СЕФТЕ С УБИЙСТВО

 

разказ от Андрея Илиев

 

 

Значи, едно време с мадамите не беше като сега — поиска ти се и всяка дава. А най-трудно бе първият път. Стискаха се, майка им!… Пазели се за съпруга си. И така ставаше, че някое момиче образоваше момчетата от целия квартал. Даже такъв лаф имаше — с еди-кой си сме кълкини братя, щото… нали разбираш? Е, накокошиних и аз гребена. Аверите викат:

- Ще те уредим при Анчето!

- Тя живееше с родителите си на квартира в квартала — пъпчива, трътлеста и плесната в устата. Ама си беше цвете в сравнение с родителите си — скандалджии и софраджии. Колкото изкарат днес — до края на „По света и у нас“ е изпито…

Та срещнаха ни — огледа ме, изхъмка.

- Да си на линия довечера към шест — вика. — Нашите ще ходят някъде. Видиш ли ги да излизат, веднага звъни у нас.

Трябва ли да обяснявам, че още в пет обикалях блока като вълк кошара? Каталясах. Викам си: що не седна в кръчмата отсреща?… Там обаче не дават да се седи без консумация. Момчетата ме предупредиха да нося шише ракия, но да не пия, защото „може да не ти стане.“ Затова поръчах бира. Пък и горещо. Стана шест, бирата свърши — обаче и родителското тяло не излиза. Поръчах втора… трета… Към седем гледам ги — отиват нанякъде.

Качих се като фъртуна на седмия етаж. Още докато застана на вратата и тя се отваря. Като ме грабна Анчето… Станах мъж.

Обаче по някое време джангър-лангър — техните се прибират. Анчето вика:

- Стой тука. Завий се в леглото през глава и не мърдай.

Посрещна ги. Баща й я пита какво става, а тя:

- Донка от нашия клас дойде и понеже стана късно, реши да остане да спи у нас.

- Извикай я, нека моите приятели я видят.

А приятелите веднага се обадиха — ако съдя по виковете, бяха поне десетина.

Анчето влезе в стаята и пошушна:

- Трай, така са насвяткани, че до час ще хъркат всички. Тогава ще излезеш.

Върна се и вика:

- Заспала е вече.

След час обаче тя пак идва.

- Приспа ми се. Ще си легна. Абе, не се тревожи, те спят до обяд. И сутринта да станем, ще се измъкнеш.

Заспах. Обаче след час се събуждам от страшен напън отдолу — три бири изпих… Отвън ония си празнуват ли, празнуват. Хич не ги е еня, че имам зор… Приближих към прозореца — другият блок се оказа на една ръка разстояние. Плюс някакви влюбени на една от терасите… Походих из стаята. Стана нетърпимо. Затърсих някакъв съд — пепелници, пластмасови чашки… Абе, нищо сериозно… Пак към вратата — пият си хората, даже вицове пускат. Влюбените си гукат. Мъкааа… Ха! В ъгъла някакъв голям буркан. Като по поръчка! Уфф… Освободих се и легнах.

Сутринта се събудих от див писък. Гледам — Анчето държи буркан. Влязоха техните, по вратата виснаха част от сънените приятели. А Анчето все ми навира буркана в лицето и пищи.

Започнах да асимилирам: в урината ми плува с краката нагоре хамстер.

- Какво си направил?… Ти не си му дал никакъв шанс!… Татко, виж що нещо е изпикал тоя!…