ШЮКРЮ И КАРАМАН

разказ от Асен Христофоров

 

 

 

 

 

Малък перест облак се зададе с първия здрач откъм ръждивите скали на Соколец, провеси бели влакна над Средонос, разнищи пръски по заобленото било на Тънкия рид и отмина нататък към Мечитите и далечните Лопушки върхове. Шюкрю подвикна по навик и подкара шилетата към заградката край опушената дъсчена колиба. Караман наостри уши и се огледа, после припна към едно немирно шиле, което теглеше все към клековата гора. Глупаво бе то и сякаш нарочно си търсеше белята. Кучето го настигна, изръмжа сърдито и леко го посбута в хълбока, после пак изви глава срещу ветреца. Виновно бе то днес и съзнаваше вината си, та гледаше да угоди на овчаря.

Тъмни сенки изплаваха от дълбоката долина на Леви Искър, към която се спуска стръмният южен скат на Тънкия рид. Скоро други сенки плъпнаха нагоре по зелените смърчови гори. Те идеха от широката и дълга долина на север от рида, гдето протича Черни Искър. Там някъде, на два часа път от заградката, се гушеше селото. Сенките пролазиха и по Тънкия рид, носейки тих шепот и тайнствени, неразгадаеми слова. Само каменните грамадаци на Мечитите още сивееха върху по-тъмния фон на небето, сякаш откраднали сетните отблясъци на загасналото слънце. Скоро и те потънаха в синкавата вечерна омара.

Шюкрю обичаше тоя син час, когато скалите и дърветата сякаш се отдръпват от очите, а на запад изгряват и плахо заблестяват първите звезди. Обичаше той синия час, но тая вечер не чувствуваше красотата на настъпващата рилска нощ. Само побърза да вкара стадото в заградката, залости я и се запъти към колибата. Влезе, без да се обърне и погледне на запад, гдето лилавото небе опираше в тънка ръждива ивица над тъмните очертания на връх Кабул. Момъкът бе замислен и тъжен. По пладне вълчица бе задигнала тлъсто шиле току пред очите на Караман, а това се случваше вече за втори път от десет дни насам.

Тънка струя дим се проскубна през горния страничен отвор на овчарската колиба. Ведно с дима към небето литнаха безброй светулки. Те се гонеха и настигаха, чезнеха и сякаш отново се раждаха в новите рояци, които извираха през отвора. Огънят лумна весело в колибата и мокрите съчки съскаха излеко. Тогава овчарят излезе навън и приседна в росната трева. Караман пропълзя и легна на две крачки от дървеното коритце, но момъкът не го забеляза. Чорбаджията щеше да пише и това шиле на сметката му, а той нямаше да вземе нито лев на Димитровден, когато трябваше да се разплащат. Тъй ставаше вече трета година: все за едната храна работеше, а за дрехи не идваше ред.

Караман наостри уши, изръмжа и се спусна с лай към долния край на поляната, която се ширеше по билото на рида. Шюкрю трепна. Не, не беше вълчицата. Кучето лае тъй само по мечка и на човек. Вълчицата нямаше да дойде втори път в същия ден. Шилето щеше да стигне и за нея, и за малките й, а може би и за вълка, който бе техен баща. „Хитър е тоя вълк — мислеше Шюкрю, — хитър е и не идва да краде, а праща вълчицата, и то посред бял ден. Трябва да е някой стар вълк, който знае много работи. Затова не идва, а праща вълчицата…“

Кучето вече не лаеше и Шюкрю разбра, че иде познат човек. Някой подвикна откъм пътечката в клековата гора, която извеждаше на Плевнището. Шюкрю позна гласа на горския и отвърна на неговия вик. Отвърна с дълъг и провлечен зов, както викат всички овчари по Рила. Овцете се размърдаха, но скоро се умириха. Наплашени бяха те и сега трепваха и при най-малкия шум, а нощем в гората има всякакви шумове. Улулица ще се обади зловещо откъм смърчовата гора, лисица ще пролази край клека и съчките ще изпращят, или зайче ще побегне през поляната, колкото да втурне Караман подире си, да сплаши овцете и да разсъни овчаря.

Шюкрю се взря в тъмата, но горският още не идваше, а и Караман се бавеше. „Той е — реши момъкът, — друг не идва горе в такъв късен час.“ Такава бе работата на горския. Обиколи гората, дойде при колибата, хапне и побъбри малко с овчаря, после тръгне надолу в тъмата, стигне до широкия коларски път и легне под някой бор. Цяла нощ се ослушва, а чуе ли глухи удари на секира, тръгне направо през гората и току-виж, че изненадал някой селяк, който сече без разрешение. Сплаши го с пушката, вземе му брадвата и тръгне с него към селото, а селякът плахо примигва и все разправя, че щял къща да гради.

Овчарят влезе в колибата, разбута огъня и хвърли нови съчки в него. Не беше студено в тая юлска вечер, но гост идеше и трябваше да се видят на светло. Горският можеше и да вечеря при него, както бе правил нееднъж, а в тъмно не се яде. Шюкрю не беше гладен — криво му беше за шилето, но побърза да разтвори торбата, колкото да се отсрами пред човека. Гостът не се забави.

— Здравей, Шюкрю!

Горският бе застанал на две крачки от вратата и дружелюбно се усмихваше. Пламъците осветяваха загорялото му лице и проблясваха в дулото на пушката. За такава пушка мечтаеше Шюкрю тия дни.

— Влез, влез да похапнем малко! — подкани го той.

Горският се понаведе и влезе в колибата, после изправи пушката в единия ъгъл и седна отвъд огнището, а сухата папрат изсъска под тежестта. Двамата не бяха много разговорливи, също като повечето горяни, но тая вечер Шюкрю бе много възбуден. Той се вгледа в пушката и рече:

— Ех, да искаш да ми я дадеш за един ден!…

— Че защо ти е потрябвала? — запита горският и отчупи къс от хляба на овчаря, после му поднесе бучка сирене.

— Днес вълчицата открадна още едно шиле!

Лицето на горския стана сериозно. Ситни бръчки се свиха край очите му и устните се присвиха. Той не можеше да даде пушката, пък и Шюкрю всъщност не умееше да стреля. Той бе служил като трудовак и цялата му служба бе преминала по рилските високопланински пасбища, гдето пасеше овцете на трите трудовашки роти. Горският пак разтвори чантата и мълком подаде на овчаря един червен домат. Двамата продължиха да се хранят в мълчание.

Подушило миризмата на хляба и сиренето, кучето застана пред вратата. То разтърси глава, а железните бодли на гердана му издрънчаха по якия му врат. Тия бодли го пазеха от острите зъби на вълците. То огледа двамата мъже, сетне се просна в тревата, без да сваля кръвясали очи от овчаря. Край него се мъдреше празното коритце и кучето сякаш чакаше да получи дажбата си от ечмена мленина.

— Няма да ядеш тая вечер, Караман! — подзе Шюкрю поглеждайки към кучето. — Пък и никакъв Караман не си ти…

Той долови немия въпрос в очите на горския и побърза да обясни, че на турски Караман значи герой. Дочуло името си, кучето гузно запримига, после изопна предни лапи и сложи глава между тях.

— Име като име! — продължи овчарят, сякаш говореше на себе си. — Нищо няма в името. Тъй е и с хората, нали?

— Тъй е, Шюкрю…

— На, виж тоя герой! Грамаден, дори страшен пес, врат като на два коча, козината рунтава, ни черна, ни кафява, също като на мечка, ушите и те щръкнали като на вълк, а изпусна шилето! По-добре да не бях го изваждал от езерото…

— От езерото, казваш?

— Да, от езерото под Дамга. Тогава пасях трудовашките овце. Власи минаха с грамадно стадо все черни овце и хвърлиха три кутрета във водата. Беше към Малка Богородица и те вече слизаха към полето, та кутретата щяха само да им пречат…

Шюкрю поглади с ръка черните си като смола коси, които изглеждаха възсинкави в светлината на пламъците, после натопи залък в шарената сол и отхапа домата.

— Един от тия власи хвърли кутретата от малка скала — продължи той, — а те потънаха, сетне излязоха отгоре и заплуваха към него. Той блъсна едното с гегата, дано се удави, дори перна другото по главата и то потъна. Само третото заплува към другата страна на езерото и аз го гледах от брега. Влахът също го видя, почака малко, но махна с ръка и тръгна подир овцете, а то все плува с малките си крачка…

— И изплува, нали?

— Изплува… Малко беше кутрето, пък и водата една ледена, просто пари от студ, но то изплува. Само муцунката му се виждаше над водата, но и тя потъваше от време на време. Да знаех да плувам, щях да се хвърля и да го извадя, но тогава само гледах и чаках. Най-сетне то наближи брега и сякаш ме видя. „Караман — викам аз, — Караман си ти и геройски се бориш със смъртта!“ После нагазих във водата и го измъкнах. Три дни лежа в колибата, увито в кожуха ми, сетне стана, облиза коритцето и тръгна подир мен. Оттогава все сме заедно…

Горският се трогна от разказа, отчупи един залък и го хвърли към кучето, а то се понадигна.

— Стой, не пипай! — викна Шюкрю. — Тая вечер няма да ядеш!…

Караман се закова на място, тъжно погледна овчаря и отново легна в тревата, само на две педи от парчето хляб. Той сякаш съзнаваше вината си и знаеше, че овчарят има право да е недоволен.

— Че как стана тая работа с шилето, Шюкрю? — запита горският и хвърли две дръвца в огъня. — Вълчица, казваш?

— Отначало помислих, че е куче. Едни от шилетата бяха запладнували в горния край на поляната, пък и аз бях при тях. Ей там, надире, се влачеха други, а подир тях вървеше Караман. По едно време той излая и се спусна към клека, но изведнъж спря на място. Гледам: пръхти и цял трепери. Някакво чуждо куче иде към него…

— А ти не позна ли вълчицата?

— Не, не я познах, пък и тя една дребничка, като кучка… Пролази към него, преметна се игриво и припна насам-натам, а Караман я гледа, вири нос и само потръпва. „Кучка е — помислих, — кучка е и иска да поиграе с Караман!“ Тя взе да се умилква и запълзя към него, после изведнъж щукна към гората и грабна първото шиле. Развиках се, а Караман стои, не я гони. Само потръпва и глухо излайва, но хич не мърда от мястото си…

— На гръб ли понесе шилето? — запита горският.

— Не, не на гръб. Грабна го за врата, замахна глава и го метна към клека, после рипна подир него, пак го захапа за врата и го подхвърли надолу, дорде изчезна с него по пътечката към Плевнището.

Шюкрю се смълча. Мълчеше и горският. Той бе минал по тая пътечка на здрачаване, но не бе забелязал дири. Другоселци бяха секли клекова гора по тия места и той се озърташе в окрайнините на малките полянки сред клековата гора.

— Тя, вълчицата — подзе той, — трябва да лежи нейде към Плевнището.

Тъй рече и погледна овчаря, сякаш очакваше той да потвърди думите му. Шюкрю се позамисли, преди да отвърне.

— Вълчица не напада стадо близо до мястото, гдето лежи — отвърна турчето. — Бои се кучетата да не надушат дупката, в която крие малките. Тая иде отдалече, от някой дол отвъд Грековица и Юрушка река, може дори чак откъм Лопушница. Там има усойни места в скалите.

— Но нали пак оттук ще мине, ако рече да дойде още еднъж?

— Оттук ще мине, пущината, пак по тая пътечка ще мине…

Горският се замисли. Не можеше да даде пушката си, пък и не знаеше кога ще хрумне на вълчицата да дойде за друго шиле, та и той да остане при овчаря. А вълчицата положително щеше да дойде поне още еднъж. Домъчня му за овчаря. Двамата се погаждаха, пък и кой ли не обичаше незлобивия момък!

— Слушай, Шюкрю — неочаквано подхвана горският, — в лесничейството има голям железен капан. Миналата есен хванахме една мечка с него в Тъпанковица.

— Мечка?

— Да, една голяма кафява мечка. Криеше се в Борнатица и беше изяла няколко говеда, но попадна в капана. Цяла купчина трески беше изгризала от дървото, към което бяхме привързали синджира на капана…

Тая мисъл се хареса на Шюкрю. Той трепна и присви очи. Виж, с капан можеше, само капанът щеше да го отърве от тоя звяр. Горският го запита дали да каже на чорбаджията му да вземе капана и да го донесе с коня, когато дойде да кърми шилетата.

— Кажи, кажи — съгласи се овчарят. — И за капана кажи, и за шилето, за второто шиле…

Горският се накани да си върви. Той взе пушката и излезе пред колибата. Нейде далече на север облаците проблясваха и розовееха навремени от невидима светкавица, до над главите им безброй звезди трептяха по тъмното небе. Лек, едва забележим ветрец шумолеше в близката гора, а с него се носеше и тихият ромон на реката, която протича надолу от Тънкия рид. Десетина бледи светлинки блещукаха в мрака далече под тях, комай в дъното на дълбоката долина, гдето се гушеше селото. Тихо бе. Дори овцете не помръдваха в заградката, заспали в прохладата на юлската нощ. Двамата мъже дълго мълчаха, загледани разсеяно в едва видимите очертания на насрещните била. Те сякаш не искаха да нарушат пълната тишина, която ги окръжаваше.

— Кога ще дойде чорбаджията ти, Шюкрю? — най-сетне запита горският и нарами пушката.

— В други ден. Тогава трябва да кърмим шилетата. Кърмим ги всеки вторник и всяка събота.

— Добре, ще му дам капана и в други ден ще дойда с него, та двамата да го поставим. Хайде лека ти нощ…

Горският скоро потъна в мрака, изпратен от Караман до близката гора. Шюкрю седна в росната трева и се замисли. „Тъй е, само с мъжко куче не може“ — реши той. Бай Георги, чорбаджията му, имаше кучка, но тя ходеше със сегмала, както наричат дойните овце. Шюкрю бе поискал още прежната година да вземат една овчарска кучка, но бай Георги не се съгласи. Опърничав бе той и малко свидлив, та не искаше да храни две кучета. Дори позабравяше понякога да донесе ечмена мленина за Караман. „Твое си е кучето — казваше му той. — На, нали ти нося хляб? Храни го с него до събота!“ И Шюкрю делеше коравия хляб с Караман, та и двамата не си дояждаха.

Кучето се върна и пак се изтегна в тревата близо до Шюкрю. То сякаш още се надяваше, че овчарят ще стане да забърка и попари трици в малкото коритце. „Шилето си е шиле — като че казваха очите му, — но дай ми да ям, защото гладен не се седи!“

Светкавици все по-често прорязваха небето на север, но тътен не долиташе до ушите на овчаря. Трещеше и валеше нейде зад оная висока планина, която се издига като копа сено в равното поле отвъд предпланините на Рила. Туристи бяха казали на Шюкрю, че тая планина се нарича Витоша. Той не бе ходил там, но години наред се бе взирал в нея от чаловете над Седемте рилски езера. Шюкрю познаваше само източния дял на Родопите и Северозападна Рила.

Нова и още по-ярка светкавица вдигна Караман на крака. Кучето се ослуша, вирна муцуна и помириса въздуха, после извърна очи към овчаря и отново полегна в тревата. „Нищо няма“ сякаш казваха очите на Караман, когато погледна Шюкрю.

— Ех, Караман, глупав си ти, много си глупав! — гласно рече овчарят. — Сам видя, че вълчицата е крадлива, а не искаш да я гониш!…

Кучето запримига по навик и леко размаха опашка.

„Защо ли — мислеше Шюкрю, — защо ли и хората не са като кучетата?“ Ето, овчарски пес никога няма да сдави кучка, няма дори да преследва и майка-вълчица, която задига тлъсто шиле пред очите му, а мъжете не гледат тъй на жените. Понякога дори вдигат ръка. Баща му например…

Младият овчар се унесе в спомени. Малък бе той тогава и все се навърташе около майка си. Тя бе суха и слаба като вейка, с бледо измъчено лице, почти винаги забулено под фереджето. Свечери ли се и пролазят ли сенките в ъглите на малката одая, двамата ще седнат на миндера, ще се прегърнат и мълчаливо ще зачакат да хлопне портата. После звездите изгряваха в ясните нощи и той ги гледаше през малкия прозорец. Гледаше и чакаше някоя да литне, а това го плашеше. Бяха му казали, че падне ли звезда, умира и някой човек. Тогава майка му подемаше стара приказка. Той слушаше със затаен дъх, а портата хлопваше тъкмо когато добрият човек от приказката надвиваше лошия.

Портата хлопваше силно, като да бе блъсната от внезапен порив на ядния вятър, после вратата се отваряше и баща му влизаше в одаята. От него винаги лъхаше някаква остра и неприятна миризма. Сърдит и пиян, той издърпваше Шюкрю от ръцете на майка му, развикваше се и почваше да я бие, а Шюкрю плачеше вместо нея и се криеше в другия ъгъл. Това се повтаряше почти всяка вечер. Баща му скоро си доведе още една жена, по-млада от неговата майка, а него глави за ратай у един стопанин в далечното Узунджово, гдето бе ходил на панаир. Осемгодишен, Шюкрю тръгна подир чуждите овце и никога не се научи да чете и пише.

Овчарят въздъхна при спомена, а кучето изсумтя край него. Да, тъй беше, изпъди го родният му баща. Година по-късно той научи за смъртта на майка си и никога вече не се върна в Кърджали. Отрасна в горите и слизаше нарядко в Узунджово, най-вече в дните на панаира и по Гергьовден. Нямаше близки в селото и скучаеше през тези дни. Лицето му бе станало много черно от ветровете и някои от момчетата го наричаха циганин, а момичетата открито му се подиграваха и бягаха от него. Сетне, когато възмъжа, в селото дойде комисия, подбра неколцина младежи и всички заминаха към Самоков, да отбиват трудовата си служба. Шюкрю сам пожела да пасе трудовашките овце, а след службата остана в Рила…

Мокра съчка изпращя в огъня и прекъсна мислите му. Той хвърли поглед към стадото и тъмната гора отвъд заградката, сетне реши да си легне. Изправи се на крака, а с него се изправи и кучето. То бе загубило надежда, че ще го нахранят тая вечер.

— Караман! — спря го Шюкрю. — И ти си като мен: нямаш никого на тоя свят…

Кучето се помая, па тръгна към овцете. Овчарят огледа за сетен път широката поляна, извърна очи на север, гдето все по-често припламваха светкавици, и влезе в колибата. Въпреки тлеещия огън меката папрат бе овлажняла от нощната роса, която проникваше навред. Шюкрю се загърна с ямурлука и затвори очи.

Към полунощ буреносните облаци превалиха билото на Лакатишка Рила, мълнии затрещяха в долината на Черни Искър и едър дъжд скоро плисна по Тънкия рид. Овцете се сбутаха в заградката, изправиха се и застанаха една до друга. Караман провлачи крака към долния край на поляната и се сви на кравай, легнал в дъжда току на самата пътека към Плевнището. В колибата прокапа, но Шюкрю не се събуди веднага. Трясъкът на мълниите извика в подсъзнанието му спомена за една друга нощ, когато всичко наоколо трещеше и гърмеше. Тъй силна бе тая преживелица, че той често я изживяваше отново и отново в сънищата си. Тъй и сега…

… Беше в началото на прежното лято, когато още не бяха отделили шилетата от сегмала. Заградката бе на половин час път от селото, в окрайнината на гората, близо до Селската река. Пенливият поток протичаше с грохот между камънаците, извиваше край огромен, силно разклонен бор, разделяше се на два ръкава под него и пак се сливаше, поемайки право към селото. Колибата бе издигната върху малко островче между двата ръкава, а над нея сякаш бдеше грамадният бор. Бяха прокарали широка вада на стотина крачки над колибата и водата се провираше весело между яките коренища на бора, за да падне в улея, който въртеше колелото на герана. Тук биеха млякото и подсирваха сиренето.

Тая нощ не бе като другите. Два дни и две нощи бе валяло и трещяло над тъмните гори. Реката бе придошла, водите стигаха до мостчето между колибата и герана, а овцете бяха премръзнали от студ. Едни кашляха, други не искаха да пасат през деня, а на някои главите се бяха подули край ноздрите. На третата нощ дъждът рукна като из ведро и мълниите затрещяха една подир друга. Продънило се небето и някой сипеше жупел над стихналата долина.

Шюкрю дори не се опитваше да заспи. Чимовете на колибата се свлякоха, вода прокапа на тънки струйки и гасеше огъня. Овчарят се ослушваше тревожно в грозния грохот на малката река, в миг затваряше очи от синкавия блясък на светкавиците, после неволно стискаше зъби и навеждаше глава, сякаш следващата мълния щеше да падне върху него.

По едно време три поредни светкавици осветиха цялата околност. Шюкрю зърна Караман на отсрещния бряг, на тридесетина крачки от заградката. Кучето стоеше неподвижно, с вдигната глава и гледаше към колибата. „И да иска, вече не може да дойде“ — помисли Шюкрю. И двата ръкава на реката не бяха по-широки от три-четири крачки, но вълните влачеха едри камъни, те се блъскаха един о друг и по брега, който се ронеше на места, а водата почти заливаше мостчето към герана. Още малко и ще залеят островчето, голямо колкото две селски одаи. Дъждът плющеше и всичко наоколо тънеше в мрак, раздиран само от ослепителните светкавици. Шюкрю наистина не помнеше такава нощ.

Изведнъж се случи нещо неочаквано. Дъждът продължаваше да плющи, но бученето на реката понамаля и водите не преливаха над мостчето. Шюкрю ясно видя това в светлината на светкавиците. Той излезе навън и зачака да блесне нова светкавица, та да види дали геранът не е разрушен. Не разбра, че камъни, сухи клони и отломки от гнили дънери бяха заприщили коритото на реката нейде към мястото, гдето започваше вадата за герана. Шюкрю чакаше да блесне светкавица, а язът растеше с миговете, набъбваше и се пълнеше, докато накрая водната стихия се отприщи и мътните води рукнаха с ярост, преливайки към вадата на герана и помитайки всичко пред себе си.

Овчарят се сепна, но вече бе късно. Грозен грохот идеше отгоре, сякаш триста празни каруци се спускаха по нанадолнището на каменист път. Предните вълни се заблъскаха в кривите коренища на стария бор, той изпращя, наклони се в тъмата и бавно се сгромоляса над колибата, а тя остана притисната под клонищата на грамадното дърво. Нещо перна Шюкрю по главата и той загуби съзнание. Як клон го натискаше в гърба и водите не можеха да го отнесат, но той щеше сигурно да се удави. След минута съзнанието му почна да се възвръща. Той усети, че нещо влажно и грапаво го стърже по лицето. Беше Караман. Кучето бе прескочило реката и го ближеше с дългия си език, за да го събуди. Шюкрю се надигна с мъка, окопити се и пролази по клоните на дървото до отвъдния бряг. Тъй кучето спаси живота му.

Овчарят изпъшка и се събуди от кошмарния сън. Нова светкавица блесна нейде отгоре и той видя Караман, застанал пред отвора на колибата. Привлечено от неспокойния му сън, кучето бе дошло при него. Шюкрю изтри с ръка потното си чело, понадигна се и рече:

— Вали, друже, здравата вали, нали?

Дожаля му за кучето, което потръпваше леко в дъжда и разтърсваше рунтавата си козина. Той протегна ръка към торбата и отчупи едър залък.

— На, вземи, дано залъжеш глада!

Овчарят подхвърли хляба към вратата, после надникна навън, но видя само мрак и две светещи очи. Караман бе глътнал залъка и сега въртеше опашка от задоволство. Разбрал бе, че другият, с когото пасяха шилетата, вече не му се сърдеше. Очите на кучето виждаха и в тъмата. Те видяха как овчарят се зави презглава. И Шюкрю наистина скоро заспа, нехаен към тътнежа на гръмотевиците, които разтърсваха планината отвъд долината на Леви Искър, нейде към Кобилино бранище и Водния чал. Овчарят спеше, но кучето бдеше над стадото.

Призори времето се изясни, както често става след лятна буря. Окъпана от нощния дъжд, планината изглеждаше по-зелена и ридовете по-близки един до друг. Полето край Самоков тънеше в море от млечни мъгли, останали като утайка на белите облаци, разломени от среднощния трясък на мълниите. Когато слънцето изгря над Соколец, тия мъгли пролазиха по долината на Черни Искър, погълнаха селото и плъпнаха нагоре по безбройните долове на рекичките, които се стичат на север от дългото било на планината между Средонос и Лопушките върхове.

„Где ли се губят тия мъгли?“ — мислеше Шюкрю, оглеждайки спокойната долина от прага на колибата. Наистина мъглите сякаш потъваха в гората, спотайваха се в непроходимите долове и само тук-таме върху зеления фон на смърчовете се надигаха бели пухкави кълбета като дим от огньове на горяни. След време и те се стопиха в слънчевите лъчи, а по иглите на смърчовите клони заблестяха капчици роса. Тъй започна новият ден и Шюкрю подкара стадото към Будачкия камък, а Караман пак вървеше подир най-ленивите шилета, изприпкваше към онези, които теглеха встрани, посплашваше ги с ръмжене, въртеше уши на всички посоки и бдеше неуморно.

Нищо лошо не се случи през деня, пък и Шюкрю не очакваше вълчицата да направи нова пакост в близките дни. Привечер той прибра стадото в заградката, попари мленина на кучето, нахрани се и легна. Тъй живееше той вече шеста година по чаловете на Рила и отделните дни поразително си приличаха един на друг.
На другото утро той не бързаше да подкара стадото. Чакаше да пристигне чорбаджията, та да награшат шилетата. Те бяха към осемдесет брави, от които само половината принадлежаха на бай Георги. Останалите шилета бяха на десетина частни стопани и всеки плащаше прескъпо на единствения чорбаджия в селото, който бе наел ратай. От тия пари излизаше и платата на Шюкрю.

Бай Георги най-сетне дойде. Той беше среден на ръст, с малко мише лице, което изглеждаше още по-зло поради белите вежди над студените сини очи и малките рижи мустачки, които красяха горната му устна. Той стовари две чувалчета от гърба на запотения кон и дори не погледна Шюкрю, избързал както винаги да помогне на господаря си. Горският също пристигна и двамата с бай Георги потеглиха надолу, по пътеката към Плевнището. Конят ги следваше покорно с железния капан върху седлото.

Двамата спряха на предпоследния завой, преди пътеката да излезе в голината на Плевнището. Горският бе избрал тъкмо това място за поставянето на капана и те се заловиха да изкопаят малка яма. Едва забележима просека се отклоняваше вдясно от пътеката и водеше към глухо, почти непроходимо дере. Горският смяташе, че вълчицата ще обходи широката поляна на Плевнището и ще мине тъкмо оттук, за да стигне до билото на Тънкия рид. Отдавна бродеше той из горите и познаваше навиците на техните диви обитатели.

Когато ямата бе изкопана, те довлякоха тежкия железен капан, после отсякоха яки клони и с тяхна помощ разтвориха здравата пружина, която стягаше двете полудъги. Тия полудъги не бяха гладки, а нарязани като зъбци на колела. Отметнеше ли се пружината, а това можеше да стане и при най-лекото докосване, разтворените полудъги се свиваха с трясък и зъбците се впиваха едни в други. Те се впиваха тъй бързо и силно, че можеха да пречупят дори лапа на мечка. Преди да заровят капана с пръст и гнили клекови иглици, двамата мъже прекараха желязната верига на страшната примка около коренището на дебел клек и пъхнаха малък лост между звената на сключената верига. Тъй никакъв звяр не можеше да отмъкне капана.

— Дано да се хване! — рече горският, когато всичко бе готово.

— Дай боже! — и бай Георги радостно потри ръце. — Хване ли се, ще тръгнем в селото от къща на къща и бая пари ще съберем…

Горският само го погледна, но не продума. Такъв беше бай Георги — пъргав и хитър, но много алчен. Още не беше влязъл в кооперативното стопанство и продължаваше да живее със старите привички и поверия. Иначе беше добър стопанин и всичко му идеше отръки, само тая пуста алчност го теглеше настрани от хората.

Бай Георги пое надолу с коня, а горският се върна при Шюкрю и му заръча да не води стадото към Плевнището. Каза му где бяха поставили железния капан и го подкани да отива там всяка заран, преди да пусне шилетата. Той обеща да намине след ден-два, после тръгна с пушка на гръб към началния поток на Селската река.

Дълго гледа Шюкрю подир горския, но шилетата бяха зажаднели от солените трици и забързаха нагоре, та и той се запъти след тях. И тоя път Караман ги бе повел право към Будачкия камък, който се издига като огромна къща по източния ръб на Мечитите. Шюкрю понякога се чудеше кой бе изрязал тая скала тъй, че да прилича на грамадна къща. Чудеше се и мислеше колко хубаво би било някой ден да издигне колибката си върху самия връх на скалата, а шилетата да лежат долу, пазени от Караман в заградката, и хлопатарите им леко да подрънкват в тихите звездни нощи, когато ветрецът вее откъм Леви Искър и донася ромона на скокливата река. Тъй мислеше и сега, усмихваше се и крачеше подир стадото.

И тоя ден нищо лошо не се случи. На другото утро Шюкрю остави Караман при шилетата и тръгна към мястото, гдето бе поставен капанът. Той едва позна заритата яма — тъй умело бе прикрита тя с пръст и сухи клекови игли. Нищо нямаше в нея и той се върна. Същото се повтори и на следващия ден. Само късно привечер, когато шилетата почиваха в заградката, Караман се разлая и се спусна като стрела към долния край на поляната, после изчезна в клековата гора. Дълго се ослушва Шюкрю в лая на кучето, което припкаше нейде отвъд Плевнището, после зачака пристигането на верния си другар. Караман се върна след повече от час, задъхан и запотен, с гъста бяла пяна на устата, но без белези от борба по рунтавата си козина. Той сумтеше пред входа на колибата, навеждаше муцуна и пак вдигаше глава, а белите му зъби блестяха ослепително в светлината на пламъците.

„Тоя път навярно беше вълкът — помисли Шюкрю. — Кучето няма да гони вълчицата.“

Той отчупи парче хляб и почти го пъхна в устата на Караман, но кучето бе тъй изморено, че се отмести встрани и положи хляба върху тревата, без да го сдъвче и глътне.

Призори, когато се събуди, Шюкрю повика Караман, но кучето не се обади. Тогава овчарят излезе пред колибата и нададе ухо. Той бе свикнал да долавя и най-леките шумове в планината. Сега затаи дъх, за да чува по-добре. Стори му се, че Караман скимти нейде по пътечката към Плевнището. Шюкрю грабна гегата и тръгна нататък, ослушвайки се от време на време. Същите звуци пак долетяха до ушите му и той подвикна с глас, както правеше винаги, когато зовеше кучето. Караман изджафка сподавено. Две минути по-късно кучето просто връхлетя връз него по тясната пътека. То трепереше, подскачаше и все теглеше надолу към Плевнището. Шюкрю изведнъж схвана какво бе станало и ускори крачките, а Караман ту изприпкваше напред, ту се връщаше назад, облизваше ръката на овчаря и дори цял се възправяше, опирайки предни лапи върху гърба му, сякаш го канеше да побърза.

Шюкрю стигна на пет-шест крачки от завоя и изтръпна. Вълчицата бе раззинала челюсти и ръмжеше от гняв и болка, а Караман пръхтеше на две крачки от нея и не мърдаше от мястото си. Левият преден крак на дивия звяр бе попаднал в железните клещи на капана. Вълчицата напразно се мъчеше да го изтръгне. Като видя овчаря, тя притихна за миг, после впи зъби в пречупената лапа и цяла се разтресе. Шюкрю изтръпна.

— Млада е! — едва прошепна той. — Навярно първескиня…

В сърцето му бликна милост към вълчицата и той погледна надолу по пътеката, сякаш очакваше да зърне горския. Не биваше да пребие безпомощния звяр с гегата, а и не искаше да го остави да се мъчи с притисната в капана лапа. Един куршум от пушката на горския можеше изведнъж да сложи край на страшните й мъки. Шюкрю се приближи към вълчицата и вдигна гегата, а тя изръмжа и вместо да се отдръпне, подаде тяло напред, готова да впие зъби в краката му. Ръката на Шюкрю се отпусна и той прибра гегата, но не от страх. Просто не можеше да удари впримчената вълчица.

„Ще се върна да взема брадвата!“ — реши той и рязко се извърна, за да не гледа мъките на вълчицата. Тя ръмжеше гърлено през леко разтворени челюсти и го проследи с поглед, после извърна глава към кучето. Караман бе по-едър от нея, пък и зъбите му не бяха по-малко остри, но сега той стоеше на няколко крачки от звера, потръпваше и скимтеше като малко пале и току се силеше да излае, но глас не излизаше от гърлото му. Тъй ги остави Шюкрю.

Още насред път по пътеката овчарят дочу грозно ръмжене, което го накара да спре. Той се ослуша и изведнъж тръгна с бързи крачки назад. Ръмженето се усилваше. Той долови и други шумове, остри и резки като при тракане на челюсти. Това го изненада. Невъзможно бе кучето да е нападнало впримчената вълчица. Нещо друго бе станало, нещо непредвидено и много страшно. Покрай ръмженето на Караман се чуваше и друго, още по-гърлено ръмжене, продължително сподавено и клокочещо. Това ръмжене накара овчаря да изприпка по пътеката.

Той спря като закован на завоя. Вълчицата бе там и челюстите й бяха все тъй леко разтворени, но на три крачки от нея две други тела се бяха вкопчали едно в друго. Те ръмжаха, скимтяха и ровеха пръстта наоколо. Горното, възчерно и със загладена козина, бе на Караман, а другото тяло, което се гърчеше под него, бе светлоръждиво и дори по-голямо от това на кучето.

„Вълкът! — възкликна Шюкрю и прехапа устни. — Вълкът е издебнал Караман!“

Старият вълк се бе спотайвал там през цялото време. Безпомощен срещу човека, той бе решил да нападне кучето, когато Шюкрю тръгна за брадвата. Нападна го, но Караман го видя навреме. Острите челюсти на вълка попаднаха в шиповете на железния гердан. Ударът събори кучето, но и вълкът се смая от тая неочаквана болка в зъбите. Тоя кратък миг бе достатъчен за Караман. Той впи зъби в долната част на дебелата шия на вълка и вече не разтвори челюсти. Напразно се мъчеше вълкът да се освободи и да го захапе, гдето трябва. Челюстите му достигаха само лявата плешка на кучето и зъбите се впиваха яростно в козината, раздираха кожата и разкъсваха месото под нея, но Караман не разтваряше челюсти и просто го задушаваше. Сетне вълкът рязко се извърна в отчаян опит да се освободи, но Караман го катурна и стъпи върху него с двете предни лапи, без да разтваря челюсти. Тъкмо в тоя момент бе пристигнал Шюкрю.

Задните лапи на кучето и вълка вдигаха същинска вихрушка от пръст и гнили иглици. Лапите на вълка се движеха с невероятна бързина — ту се размахваха безпомощно във въздуха, ту загребваха цели шепи земя, ту улучваха корема на мятащото се куче и раздираха кожата с острите си нокти. Шюкрю гледаше безпомощно и просто не знаеше какво да прави. Караман бе все още над вълка и той не можеше да стовари гегата върху главата на звера. Той погледна за миг към вълчицата, която пак бе впила зъби в прищипнатата, лапа, после извърна глава към кучето и вълка.

Борбата ставаше все по-жестока. Кръв шуртеше от шията на стария вълк, но цялата плешка на Караман също кървеше обилно, а и други алени струйки се изцеждаха от слабините му и багреха земята. Кучето скимтеше от болка, но не разтваряше челюсти. Сега вълкът бе впил задни лапи в корема на Караман, въртеше ги неспирно и разкъсваше кожата и мекото месо. Той кривеше врат и яките челюсти изхлопваха във въздуха, но понякога се впиваха в плешката на кучето или в лявата предна лапа, която го притискаше отгоре. Той дишаше с мъка. Острите зъби на Караман се бяха впили дълбоко в шията и го задушаваха. Те бяха разкъсали и жилите, по които течеше кръвта на хищника. Тая кръв клокочеше в гърлото му и той едва ръмжеше.

„Ще умрат, и двамата ще умрат! — помисли Шюкрю и се хвана за главата. — По дяволите всички вълци и всички шилета, стига само Караман да остане жив!“

Но Караман умираше. Той умираше, без да разтваря челюсти, впили се дълбоко в шията на вълка: Умираше и вълкът. Задните му лапи вече не дращеха корема на кучето. Той бе извил глава и муцуната му се ровеше в земята. Мокра пръст бе полепнала по острия и дълъг език, провесил се встрани от затворените челюсти, които го притискаха. Кръвта вече не шуртеше тъй обилно от дълбоката рана в шията му. Тя едва се изцеждаше през разкъсаната вена и той все по-често затваряше очи, които сякаш поглеждаха към корема на Караман и кървавите черва, които сеточеха от него.

— Стига, Караман! — викна Шюкрю — Стига вече!…

Кучето едва разтвори кръвясалите си очи и го погледна продължително, после пак отпусна глава, но зъбите му все още се впиваха в шията на вълка.

Шюкрю се спусна към двете вкопчани тела, за да ги раздели, но Караман усети ръцете му и изръмжа. Тогава овчарят се опита да го повдигне и пъхна ръка под железния гердан на врата, а с другата го хвана за дясната плешка. Мускулите на кучето се изопнаха, после бавно се отпуснаха. Разтвориха се и челюстите, които бяха умъртвили стария вълк. Караман се тръшна встрани от дивия звяр и няколко мига не откъсваше поглед от него, сякаш да се увери, че той вече няма да мръдне, сетне изви мътните си очи към овчаря. Шюкрю разбра какво значи тоя поглед и изтръпна.

„Прощавай, господарю мой — казваха тия очи, — прощавай за шилето, пък и за другото… Ти знаеш, че не мога да гоня вълчица. Знаеше това и преди, но ме нахока и не ми даде да ям… Нищо, аз не се сърдя. Искам само да си доволен от мен…“

Караман изпъшка, опита се да оближе раната на плешката си, после извърна глава, затвори очи и се просна неподвижен на пътеката, на педя от тялото на вълка. Той бе мъртъв. Шюкрю заплака. За първи път, откак бе пораснал Караман, той погали кучето по главата, после се сети и изви глава към вълчицата, но тя не бе там. Къс кърваво месо стърчеше над железните зъбци на капана. Тя бе прегризала лапата си през кратките минути на борбата и сега се тътреше на три крака към Лопушница при гладните вълчета.

Шюкрю дори не се зачуди. Само приклекна в тревата и обгърна с ръце главата на мъртвия Караман. В душата му бе пусто, много пусто.

Горе, високо в синевата на утринното рилско небе, плавно кръжеше орел.