ДЖУЛАЙ МОРНИНГ ИЛИ ИСТОРИЯТА НА НАЙ-ВЪРХОВНИЯ ИЗГРЕВ

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/july2.JPG

Ципът на палатката се отвори с разкъсващ тишината звук. Кучето ми се размърда до мен и изръмжа лекичко в топлата, но много ветровита нощ. Беше Никола, който ме сръчка:

- Хайде, време е! Другите са готови и чакаме само теб!

Погледнах часовника си. Бе 4 часа сутринта. Бях на ръба да се откажа:

- Май ще е по-добре да пропусна. Много ми се спи! - измрънках с равен и сънен глас.

- Както искаш! - отвърна той и се запъти към другите от групата.

Само минута ми бе необходима, за да разбера какво изпускам. Имах предусещането, че ще е несравнимо. Включих челника си и започнах да се обличам трескаво в палатката. Пет минути по-късно бях в "пълна бойна готовност". Екипиран с всичко необходимо за тежък преход. Раницата - на гърба ми, кучето - плътно до мен.

Наистина чакаха само мен. Отидох при тях почти на бегом. Бяха 15 души. Учудващо много за подобно начинание. Дали от прохладата в този ранен час, или от нещо друго, но всички бяхме изключително бодри и с много висок дух, въпреки че някои от нас почти не бяха спали през нощта!

Колко прекрасно бе всичко! Около нас ухаеше на свежест! Закрачихме по склона към махала Гоздевица - едно от Райските кътчета на България, разположено досами границата с Гърция. Беше почти забравено от хората, но все още носещо в себе си онова очарование, което стопля душата, и те кара да се връщаш размечтано назад във времето.

Движех се смело във високата почти до кръста трева. Панталоните ми попиваха росата, но това не ме притесняваше, напротив - чувствах се божествено. Усетих как на няколко пъти се върнах в детството си. Бях прекарал доста дни от летните ваканции тук и сега в спомените ми се връщаха един по един ароматите на ухаещите билки по поляните, на току-що откъснатата от градината чушка, напълнена със сирене и миризмата на дима, който понякога объркваше пътя си и вместо нагоре през комина, влизаше в стаята, стелеше се по пода и създаваше усещане за уют.

Върховен полет на съзнанието. Кучешки лай прекъсна мислите ми. Влизахме в Гоздевица. Селцето бе потънало в сън. Само няколко крави издадоха присъствието си на поляните, подрънквайки с чановете си.

Дотук бе лесната част. Сега навлязохме в гората, пътечката се стесни, а наклонът стана сериозен. Въпреки това, продължавахме сякаш нямаше и следа от умора в телата ни. Започваше да се развиделява.

Личеше си, че тук човешкото присъствие е изключително рядко. Теренът бе див и първичен. Въпреки това кипеше живот. Поредната прясно изровена дупка почти в средата на пътеката ме накара да се обърна към Теодор:

- Колко хора се изкачват на върха годишно?

Въпросът ми го накара да се замисли:

- Ами, не са много!, каза Тео. - По-малко от 150 души на година.

Отново се върнах към разровената почва. Огромните следи на мечите нокти се бяха отпечатали трайно в земята. Звярът бе копал преди няколко часа, вероятно в търсене на храна.

Въпреки задъхването по стръмния път към върха, разговаряхме. Дамската част от групата се понаплаши, след като чу за мечо присъствие. Наложи се да поразведрим атмосферата с някоя и друга история... Или по-скоро да ги наплашим още повече.

Изкачването до родопския Ком е сериозна работа. Вече бяхме ходили повече от час, а най-сериозното тепърва предстоеше. Навлязохме в същински "джендем". Огромните риолитни блокове сред вековната букова гора ме накараха да се замисля за могъществото на природата. Сякаш Господ бе оставил своя отпечатък тук.
Дългата върволица от хора се поразкъса, защото някои бързаха да са на върха преди изгрев. Аз изостанах с малка част от групата – с тези, които се поизмориха.

Изкачихме последната стръмнина преди върха и пътеката отново стана много приятна за ходене. Измежду старите букове вече се виждаше огнения кръг на Слънцето, по-огнен от всякога.

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/july1.JPGКачихме върха в 5.47 часа. Почти двучасовото нечовешко изкачване ми се отрази невероятно добре. Не се бях задъхал, нито за миг. Въпреки че последните няколко походи бяха малко по-леки от другите, явно не бях загубил форма. Това можеше само да ме радва.

Ето тук спирам с описанието, защото самият аз онемях. Човек трябва да се изкачи на Ком поне един път в живота си, за да усети смисълът му. Планина и небе се сливаха в едно. Бяха като влюбени. А Слънцето ги обливаше с топлотата си. Съвършена хармония, която бе нарушена единствено от птичите песни. Признавам си, бил съм на много места, но подобно нещо виждах за пръв път. Бях свидетел на най-върховния изгрев през живота си.

Стоях омаян поне 40 минути. Слънцето се издигна величествено и огря почти всички гънки на Родопа. В сянка останаха най-дълбоките и потайни дипли, над които се стелеше памукова мъгла. Бях облян от приятната утринна топлина, дошла неусетно след ранния хлад.

Чувствах се прекрасно. Изкачихме се и на самия връх, който бе на стотина метра от нас. А там, усещането бе още по-странно. Археолозите бяха открили древно светилище. Правени са разкопки. Доста артефакти са били намерени, но за жалост иманярите не спираха с набезите си и унищожаваха всичко, до което се докопваха.

При една от разкопките бяха открили останки на стар параклис, който днес се възстановява. Наречен е „Свети Петър”. Самият връх е идеалното място за сборища на мечки. Сред огромните скални блокове растат диви малини и боровинки, а близката гора е прекрасно тяхно убежище.

Завърнахме се при останалите от групата. Беше вече 8 часа. Решихме да се върнем обратно към селото.

Спускането бе също така приятно. Девойките, вече по-спокойни, ни засипваха с въпроси:

- Какво ядат мечките тук?

- Ами и хора ядат, ако се наложи! - отвръщах им шеговито.

Ускориха несъзнателно темпото, сякаш искаха да излязат от гората по-скоро.

Махаличката Гоздевица се бе събудила от сладкия си сън. Срещнахме една от жителките - 92-годишна баба, запътила се към градинката. Човек би й дал най-много 75 години. Говорихме си доста. Разказа ни за живота си. Оказа се, че не бил лек.

Сподели ни и историята на Гудевица и Гоздевица. Навремето имало двама братя - Гудьо и Гоздьо. Заселили се тук. Избрали си две съседни възвишения и основали селища там. Гудьо останал християнин. Гоздьо обаче сменил вярата си. И така до днес - в едната махала живеят християни, а в другата - мюсюлмани.
Вече бях сигурен, че тук, в подножието на Ком стават чудеса, в това райско кътче, което ми бе подарило чудно детство - с ароматите си на билки и диви цветя, с прекрасните си спомени и преживявания. Може би тук се бях научил да обичам!
Сега чудото оживяваше!