ИЗТОЧНИТЕ РОДОПИ – ЕДНА ИЗТОЧНА ПРИКАЗКА

 

 

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/irodopi4.jpg

След като прекарахме 2 дни в забравената от Господ "мандришка община", се завърнахме в Ивайловград. Престоят ни там бе повече от приятен. Уютен и топъл хотел, в контраст със студеното време навън, вкусна храна и перфектно обслужване. 

Няма как да не спомена името му - хотел "Армира". Попаднахме на него в интернет и не съжалихме за избора си. Времето ни мина неусетно и дойде момента за потегляне в посока Маджарово - една наша отдавнашна мечта.

Преди да тръгнем обаче, имах щастието да се поразходя из града и околността и да снимам на воля. Плавно изкачване по 2-километров път ме доведе до табела "Защитена местност Дупката", откъдето започваше горска пътека. Тя ме отведе до един голям кръст - именно този, който бях видял три дни по-рано на влизане в Ивайловград, кръст - пазител от зли сили. 

Това, което ме впечатли, бе първо размерът му, около 6-7 метра височина, и второ - бе изграден върху стар бункер, вероятно от Втората световна война. Гледката от тази височина бе зашеметяваща. Успях да видя Кипринос, въпреки лошото време. 

Продължих по пътеката и не след дълго тя ме отведе до странна пещера, наречена Дупката. Входът и бе ограден с метална ограда, поради факта, че тя е пропастна пещера и дълбочината и до входа е над 10 метра. 
Чух от жена в града, че се говорело как навремето хората влизали в тази дупка и излизали...в Гърция. Надали днес някой вярва в тези приказки, но това е отделна тема. Интересен за мен се оказа факта, че в тази защитена територия, която е с площ едва 6 ха, има над 10 вида защитени растения. 

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/irodopi5.jpgКолкото и приятно да беше, трябваше да слизам в града. Там ме очакваше "Гръцката църква" със своята уникална архитектура, която за жалост се оказа затворена. Отваряли я само на големи празници. Поне успях да я снимам отвън. До нея бе разположена и къща с красива архитектура, възстановена по проект, както успях да прочета.

Къщата бе модел на типичните за района бубарски къщи - големи, триетажни постройки. Първият етаж се ползвал за стопанство, съхранение на дърва, фуражи и сено за животните. На втория етаж има две стаи за семейството, а всичко останало било заето от сушилни и люпилни за буби. Третият етаж бил също изцяло зает от буби. Сега изглежда странно, но навремето това е било основното препитание за местните хората. Общината се е нареждала на трето място по производство на буби след Димотика и Софлу... 

Отправих се към музея. А там ме очакваше истинска приказка. Невзрачната на външен вид сграда, където се помещаваше експозицията, лъжеше окото. Уредничката на музея, Величка Чорбаджиева, си вършеше перфектно работата. Това, което видяхме там, ни завладя. 

Първият етаж бе зает изцяло от археологически находки, открити в района. Показана е историята на този изстрадал край. 

Долният етаж представляваше живо композиран възрожденски дом. Показани бяха различни машини - пишещи, за производство на лимонада и какво ли още не, основно дарения от жители на града. След кратък разговор с уредничката на музея потеглихме в посока Маджарово.

Пътят Ивайловград-Свиленград преминаваше през няколко малки селца, от които впечатление правеше село Хухла. Разположено е на хълм, отстоящ на един километър вляво от главния път. Селото разкриваше своите мистерии на решилите да го посетят. 

Да забравиш село Хухла е невъзможно. Хухла е едно от онези дивни кътчета, разхвърляни по самата южна граница, откъдето започва България. То е специално място - поради мистериозните явления, с които са израсли местните хора и с които те самите дотолкова са свикнали, че разправят за тях като за дъжда или жегата. 

Тишината е смазваща и непривична за градския човек. Само вятърът, чучулигите и щурците я нарушават. 

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/irodopi2.jpgНощем старите пусти къщи скърцат тайнствено и сякаш някой стъпва тихичко вътре. В мрака се долавя шепот, и те полазват тръпки. Селото е направо забравено от властите. 

Няма водоснабдяване. Чешмите и бойлерите обаче не са сухи. Находчивите хухленци са свързали кладенците с помпа и хидрофор и така си осигуряват водата за пиене. Местните обаче са държеливи хора. Твърдят, че селото им е изградено на специално избрано място. 

Някога Хухла е било малко селище на връх Илинденя. В римски времена се разраснало и е било гъсто населено до 1913 г., когато къщите били опожарени, а хората - изклани. 

Така върхът се оголил, а после селото било повторно изградено в подножието на върха. 

Подземни входове и пещери, в които можеш да вървиш изправен между колонадите и огромните каменни постройки, сред грамадните плочи, напомнят за светилището на Дионис. 

Физици пристигнали и замерили с лазерни устройства магнитните аномалии на върха. Оказало се, че те били с такава сила, че уредът пощурял. 

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/irodopi3.jpgПоколения хухленци са убедени, че ако си болен, само там горе на високото можеш да се изцериш. От колоните на светилището, те си направили валяци за харманите, а част от старите тракийски плочи се съхраняват в столичен музей. 

В двора на Ивановата къща пък е поставена каменна плоча с изображението на тракийски конник, станал символ на празника „Мистериите на Хухла". С въпросната плоча преди това някаква баба си подпирала мрежата за кокошките. Подобни артефакти е пълно навсякъде в селото. Хората са ги ползват за чисто практична употреба. 

Много може да се говори за селото, хората и призраците, които са станали ежедневна част от живота на хухленци, но за това ще разкажа - в някой следващ пътепис. Нашата екскурзия продължаваше.

Достигнахме до стената на язовир Ивайловград - третият от хидроенергийната каскада "Долна Арда". Пътят за Свиленград минаваше по самата стена на язовира, която за времето, когато е строена, бе внушителен паметник на инженерната мисъл. Тя се издигаше на височина 75 метра. В самата язовирна стена се помещаваха турбините на водно-електрическата централа. Язовир Ивайловград пък може да се похвали с най-голямата си дължина от всички язовири - 36 километра. 

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/irodopi6.jpgВ продължение на километри пътят следваше извивките на язовира, на места се откриваха красиви панорами. Достигнахме до едно отклонение вляво - тесен четвъртокласен път за село Маджарово.

Заобикалящите ни пейзажи ми напомниха за Странджа - гъсти дъбови гори, меки форми и малко чешми, за разлика от Западните Родопи. 

Изведнъж обаче след няколко километра пейзажът коренно се промени - меките извивки на планината се смениха от сурови гънки, дори напомнящи ми на алпийски релеф. Сурови скални откоси, канари и зъбери загатваха, че сме близо до Маджарово. 

По информацията, която бях събрал предварително за Маджарово и района, се досетих, че се намираме насред Кован кая - единствената защитена територия в общината със статут на природна забележителност. Тя бе създадена с цел опазване гнездови находища на редки и застрашени видове птици. Гледката бе зашеметяваща. 

Скалите над нас бяха високи над 100 метра. Погледнеше ли човек нагоре, моментално му се завиваше свят. Тук гнездят много защитени видове птици. За жалост, през тоя ден не успяхме да видим нито един лешояд - явно и на тях им бе студено. Започна да вали сняг. Вятърът се усилваше. 

Под нас бяха меандрите на река Арда, която прорязва зъберите на праисторически двукратерен вулкан, образувайки приказен каньон. Представих си каква красота е тук напролет. 

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/irodopi1.jpgСлед задължителните снимки се запътихме и към Маджарово, което се белееше на няколко километра пред нас. Разположено във вулканичния кратер, Маджарово бе някогашно миньорско градче. Понастоящем ежегодно е посещавано от стотици туристи- природо любители от цяла Европа, дошли да се докоснат до уникалната природа на Източни Родопи. 

Маджарово е съществувало под името Ятаджик векове наред. В превод от турски “Ятаджик” означава котловина, леговище. През 1936–1937 г. селището е преименувано на Дупница. През 1949 г. получава името Маджарово – в чест на воеводата Димитър Маджаров. 

До 1913–1914 г. тук живее само турско население. След Балканската война държавната граница се установява на около 30 км. югоизточно от Ятаджик и селището попада вече в българска територия. На мястото на избягалите турци се заселват подгонените от Беломорска Тракия българи. 

Времето ни тук бе ограничено, легловата база в селото бе оскъдна, дори според някои мнения във форуми, крайно незадоволителна, а и времето ставаше все по-люто. 

Баба Марта пак си показваше рогата. Решихме да продължаваме в посока Хасково. 

Преминахме през куп махали и по-големи села. Не пропуснахме и последната интересна забележителност в района - кромлехите при село Долни Главанак....

Много бях чел за тях. Всичко ми се струваше пресилено до момента, в който не се изкачихме на хълма, близо до селото. 

Това, което видяхме, наистина бе умален модел на Стоунхендж. 

Самото име – кромлех – идва от бретонски език, където crom означава кръг, а lech — камък. Вертикалните скални отломъци в кромлеха са 15 на брой, високи до 1.5 м, не винаги равноотстоящи. На места в промеждутъците между високите менхири има ниски менхири, които се издигат на не повече от 20-30 см над земята, но също са забити в нея. 

Може би според замисъла на строителите високите и ниските менхири е трябвало да се редуват закономерно по целия кръг, но това не е реализирано изцяло. Този замисъл за редуване личи изключително ясно. Кръгът с диаметър 9-10 м. не е съвсем правилен. В южната му част има 4 големи полегнали блока, които приличат по-скоро на плочи, отколкото на стълбове-менхири. 

На 20-тина метра от кромлеха са изградени два каменни кръга съответно с диаметри 5 м и 3 м. Те са съставени от доста по-малки обли камъни. 

От табелите до кромлеха става ясно, че обекта е открит сравнително скоро – през 1998 година. До върха на хълма води приятна, маркирана пътека, а до асфалтовия път е построен посетителски център с паркинг за гости. 

Наистина си струва, минавайки от там, да отделите половин час и да се изкачите до върха. Спуснахме се обратно. Междувременно снеговалежът се бе усилил още повече. Идеята ни да посетим Дяволския мост под язовир Студен кладенец и крепостта при село Рабово вече изглеждаше напълно неосъществима. Успокоихме се с мисълта, че ще направим това при първото затопляне на времето и трайното настъпване на пролетта. 

У нас останаха ярките впечатления и емоции. За пореден път Източните Родопи развълнуваха душите ни! Тези емоции, човек не би могъл да изживее никъде другаде, освен в това райско кътче на родната България!