ИЗКАЧВАНЕ НА ПЛАНИНСКИТЕ ПЪРВЕНЦИ В БЪЛГАРИЯ

 

http://razkazi.net/images/stories/karadjov/dnevnicite1.jpg

Приятно е да знаеш, че в следващите осем дни ще бъдеш далеч от цивилизацията, ще спиш под открито небе, ще докосваш звездите, къпането ще бъде в леденостудени реки и езера, ще се храниш с това, което ти даде Природата, и само ако Тя е благосклонна, ще имаш уникалната възможност да погледнеш България от най-високите места или казано на професионален жаргон - от покрива. Тази възможност имахме ние. Природата ни допусна до себе си, но с това ни научи на много уроци - неща, които в друго измерение биха изглеждали дразнещо смешни и банални.

02.08.2010

Пътувахме към връх Богдан - първата точка от нашето приключение. Бяхме с висок дух, готови на всичко.

Голям Богдан, или само Богдан, е най-високия връх в Средна гора (1604 м). Връх Богдан носи името на легендарния хайдутин — Богдан войвода. Пътят до там не бе лек, но беше просто една лека загрявка за следващия ден. Покорихме връх Богдан за около 2 часа. Оказа се, че самият връх е доста обраснал и гледката, която описват по книгите, не съществува. Но мисълта, че първата ни цел е покорена, ни радваше. Слизайки към подножието преминахме до тъжно разпадналата се и разграбена хижа. От нея всъщност очаквахме да получим печати, удостоверяващи подвига ни, но... уви...

Наложи се да си направим кратка разходка до Копривщица. Изненадата ни беше пълна, когато разбрахме, че печатите не са в туристически център, а в една от кръчмите в града - Старата круша... Интересна приумица на някой от членовете на БТС. Е, все пак печати имахме, заредихме се с провизии, и отпътувахме към Паниците - мястото ни за лагеруване и подходът ни към следващия от върховете.

Бивакът си разположихме на прекрасна поляна, до която преминаваше река Тунджа, в своя зародиш разбира се. Удоволствие е след тежък ден да се охлади човек в някой от вировете и - там където все още тя тече кристално чиста. Аз имах щастието да се охладя и освежа във водите и.

Опънахме палатките си, събрахме дърва, накладохме приятен лагерен огън, около който обменихме по някоя сладка приказка, хапнахме сладко - сладко - нали знаете колко хубаво се яде сред природата. Обсъдихме изминалия ден. Всичко бе минало гладко, в график, и най-важното - времето бе с нас. Малко след полунощ изгасихме огъня и петромакса и потънахме в дълбок сън.

03.08.2010

Обзети от нетърпение за предстоящия преход, събудихме се в 6.30 часа. Няма по-приятно нещо от това да изпиеш чаша бульон, надробен с препечена филийка хляб. Затопля организма след сън, а и дава сили за ходене. След закуска обсъдихме стратегията за деня. Поради голямото натоварване и продължителността на ходенето, решихме да оставим лагера и за тази вечер, защото се предполагаше, че ще се приберем след мръкване.

Дадено. В 7.30 ч. групата потегли към втората си цел - връх Ботев.Ботев е най-високият връх в Стара планина с надморска височина 2376 м. Намира се в община Карлово, Пловдивска област. До 1950 г., когато е преименуван на името на Христо Ботев, се е наричал Юмрукчал.

Върхът се намира в Централна Стара планина, близо до гр. Карлово и гр. Калофер. Той представлява обширно пасище с гранитна основа, страдащо от значителна ерозия, причинена от мащабното строителство и полагането на множество кабелни трасета. На връх Ботев е изградена метеорологична станция и телевизионна кула (отворена на 10 юли 1966 г.), която покрива с телевизионен и радио сигнал над 65% от територията на България.

Набрахме височина и излязохме на поляна, обозначаваща навлизането ни в Национален парк "Централен Балкан". Личеше си добрата поддръжка на парка и безупречната чистота навсякъде. Имаше указателни табели, описващи позволеното и забраненото. В далечината на север от нас се показа заветната цел - връх Ботев. Всъщност изглеждаше близо поради чистотата на въздуха, но GPS-а показа друго. Продължихме да набираме височина. Откриваха се все по-завладяващи гледки - скали, чукари, водопади, непристъпни места, наистина припомнящи за суровата слава на тази планина. След около час се срещнахме с надзирател на НП "Централен Балкан". За втори път се почувствахме европейци при вида на охранителя - с хубава, нова униформа с инициалите на парка, дружелюбен и компетентен в обясненията си относно избора ни на маршрут към върха и обратно. След кратка раздумка се разделихме и продължихме с покоряването на следващото било. Целта ни беше достигането до заслон Маринка, където щяхме да хапнем, да се заредим с вода и най-вече да отпочинем. Но заслонът не идваше и не идваше. Часовете минаваха, километрите се навъртаха, натрупахме и умора. Оказа се, че разстоянието, което сме изминали за целия ден е 34 километра. Звучи добре. Появи се и заслонът... след часове. Беше грозно разбит и пълен с отпадъци от пишман-туристите, които за жалост са много напоследък. Чист снобизъм кара някои простаци да се качат на луксозните си джипове и да заведат силиконовите си кукли до някой връх, който "бил популярен напоследък". А на върха има парадиране от сорта на: "Вижте ми новия мобилен телефон и силиконовите устни на жена ми, които са и подарък за това, че успя да изкачи предишния връх". Само че, поради планинска болест ли, не зная защо, тези сноби забравят да си съберат отпадъците и създават потенциални сметища.

След кратката почивка за обяд и освежаването на крайниците с ледената вода на Маринка чешма, се отправихме към върха, който изглеждаше все по-близо. Видяхме това интересно метеорологично явление на издигане на въздушните пари във височина, охлаждането им, сгъстяването им и кондензацията им. Така от северните склонове на Стара планина имаше непрогледна мъгла, която свършваше на самото било, докато от юг времето бе слънчево и топло.

На около километър от върха падна сериозна мъгла. Планината си показа рогата. Застудя и задуха силен вятър, но ние бяхме подготвени за това. Достигнахме върха, ликувайки, че след 7 часа ходене най-после сме горе. Поснимахме интересните обекти - телевизионните кули, апаратните на телевизията и на БАН. Единственият човек, който се появи, бе метеоролог от БАН, който прекарва по 1 седмица горе на върха и след това почива 3 седмици. Но зимата било различно. Разказа ни, че вятърът навявал по 12 метрови преспи и се налагало да копаят тунели. Доста често прекарвал повече от месец на върха, докато успеят да разчистят пътя догоре. Пихме невероятно вкусен чай, който човек може да открие само високо в планината. Обменихме по някои приказка с метеоролога, който отговори на въпроса ни "Защо никой от работещите на върха не се показва?" така: "Защото тук всички ни мислят за луди".

Тръгнахме, защото обратният път бе дълъг. Преминахме по известната сред планинарите "Тарзанова пътека", която си бе заслужила името и Райските скали - невероятно място за катерене и екстремни спортове. Черешката на тортата се криеше някъде в скалите - Райското пръскало. Райското пръскало или Калоферското пръскало е най-високият водопад на Балканския полуостров. Той е разположен в Стара планина под връх Ботев. Намира се в Национален парк „Централен Балкан“ в природния резерват Джендема. Събира води от снежните преспи, разположени под върха, които образуват река Пръскалска и има височина 124 метра. Водопадът дава началото на приток на Бяла река, чийто водосбор влиза в резерват Джендема. Не можахме да откъснем поглед от това чудо на природата повече от половин час... Чакаше ни още много път. Минахме покрай хижа Рай - истински Рай, след което навлязохме във вековна букова гора. Дърветата имаха обиколка над 2 метра, а височината им беше около 20 метра. Бяха някакви исполини.

Със сетни сили, в 23.00 часа, достигнахме до лагера. И слава Богу, че не трябваше тепърва да опъваме палатки. Имахме си и дръвца от миналата вечер. Програмата бе силно съкратена - къпане в реката, хапване, оперативка за следващия ден и здрав сън. Сладко е да имаш покрив над главата си в студените старопланински нощи.
http://razkazi.net/images/stories/karadjov/dnevnicite2.jpg


04.08.2010

Умората ни попречи да станем рано днес, но все пак, след тежък преход 8 часа е добро време за ставане, миене, и закуска в стил скаутски лагер. Сварихме си супа, гарнирахме с малко сиренце и салам, лютеничка и кашкавал, хапнахме добре и започнахме да събираме лагера. Предишната вечер установихме с интерес, че докато ни е нямало няколко палатки бяха пострадали - счупени рейки и измъкнати колчета, както и разпиляна чанта с отпадъци близо до лагера. Навярно животни бяха преминали покрай лагера. Натоварихме се и потеглихме към следващия първенец - черния Черни връх. По пътя трябваше да минем през Карлово да потърсим аптека, тъй като имаше настинали, както и да се заредим с провизии.

Наближавахме София, преминавайки по подбалканската магистрала през Клисура, и Буново. В далечината югозападно от нас проблясваха светкавици и небето притъмня. Това не ни хареса, защото именно натам бе целта. Преминахме през прашна и мръсна София, изкачихме се до Алеко и се подготвихме за покоряване. Времето бе хладно и мъгливо, ръмеше дъжд. Не се уплашихме. Решихме да сложим дъждобраните и да щурмуваме без багаж, само със съвсем лека раница.

Потеглихме, като направихме скоростно изкачване под един от лифтовете. Набрахме височина и достигнахме до черния път с маркировка, който води до метеорологичната станция и до заслона на самия връх. На около километър под върха времето рязко се влоши. Загърмя и заваля, а фактът, че се движим до железните колове, маркиращи маршрута, ни притесни. Все пак, качихме се до горе, постоплихме се в приятната чайна, пихме по един вкусен чай, хапнахме и изчакахме бурята да премине.

В далечината все още се чуваха гръмотевици, но трябваше да слизаме. Бяхме доста мокри. Тревата и камъните бяха много хлъзгави, а всеки знае какви бели стават, ако човек се подхлъзне и падне някъде между морените.

При слизането ни посрещна приятна новина - ще нощуваме в хотел. Всички бяхме мокри и това бе разумно, с оглед, че ни очакваха още дни, трябваше да изсушим дрехите си и да се заредим със свежи сили.
На сутринта потеглихме към Боровец. Пътувахме приятно в затопления микробус. Неусетно пристигнахме в Боровец, който ни направи изключително приятно впечатление. Че е презастроено, спор няма, но някак си всички тези хотели се вписваха по-добре от хотелите на Пампорово и от онези на Банско. Инфраструктурата е много по-добра. Имат си хората перфектен път, дълги писти, много лифтове и влекове, и най-вече паркинги, където да може да паркира човек.

Намерихме хотела, който за цената на нощувката се оказа доста приемлив. Явно и тук ги е ударила кризата и хората се чудеха как да привлекат туристи. Разтоварихме се и взехме по един горещ душ - нещото, което ни бе липсвало последните дни. Вечерта премина в сушене на дрехи и обувки с всякакви подръчни материали. Обувките бяха натъпкани с вестници. Из стаите се разхождаха примуси, простори и изобщо всичко беше като след война. Криво - ляво се поизсушихме и слязохме в ресторанта, където женската част от екипа бе подготвила трапеза, достойна за снимка. Хапнахме, пийнахме по ракийка за възстановяване на силите, обсъдихме предстоящия ден и заспахме като къпани.

05.08.2010

Колко е добре да имаш покрив над главата си. Събудихме се в ранни зори. Свежестта навън бе удивителна. Планината си е планина. Всичко бе потънало в зеленина и свежест. След закуска се запътихме към лифта Боровец - Ястребец, който щеше да ни изкачи на почти 2000 метра, за да можем да покорим Мусала за един ден и след това да се върнем обратно в Боровец. В 8.45 ч. групата ни се качи в две кабинки и запъплихме нагоре по склона. Гледката беше много приятна, а и се замислхме, че зимно време кабинковите лифтове дават много по-голям комфорт. Пътят до горе бе около 5 километра, които взехме за 25 минути. От Ястребец се видя и заветната ни цел – връх Мусала.

Мусала̀ е най-високият връх в България и на целия Балкански полуостров с височина 2925 m, измерено от морското равнището.На върха е изградена метеорологична станция на Националния институт по метеорология и хидрология към БАН. Според някои мнения името му произлиза от „Мус Аллах“, или „място за молитва“, „молитвен връх“, "близо до Аллах" и е дадено по време на владението на Османската империя. През периода 1949-1962 г. е носил името на съветския вожд Сталин.

Пътят ни тръгна по черен коларски път, водещ до хижа Мусала и няколко красиви езера. До там бе леката част от прехода. Трудното дойде след хижата, когато наклонът се увеличи драстично. Маркираната пътека закриволичи между скални исполини, отвесни зъбери и кристално бистри, синьозелени езера. Надморската височина си каза думата и времето започна да захладнява. Срещнахме се с двама спасители от ПСС, които ни казаха, че в следобедните часове се очаква буря и е добре да побързаме. С чести и кратки почивки се изкачихме до заслон Еверест, където събрахме сили за последният най-тежък етап. Заслонът е доста приятно и чисто място. Има места за спане за 30 души, електрифициран е, но няма вода. Намира се до Леденото езеро, в което се оглежда Мусала.

Оттук започва и най-стръмният участък към върха. Разделихме се на две групи. Някои предпочетоха лятната, а други - зимната маркировка. Качването и по двете е тежко, но след около 40 минути бяхме на върха. Гледката беше незабравима. Езера, отвесни скали и пропасти. Виждаше се язовир Бели Искър. Неописуема красота! На върха има метеостанция и станция за ядрени изследвания към БАН. Поснимахме, подпечатахме книжките си и тръгнахме обратно, защото се очакваше буря. Обратният път не бе лек, слизането по тези остри камъни е изключително изпитание.

Малко преди хижа Мусала заваля и задуха силен вятър. Идваше предвещаната буря. Едри капки западаха от небето. След малко преминаха в суграшица. Стигнахме хижата и се подслонихме. За наше щастие вятърът отнесе бурята другаде. Засега. Продължихме по пътя си. За минута усетих как вдигам температура. Беше ми наваляло гърба и внезапното охлаждане ме разболя. За секунди вдигнах висока температура, а имаше доста път. Отпаднах. Със сетни сили се добрах до лифтовата станция, където си поръчах един чай и изядох един цял лимон - доказан лек срещу настинки. Едва се движех. Качихме се на лифта и се спуснахме обратно в Боровец.

Групата се съобрази с моето състояние и приятелите ми решиха да останем още една нощ в хотела. Беше немислимо да спя в палатка. Прибрахме се в хотела. Веднага взех горещ душ и легнах. Горях. Цялото легло плувна в пот. Смених втори комплект чаршафи. В 21 часа се събрахме за вечеря. Бях малко по добре. Хапнахме и легнахме. Всички бяхме изморени от днешният преход. Цяла нощ се потях, но се надявах, че на сутринта всичко ще е отминало.

06.08.2010

Навън всичко тънеше в свежест и зеленина. Събудих се значително по-добре. Закусихме почти на крак- по едно прясно мляко, надробено с бисквити. Денят беше заплануван за почивка и пътуване до Кюстендил и Трите Буки, където ни чакаше връх Руен. Минавайки край Сапарева Баня, решихме да се качим с лифта до Седемте Рилски Езера, но надутата цена от 15 лева на човек ни отказа. Продължихме на запад. Почивката ни бе в Кюстендил. Той се оказа доста приятно градче, потънало в зеленина. Там събрахме нужните ни печати, заредихме стомасите и навлязохме в полите на Осогово.

Местността Трите Буки е разположена югозападно от Кюстендил, много приятно местенце, на 14 км. от връх Руен. Избрахме място за палатков лагер. Идеята бе да покорим върха рано на следващата сутрин. Неочаквано някой предложи да тръгнем в 16 ч., да сме горе по залез и да слезем до към 1 часа след полунощ.
Малко ни трябваше. Идеята узря, опаковахме багажа и тръгнахме към върха. Пътят до горе е коларски, много приятен, с неголям наклон. След около 3 часа достигнахме до първия заслон. Това бе най-добрия заслон през целия ни маршрут. Бяхме приятно изненадани. Имаше печка, легла, малко провизии, оставени от други туристи. В този момент от някъде се появи зеления джип на Граничната полиция. Патрулиращите полицаи бяха изключително любезни и дружелюбни, нещо, което се вижда все по- рядко. Записаха данните ни, тъй като вече се движехме в гранична зона. Разменихме няколко приказки. Споменаха, че в района вървяла голяма контрабанда на цигари и наркотици от Македония. Миналата година заловили 55 мастербокса македонски цигари. На изпроводяк си пожелахме всичко добро и момчетата казаха да внимаваме, че било пълно с усойници. Поехме нагоре. След час закапаха едри капки дъжд. Духаше вятър. но всички бяхме спокойни, че дъждът ще се размине. Уви!

Бисер, един от участниците, спомена, че ще има буря. Усещал някакъв шум във въздуха. Заслушах се, но явно слухът ми не бе пригоден към тези звукове. Точно след 10 минути заваля дъжд, какъвто отдавна не бях виждал. Беше страшен порой с гръмотевици и вятър. Валеше почти хоризонтално. Бяхме напълно мокри. Заслонът се намираше на повече от километър разстояние. Двама от групата се отделихме и избързахме натам за да подготвим огън. Достигнахме заслон "Шапка" на 2108 м. надм. вис., но се изненадахме неприятно. От заслон той бе превърнат в обор. Нямаше прозорци и врати, а вътре бе пълно с конски изпражнения. Все пак имахме покрив над главите си. Падна гъста мъгла. На всяка цена трябваше да спрем. С подръчни материали и с една изкъртена каса от врата напалихме огън. Сварихме супа за да се стоплим. Поизсушихме се криво-ляво. Стояхме там около час. GPS-ът показа, че върха е на 2,7 км от нас. Мъглата бе страховита.

За доброто на всички решихме, че е по-добре да се върнем обратно. Върхът си е там. Няма да избяга. И догодина може да го покорим. Важното е да слезем живи и здрави. По едно време в мъглата се чу шум и видяхме джип с трима ловци, които бяха тръгнали незнайно накъде в гъстата мъгла. Казаха, че това било най-доброто време за лов. Звучеше наивно. Всеки обаче избира пътя си.

Обратният път не бе приятен. Притъмня. Движехме се с челници. Бяхме мокри. Почти настъпих усойница, която бе навита на кълбо по средата на пътя. Явно и на нея и бе студено. Направихме и няколко хубави снимкови кадъра и продължихме. Бяхме на мястото за лагеруване в 22.45 часа. Макар и уморени, опънахме палатките и напалихме огън. Тук се оказа, че не било валяло. Беше топло и ясно. Само в далечината проблясваха светкавици, които ни напомняха за преживяната буря.

С подръчни средства направихме простор до огъня, с който си изсушихме дрехите. Седнахме на раздумка. Обсъждахме дълго преживяното. Стигнахме до извода, че сме подценили върха. След туй заспахме спокойно.

07.08.2010

По нищо не личеше, че вчера е имало буря. Събудихме се в 9.00 ч. Определено бяхме настроени за почивка. Не ни се бързаше. Закусихме. Полежахме. Отправихме се на път преди обяд. Днешната ни цел бе Банско, а след това хижа Бъндерица. Пътят се очертаваше да бъде дълъг. В Банско направихме обедна почивка. Оказа се, че цените там, дори по средата на лятото, са безумно високи. В заведенията им е лукс за обикновения човек да се храни. Хапнахме по някой сандвич на крак и потеглихме нагоре в планината. Навлязохме в Националния Парк «Пирин». Навсякъде беше претъпкано с хора, търсещи разхлада сред природата. Снимахме се до Байкушевата мура - истински феномен на Майката Природа. Казаха, че е на 1300 години. Колко ли истории може да разкаже това дърво. Какво ли е видяло. Достигнахме хижа Бъндерица. Останахаме разочаровани, че всичко е пълно с хора, като на събор. Човек не може да усети природата. Навсякъде около нас бяха хора, палатки, скари, кебапчета, крясъци.

Продължихме до хижа Вихрен с надеждата там да е по-спокойно. Не познахме. Бе същата селяния и претъпканост. Нямаше места за паркиране. Имаше табели "Забранено опъването на палатки", което ни наведе на най-различни мисли. В хижата бе пълна мизерия. За цена от 12 лева получаваш гол дюшек и одеяло. Нямаше начин. Отказахме се от тоя вариант за нощувка.

Направихме кратка разходка до езерото Окото. Тъжното бе, че въпреки забранителните табели, на които изрично се указваше "Риболовът е забранен!", имаше рибари по реките. Българска действителност в 2010 година!

Върнахме се до хижата, където вечеряхме. Цените бяха страшно високи. Хапнахме и обсъдихме покоряването на Вихрен. Прогнозите бяха за предстояща буря. Решихме да го изкачим на следващия ден рано сутринта, разбира се ако времето позволи. Слязохме обратно до хижа Бъндерица, където поне можеше да опънем палатки, за да поспим няколко часа. Започнахме да се разполагаме, когато от близкото заведение изскочи някакъв бабаит, типичен простак от Банско. Каза, че ако опънем палатките си тук, щял да мине да ни събере по 2 лева такса от човек. Мястото било негово. Даде напълно нелогични обяснения относно правата си да събира такса. След като го попитахме дали ще ни издаде фактура, той така и не се появи повече. Нямахме сили за раздумка. Опънахме палатките и налягахме за почивка. Очакваше се студена нощ.

08.08.2010

Беше най-студената нощ. Все пак се намирахме на почти 1900 метра надморска височина. Имаше роса. Палатките бяха мокри. Нямахме време да ги чакаме да съхнат. Чакаше ни ходене. Събрахме багажа на две-на три и се качихме до хижа Вихрен. Оттук имахме 3 часа път в едната посока и три - в другата. За разстоянието от три километра денивелацията беше километър, което си е сериозна цифра. Истинското изкачване започна още от самата хижа - стръмна пътека с много камъни. Представихме си какво ли е през зимата тук в тази дива планина. В един момент падна гъста мъгла, която ни накара да се замислим дали да продължим. Почакахме малко и за щастие мъглата се вдигна. Продължихме. Качихме се на билото. Оттук се откри хубава гледка към няколко езера и съседните върхове.Оттук започна и истинския зор - едночасовото жестоко качване до върха. Имаше толкова много хора по пътеките и на върха, дори бебета. Беше си същински панаир. За необичащите претъпканите места това не е добра дестинация. Аз лично не ги предпочитам. Обичам спокойните и безлюдни места като Източни Родопи например, където за разстояние от 20 км не можеш да видиш жив човек.

Със сетни сили качихме върха, но за зла беда пак падна гъста мъгла. Не се виждаше нищо. Постояхме, поснимахме, горди от подвига си и заслизахме по същия, толкоз труден обратен път. Стигнахме хижата с подути крака в още ранния следобяд. Охладихме се на леденостудената чешма, където забележете, пишеше: "Миенето забранено!" и потеглихме обратно по маршрута.

 

Цялостната организация на мероприятието беше безупречна. Нямаше никакви инциденти, благодарение на компетентната намеса на председателя на ТД "РОДОПЕЯ" - с. Ягодина, д-р Тодор ТОДОРОВ