ЗЛО КУЧЕ

 

разказ от Андрея Илиев

 

Аз тръгнах първи по кофите в новите квартали. В махалата винаги е имало хора, които се изхранват от боклука, но те се въртяха около гарата, мързеше ги да ходят по-нататък. Пък и защо - малко бяха, а толкова се хвърляше тогава, че не можеха да му насмогнат. Кога беше? Не ща да си спомням. Отдавна, ще ми се никога да не е било, защото тогава ме досрамява... Бях общ работник, млад още, здрав, заплата, ток в къщи, телевизор... И сега мога да имам ток, не ме мързи да ходя най-рано от всички до кофите на новите квартали, ама нашите къщи ги отрязаха от енергото, защото никой друг не може да отдели за ток. И телевизора затуй го продадох. Що ми е без ток?... Пък и дават по него такива работи, които ме карат да се изчервявам край кофите.. Не искам да се чувствам човек. Човекът не се дави с кучетата за кора хляб. 

И тоя, малкият Ачо, дето тръгна от две сутрини с мен, му е неудобно. Рови с една пръчка и като види хора, го е срам. Викам му: 

- Не с пръчка, така нищо няма да намериш. С ръка. 

Гнъс го е. И мене ме беше гнъс. Ама няма работа. Няма хляб. 

- Аско! - разпален вика малкият. - Шише! Голямо! 

И го размахва. 

- Не се радвай - охлаждам го. - Тези не ги изкупуват. Хайде, бързо. 

До шест трябва да сме на последната кофа. Малко да мине след шест сутринта и другите плъзват - ще ни изпреварят. 

- Бе, не се тревожи - успокоява ме Ачо. - Мето снощи се напи и сабален ще спи. 

- Вятър ще спи - викам. - Гладен спи ли се? 

- Имаше много пари. 

- Ама ги изпи. Не остави за хляб. В шест ще е на кофата. 

Имах още една хитрост - почвах от най-далечната кофа и свършвах на най-близката до махалата. Хем ми бе по-леко, хем бях по-бьрз в придвижването. 

Закрачихме. Малкият бе единайсетгодишен, дребен, само кокали. Целият им род са такива, ама допреди години бяха трътлести. Сега всички са само кокали. И са по краденето. Ама малкият влязъл през една тясна решетка в будка и вместо да напълни колкото може да носи и да бяга, взел, че се наял. Ама тъй се наял, че не можал да излезе. Сутринта чорбаджията дошъл и го помлял от бой. После го дали на тия - милиция ли са, полиция ли са... И те го били. И му рекли: Ха повториш, ха сме те дали в детски дом... Уплашил се и иде при мене: 

- Вземай ме с тебе. 

- Що? - викам. 

- Не ща да крада вече. 

- Много бият, а? 

- Много. 

На последната кофа ни излезе късмета - три кашона и четиринайсет ракиени бутилки. 

- Колко ще изкараме? - горяха очите на Ачо. 

Точно на тия негови думи оня излезе от входа. Всяка сутрин се засичахме. И той бе точен като часовник - в шест изкарваше кучето си. Хубаво куче. Хранено - като мечка. Много ме лаеше. И за какво - не му ям от паничката. Ако му дадат от кофата, сигурно ще повърне. Та ме лаеше, ама вързано на каишка. Оня гледа през мене - все едно мангал, ти не съществуваш. 

Пак залая. И тръгна. И няма каишка. Малкият се разтревожи:

- Чичо... 

Никога дотогава не ми бе викал чичо. 

- Не се плаши... 

Докато кажа и оня извика: 

- Дръж! 

И пак: 

- Дръж, Джони? 

И то се стрелна. Ачо бе пред мен, изписка, побягна, но голяма кафява сянка го стигна и захлупи... Чувах писъците му като през сън... После заблъсках с чувала, захрущя стъкло. 

Някой заудря мене - оня... И крещи. 

- Що пипате колата бе, мангали?... Колата, а?... 
После... Бузата на Ачо висеше на една кожичка, рамото му кървеше, а костта на крака му белееше. И кръв, кръв... 

Тогава си рекох: „Това куче ще го убия.“ 

Мина месец, два. Зимата мина. Раззелени се. Оня изчезна, не го видях повече в тоя квартал. След още месец успях да се уредя да чистя улиците. До шест на кофите, после с една пръчка с шиш бода хартийки из градинките. Лека работа! Приятна работа... 

Към девет гледам оня. Пак с кучето. Вървят по алеята към мен. Извърнах се да не го сецна, па да се върне. Уж си бода из тревата, а си мисля: „Аско, дума си дал.“ И си представям кучето голямо, с червена паст... червена от кръвта на Ачо... горящи зли очи... 

Трябва да са били на две крачки от мен, когато се обърнах. Вдигнах шиша като копие. Кучето въртеше безразлично опашка и ме гледаше лениво. 

Оня... Там беше кръвта и там бяха горящите очи. Зли очи... 

Замахнах и ударих с все сила между тях...