СЕДМИЯТ ФИШ

 

разказ от Андрея Илиев

 

 

Значи аз съм Стойчо Културния. Така ме знаят. Щото съм културен. И щото работих в Министерството на културата. Началник на отдел. И секретарка имах, и персонална кола. Ама се ожених за нея. За секретарката имам предвид. И май бедите ми започнаха оттам – уволниха ме, защото съм въдворявал семейственост в службата.

Уволнение не кога да е, а в най-свирепите години на демокрацията, когато една тениска, при това с къс ръкав, стигна месечната ми заплата! И какво да правя? Забих в родното си село, което бях напуснал в напреднала пубертетна възраст. Баща ми гледаше пчели, та поех от него занаята. Майка ми обаче беше починала, та Краси, секретарката ми, респективно жена ми, трябваше да учи зеленчукопроизводството по книга. Но тя е 20 години по-млада от мене, дори очила не носи – справи се.

И ето ни в края на прехода почти средна класа. Аз вадя от кошерите среден доход за страната, тя изкопава среден доход от оранжерията и трите декара поливна площ. И всеки си гледа сам бизнеса – тя не дразни пчелите с парфюма си, аз не пипам мотика, защото от дете имам алергия към земеделски сечива. С една дума – хубав живот, организиран живот, благословен от бога. Долче вита!

Обаче дяволът не спи, нали? Сън не го хваща, щом види някой щастливец! И нà, скрои ми шапката.
А в дъното на своя пъклен план заложил Рачо Невестулката. До четвърти клас стояхме на един чин, после той остана да повтаря, а аз заминах за града. Рачо ходи да строи Първа атомна, тунелите на Витиня, Втора атомна… Върна се на село и той, сритан от демокрацията. Обаче прихванал от болестта й – страстта към далаверата. Все крои нещо, все планира. Пък сладкодумец! Готов за депутат. Заврънка ли те за нещо, или трябва да му го дадеш, или да го биеш. Ако ли пък е жена, още като направи крачка към нея, смятай гащите й свалени!… Обаче той сметкаджия, не налита на коя да е. Удуши, като юрдечка удуши Фифи Кравата. Сега тя го храни и пои, че смята това и за чест! Ако кажа, че е два пъти по-голяма от него, ще излъжа. Някъде между два и три пъти му води в килограмите. Не че той е слабичък, тя е дебела! Обаче е завеждаща на тото пункта в селото и взема редовно и хубава заплата. И отглежда Рачо, като рядка птица го отглежда.

Тъъй. Значи идва в ранния неделен следобед Рачо у дома. Тъкмо бях хапнал, седя си под ореха, оригвам се културно и си пия бирата. И докато я пийвам, наставлявам жената, която плеви пипера. “Как си, Културен?” – вика Рачо, обаче гледам, че очите му залепени в заголените кълки на Краси. “Иди първо оправи краставиците – подвикнах й аз. После се извъртях към него: – Добре съм, аз кога съм бил зле?” И го гледам в очичките, ама напук. “Вярнооо – проточи той разочаровано и се приведе към мене. – Една далавера се завърта, ще ударим кьоравото.” И мене включил демек! “Бях при баба Кунка” – продължи Рачо тайнствено и млъкна.

Баба Кунка е гледачка. Наследница на Ванга и прочие. Абе, знам ги аз тия мошенички… Обаче познава. Е, не всичко. Като се върнах на село, среща ме на площада и заопява: “Ще се справиш, Стойчооо, по париии ще ходиш. Баща си пазиии. От сняг и от овца го пазиии… И женатааа! Жената ще ти избягааа, не я дръж така изкъсо, пускай й синджирааа!”

Позна за стария. Една зима най-млекодайната му овца не се върна от паша и той тръгна да я търси.

Подир час заваля един ми ти сняг… Намерихме го замръзнал след два дни.

Невестулката така се завря в мене, че усетих устните му на ухото си. “Джакпотът! – рече пламенно. – Три милиона!” Вдигнах рамене безразлично. Ха! Джакпот! Дреме ми на сайдера! “Ще го спечели човек от наше село. Баба Кунка ми каза.”

И като ми мерна скептичната физиономия, заля ме с факти, случаи, разкази на очевидци и прочие. “Нещо не схващам – прекъснах го аз. – Каква ми е далаверата, че някой ще спечели?” А той: “Седем. Сакрално число.” Май се опулих. “Фифи беше на работа само в четвъртък. От петък е в болницата в града. Прескочих да я видя и тя ми каза, че в четвъртък са пуснали фишове само седем души. Издиктува ми имената.” И ми завря листче в лицето – Кольо Гривека, Трайчо Бастуна, Дончо Киселото… “Шест са!” – отбелязах аз. “Да – призна Рачо. – За седмия не се сети… Имаме три часа до тегленето на тиража! Ще купим фишовете от тях!”

Взех да се смея. Тогава оня гад пристъпи към същината на включването ми в гениалния замисъл. “Нали – вика – продаде меда?” Признах си: “Продадох го. Четири хиляди лева…” Рачо ме поправи веднага: “Взе пет хиляди триста седемдесет и осем. Напълно достатъчно да си осигурим фишовете! Остави това не мене.”

Въртях, суках… Три милиона, мамка му. А тая дърта кучка как позна за тати? И за кучето на Вальо Рендето се оказа права… За снахата на Пена Гълъбарката… Три милиона. Представих си ги на куп и се предадох.

“Двата обаче са за мен!” – рекох. Рачо разпери ръце безпомощен: “Твои са, Културен!”

Първо отидохме у Трайчо Бастуна, щото бе най-лесен – не виждаше дип. Рачо го поразпита това-онова и по едно време рече: “Провери ли си, дядо Трайчо, фиша?” Не бил. Взе го Рачо, помота го из ръцете си и го мушна някъде из дрехите си: “Нищо, дядо Трайчо, нищо.” Той не се учуди: “Знаех си аз. То аз кога ли…”
Още по-лесно стана с Дончо Киселото. Той спеше на двора пиян като талпа. Рачо го претършува и докато аз се кръстех, просто премести фиша от портфейла му в джоба си.

Трудностите започнаха от Кольо Гривека. Обаче Рачо затова му викат Невестулката – има подход. “Бачо Кольо – вика, – ти колко си печелил от тотото? Тройка? И колко тройки? Седем-осем? За колко години? Трийсет? Хм. Тройки по три – три и половина лева. Много слабо бе, бачо Кольо! Хм. А какво ще кажеш, ако ти дам 300 лева за фиша? Не че ще ти дам, ама ако ти дам, разделяш ли се с него? Все едно удряш сто тройки.” Дъртакът присви очи: “По-малко е.” Обаче Рачо ларж: “Добре де – триста и петдесет лева. Щото нали знаеш, че нищо няма да спечелиш днес?” Старецът бързо рече: “Четиристотин.” Нашият веднага: “Твои са!”

Гладко и долу-горе на същата цена мина при баба Станковца и Кина Тодорчина. Обаче последният, дядо Васил Влаха, се запъна. “Не – вика. – Три милиона! Чакат ме.” И отиде да пикае, защото простата го алармира. “Тая дъртофелница Куна е издала заверата! – изпъшка Рачо. – На младини са били любовници с дядо Влах!” Сбръчканият Казанова се провикна от тоалетната: “Аз петица съм вадил от тотото!”

Рачо се плесна по челото: “Или се е разчуло, че обикаляме. Вдига цената дядката!” И направи свирепа физиономия. А като се върна Влаха, закова ядно: “Три бона, дядо Василе!”

После… Не ми се говори. Заседнахме пред телевизора. Биричка. Мезенце… И хоп – тиражът. Пишем прилежно числата. Започнахме да проверяваме фишовете.

Краси няколко пъти влиза, опита се да каже нещо, но аз я срязах… И какво ли? Ами нищо? “Пет бона! – изревах и се нахвърлих върху Рачо. – Загубих пет бона!” Добичето опита да се оправдае, въртейки се невероятно, за да отърве ритниците ми: “Четири и осемстотин!”

Вече се връщах от дворната порта, докъдето го гоних, когато видях, че Краси е изкарала колата от гаража. “Ти пък къде тръгна?” – попитах ядно. А тя изсъска, ама като истинска пепелянка изсъска: “За София, глупако! Край! Искам развод!”

И размаха някаква хартийка.

“Седмият фиш! – изплака от улицата Рачо Невестулката. – Видя ли?…”