратим маршрута с някой и друг километър. В последствие всички, които видяхме, най-вече възрастни хора, като ни питаха накъде сме тръгнали и чуеха Пашалийца, възкликваха: "Оооо, ама то много път има до там, бе сине!" или " Днес няма да можете да стигнете до там, има мечки. Внимавайте къде нощувате!" . Тези възклицания не ни уплашиха. Не един път бяхме замръквали по средата на пустошта, а и все пак познавахме силите си.

Пряката пътека, по която тръгнахме, премина в коларски път... Изкачихме няколкосерпентини.

Лъки остана под нас. Бяхме вървели повече от два часа, а сякаш бяхме минали нищожно разстояние. Градът си стоеше под нас. Постепенно тежките метални звуци от замиращата му промишленост заглъхваха.
Достигнахме Брайковица. Не разбрахме село ли е или махала. Имаше няколко къщи. Имаше и доста обезлюдени и заключени такива. До селската чешма мернахме жена, която плевеше в някаква градинка. Не беше дружелюбно настроена и предпочетохме да продължим по пътя.

Стигнахме до телевизионния ретранслатор над селото. Видяхме двама души в ремонтиран москвич, който можеше да конкурира високопроходимите джипове. Попитахме, дали сме на прав път. Те кимнаха с глави и продължиха. Продължихме и ние. След около 300 метра видяхме табела, която ни указваше пътя към Пашалийца. Успокоихме се. Всъщност се оказа, че това била последната табела от маршрута. От Лъки до тук видяхме не повече от три указателни табели.

Поехме по пътека, която се движеше сред букова гора. Изгубихме се. Пътеката се оказа без изход. Обзе ни паника. Времето минаваше, а до Пашалийца според картата имаше над 10 километра. При този пресечен терен, километрите се изминаваха бавно. Върнахме се около километър назад. Това ни изяде 20 минути. Направихме силово изкачване на едно било. Искахме да наберем височина, за да се огледаме и да добием по-ясна представа къде сме и на къде трябва да продължим. Изкачването ни взе здравето. Движехме се по самото било. След около километър стъпихме на коларски път. Успокоихме се, защото след още километър видяхме маркировка. Изненадахме се, че някой от БТС или от местните дружества си е направил труда да постави табела. Тя спестяваше много главоболия на заблудените туристи.

Последваха приказни гледки от високо, отново към градчето Лъки.

Започнахме сериозно изкачване, което ни спря дъха. Движихме се над 2 часа и половина, но изминахме само 6 километра. По пътя личеше, че има засилено присъствие на горски работници. Доста материал бе свален от високото. Доста камиони бяха преминали и издълбали дълбоки коловози.

Очакваме да видим хижата. Часът бе около 20. След всеки завой поглеждахме напред с надежда, че тя ще се появи. Това се случи след един завой. Надеждата ни се оправда.

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/junak4.jpgИзлязохме на голяма поляна сред висока борова гора. Посрещна ни куче. Като го видя, че се спуска към нас, набрало скорост, хижарят се появи от някъде и му викна. Беше изцапан с автомобилно масло. Каза, че ремонтирал някакъв джип.

Попитахме го дали може да нощуваме на палатки в района. В началото ни изгледа малко мрачно и недоброжелателно, но се оказа добър човек. Показа ни място, където можем да направим лагер. Имаше огнище и дърва в изобилие.

Опънахме палатките, измихме се на чешмата пред хижата. Напалихме си огън за да опърлим някоя и друга наденичка. Като ни видя да го правим, хижарят ни покани вътре на топло за да се храним. Предпочитахме да хапнем под звездите. Едва след това, се присъединихме към него и жена му, които вечеряха в столовата.

Поразговорихме се. Казахме от къде идваме, и кои сме...

Човекът се изненада, че сме тръгнали от Лъки. Рядко идвали хора от там. Маршрутът бил тежък и малко били мераклиите. Повечето идвали с колите си до хижата от Хвойна и Павелско. Аман от пишмантуристи! От своя страна споделихме, че маркировката е под всякаква критика. Той бил наемател на хижата отскоро. От БТС му я дали срещу "скромния" наем от 700 лева на месец. Човекът се възмущаваше, но гледаше с оптимизъм на бъдещето. Обеща, че напролет ще мине от Лъки с АТВ и ще маркира целият маршрут до хижата. Изпихме по един горещ чай преди лягане и отидохме при палатките. Бяхме капнали от умора и недоспиване. На излизане от столовата, хижарят ни предупреди, че ако имаме храна, трябва да я закачим високо на някое дърво. Идвали диви животни. Преди дни, до хижата дошла и мечка... Вече нито мечките, нито сръндаците ни стряскаха. Бяхме толкова уморени, че изпълнихме безропотно предупреждението му. Закичихме торбата с храна на високо, далеч от палатката, и заспахме преуморени.

Вечерта бе или по-топла от предишната, или просто умората бе твърде голяма, така че не усещахме студа.

Нощта премина сравнително спокойно, като изключим двата мощни рева. Първият отново бе от сръндак, но този път съвсем близо до нас. Вторият бе писък от сова. Той наистина ни накара да настръхнем. В християнството совата символизирала силите на тъмнината. Крясъкът на совата се тълкувал като песента на смъртта. Както и да е... Спахме непробудно до сутринта.

Събудихме се към 9 часа. Навън бе тихо и спокойно, сякаш нищо не е било. Нямаше следа от сови, сръндаци и мечки.

Хапнахме набързо и събрахме палатките. Потеглихме към Павелско. Пътят дотам бе около 18 километра. Но намерихме добра горска пътека, която да съкрати километерите. На едно сенчесто, равно място седнахме да починем. После се оказа, че сме полегнали и задрямали. Спахме уморени около час в приятната прохлада на боровата гора. Почти през целия път ни направи неприятно впечатление, че някакъв бракониер събира смола от дърветата. Стотици, да не кажа хиляди дървета бяха грозно обелени и осакатени. Кората им бе издълбана дълбоко. Долу, досами земята, бе закована ламаринена купичка, в която се събираше смола. Явно ставаше въпрос за нелегален бизнес, в който са замесени не един или двама човека.

Неусетно, в късния неделен следобед, стигнахме до Павелско. Оказа се спретнато и приятно селце. Досега само бях само слушал за него, но вече го и видях.

Павелско е най-старото село в Рупчос, която заема значителна част от северните склонове на централните Родопи. Първото му поселение не е било на това място. Носело е името на махалите, пръснати в околността. Намерените в района на селото археологически находки са доказателство, че там е имало поселища още в древността. При разработване на историческата карта на България, за периода преди V в. от новата ера, от всички села в тоя район са отбелязани само имената на Павелско и Гела. Още в римско време, през селото са минавали пътните артерии от Пловдив за Беломорска Тракия. Павелско е заселено на днешното си място към 1660 г. от бегълци от с. Борово. То е най-голямото рупчовско село.

Изпълнени с положителни емоции и заредени съв свежа енергия тръгнахме за дома. Чакаше ни новата работна седмица.

След нея обаче бяхме планували нови пътешествия и приключения из необятните и красиви Родопи.