ОКОВАНА СВОБОДА. ТЕХНОЛОГИЯ НА ГЛОБАЛНИЯ КОНТРОЛ

д-р Атанас Гълъбов

ГЛАВА 6: ЗНАЧЕНИЕТО НА МЕДИИТЕ ЗА "РЕФОРМИРАНЕ НА МИСЛЕНЕТО"

 

 

 

 

Медиите неслучайно са наричани "четвъртата власт". С тяхна помощ може да се свалят президенти и правителства, да се гради положителен имидж или да се съсипе репутацията на някого, да се разпространяват лъжи и дезинформация сред огромен брой хора и т. н.

По принцип целта на средствата за масово осведомяване е да отразяват достоверно и правдиво това, което се случва по света. Бидейки в ръцете на олигархията обаче, те се използват, за да разпалват страстите на масите и да обслужват користни намерения, като предлагат на обществото подходящо филтрирана и поднесена информация и култура. С помощта на медиите, ПР и пропагандата „елитът“ налага своите идеи и насочва общественото мнение в желаната посока.

Независимите издания, които публикуват редовно сериозни и нецензурирани материали, са твърде малко на брой и имат много ограничен тираж, така че не могат да бъдат разглеждани като ефикасна конкуренция на медийните гиганти. Освен това повечето хора очакват смилаеми, лустросани и „добри“ новини и сами избягват да четат „конспиративни“ издания и такива, които биха ги накарали да се замислят и да променят вижданията си за света и за своето лично участие в неговото оформяне.

Литературата и журналистиката са много важни възпитателни средства. Затова контролирането на средствата за масово осведомяване е основен метод за манипулация както в тоталитарните държавитака и в тезикоито са смятани за демократични. Чрез медиите обществото получава такава информация, каквато иска „елитът“. Рядко се промъкват задълбочени разкрития, направени от съвестни журналисти. Много репортери си налагат автоцензура по отношение на публикуването на неудобни материали поради страх от изгубване на работата и дори физическа разправа. През последните няколко години в Русия например бяха убити няколко журналисти, които със своите разследвания и гражданска доблест нарушиха спокойствието на определени лица и групировки.

Тайните служби на различните страни по света са инфилтрирали със свои агенти най-важните медии. В САЩ например още след създаването си, за да осъществи пропагандните цели, които си поставило, ЦРУ включва в своята мрежа 25 големи вестника и радио- и телевизионни компании, финансира студентски организации, академични списания и въздейства върху издатели. Всичко това е реализирано чрез мрежа от корпоративни структури, фалшиви културни фондации и други, които са стрували до 200 млн. долара годишно до 1953 г. според Ендикот и Хагерман. Един документ на Управлението от 1991 г. разкрива неотдавнашни програми за въздействие върху медиите и някои от начините, по които става това - чрез вербуване на журналисти или оказване на натиск върху такива, като с тяхна помощ дори очевидни провали са превръщани в успешни истории. Както пише в документа, „Вмного случаи ние сме успявали да убедим репортерите да отлагатпроменятили изобщо да не публикуват материалите си... “

В главата за пропагандата разгледах доста конкретни похвати, голяма част от които се реализират именно чрез помощта на медиите, затова тук ще обърна внимание на последните от една по-широка гледна точка по отношение на въздействието им върху обществото.

Манипулацията все по-често се осъществява маскирана като обективност, а манипулативните техники, които се прилагат, стават все no-изтънчени и no-скрити. Както пише cm. ас. Орлин Спасов: „Именно този процес на нарастваща скритост може да бъде разглеждан като решаваща предпоставка за модерната медийна манипулация... перфектната незабележимост, преминаването под прага на видимосте в основата на хиперманипулациятакакто предпочитаме да я наричаме днес. Тази връзка между скритост и манипулация не е случайна. Тя е една от базовите характеристики на употребите на властта... Невидимата власт оцелява именно в онези зони, в които публичността е дефицитна. Само когато актът е публиченгражданите са в състояние да го оценят и следователно с оценката си да упражнят един от най-важните прерогативи на демократичния гражданин - контрол над управляващите... управлението на икономиката до голяма степен принадлежи на сферата на невидимата власттъй като на практика не се подлага на демократичен и на юрисдикционен контрол..., новите информационни технологии... само улесняват онези, които реално упражняват властта, в контролирането на действията на гражданите... перфектната манипулация е невидима.“

Преди близо 80 години конгресменът Оскар Келауей заявява: „През 1915 г. интересите на Джон Морган, на стоманодобивната, корабостроителната и военната промишленост и на техните филиали продиктували наемането на 12 мъже от елита на вестникарския свят, за да изберат най-влиятелните вестници в САЩ и да контролират значителна част от политиката на всекидневната преса... Те установили, че е необходимо да закупят и контролират само 25% от най-големите вестници. Било постигнато споразумение... за всеки вестник бил избран редактор, който внимателно да надзирава и ръководи поднасянето на информацията от военно и финансово естество и от какъвто и да е друг държавен или международен характер, имайки предвид интересите на купувачите.“

Дейвид Рокфелер, основател на Трилатералната комисия, в обръщение на среща на същата през юни, 1991 г., казва: „Благодарни сме на „Уошингтън пост“, „Ню Йорк таймс“, „Тайм“ и други големи издания, чиито директори са посещавали нашите срещи и са спазвали обещанията си за дискретност вече почти 40 години. Щеше да бъде невъзможно да разгърнем нашия план за света, ако бяхме изложени в ярката светлина на гласността през всичките тези години. Но сега делото ни е много по-усъвършенствано и готово да се придвижи към световно правителство. Наднационалната независимост на интелектуалния елит и световните банкери със сигурност е за предпочитане пред националното самоопределение от последните векове...“

„Днес не може да се води война без подкрепата на общественото мнение, което е в огромна степен оформено от пресата и от други форми на пропаганда“ - генерал Дъглас Маккартър.

Според Ричард Селънт, бивш директор на „Си Би Ес Нюз“, „Нашата работа е да дадем на хората не това, което те искат да научат, а това, което ние решим, че трябва да знаят.“

„Една от целите на корпоративно-контролираните медии е да внуши на хората чувство на безсилие, имобилизация и парализа“ -Дейвид Барсамиан.

„Нека да ви кадка нещо и за средствата за масово осведомяване“, пише Джон Рапопорт, американски разследващ журналист. „Едно от най-добрите възнаграждения за това, че работя като репортер от 15 години, е, че успях да видя по какъв начин оперира тази машинанаречена ‘медии', за който иначе никога не бих и помислил, че е възможен... има един шаблон, който винаги се проявява. И той се състои в това, че винаги се появява и се избутва на преден план някаква история за прикритие, когато нещо се разкрие. Това става много бързо и всичко, което не пасва с тази скалъпена история, се отхвърля...“

Висш служител в известна ПР-компания заявява: „Повечето от това, което гледате по телевизията, всъщност е предварително приготвен ПР-продукт. По-голямата част от това, което четете в пресата и гледате по телевизията, в действителност не са новини.“

Ето и откровените думи на Джон Суинтън, завеждал личен състав на „Ню Йорк таймс“ и един от най-уважаваните американски вестникарски журналисти, наричан от колегите си „деканът“ на своята професия: „На днешно време в Америка няма такова нещо като свободен печат. Вие го знаете и аз го знам. Няма нито един от вас, който да смее да напише своето честно виждане, а ако го направите, знаете предварително, че то няма да види бял сват. На мен ми плащат всяка седмица, за да не изказвам откровено мнението си във вестника, за който работя. Други от вас са в подобна позиция като мен и всеки, който е достатъчно глупав, за да си дава честните мнения, ще бъде скоро на улицата и ще си търси друга работа... Работата на журналиста е да руши истината, да лъже безцеремонно, да изопачава фактите, да клевети и злослови... и да продава страната си и расата си за насъщния си. Вие го знаете и аз го знам и що за дивотия е този тост за независимата преса? Ние сме инструменти и васали на богаташите зад кулисите. Ние сме марионетките - те дърпат конците, а ние танцуваме. Нашите таланти и възможности и нашият живот са собственост на други хора. Ние сме интелектуални проститутки.“

Доц. Руси Маринов пише: „Един от съвременните способи за въздействие е използването на мощта и възможността на електронните и интерактивните технологии. Предварително може да се видоизмени реалната ‘карта’ и да се въведебез да се даде възможност за практическа проверка от страна на индивидаедна изкуствено създадена ‘мисловна схема'. С помощта на тези технологии и в момента не е проблем да се създаде своеобразна хиперреалносткъдето индивидът живее в един напълно виртуален свят и в същото време е подложен на тотална манипулация... Именно необходимостта от опростени ментални картикоито да обясняват социалните и природните явленияе едно от условията индивидът да бъде лесно манипулируем... Всеки модел или карта представлява абстракция и би бил полезен за точно определени целине за произволно избрани задачи. Трагедията за човека е> че често прехвърля модели от една областза да обяснява явления от друга области по такъв начин се самозаблуждава... Често пъти стереотипитепредубежденията и пристрастията оформят умствените карти и определят какви факти ще фокусират нашия интерес.“

На объркания от огромната информационна вълна съвременен човек медиите предлагат модели за подражание и готови схеми за възприемане на света и за действие. Спорен е въпросът доколко тези готови решения са уместни както за обществото като цяло, така и за отделния индивид и доколко подражанието има някаква полезна стойност.

Медиите насочат по-интензивно вниманието на хората към определени събития или идеи, като по този начин им придават особена значимост за сметка на други, много по-важни, които понякога дори не се коментират. Те играят голяма роля не толкова в самото отразяване на събитията, колкото в това по какъв начин ще ги коментират и поднесат на обществеността. Най-често се предлагат интерпретации на фактите и явленията, като начинът, по който се осъществява това, може да е напълно повлиян от следването на определена политика и в зависимост от това чие притежание е съответната медия.

В статията „Реалностите, които създават медиите“ Десислава Николова отбелязва („Годишник на НБУ“ 1999 г.): „Средствата за масова комуникация променят светакойто ни заобикаля. Те разширяват кръгозора и в същото време влияят върху мнението на хората като избирателно показват картини от света. Според Уолтър Липман всяка новина в медиите достига до своя читател!зрител в резултат на серия от предварително направени избори - кой материал да се покаже, на кое място, колко пространство да заеме, къде да бъде ударението върху всеки един от материалите. Тук няма обективни стандарти. Всичко е условност. Предварителният избор на тези условия предопределя степента на достоверност на новината и въздействието й върху публиката."

Ноам Чомски дава много точно описание за ролята на средствата за масово осведомяване: „Медиите са само част от голямата система за индоктриниране. Независимо дали са определени като 'либерални' или ‘консервативни’, най-големите медии са грамадни корпорации, притежавани от още по-големи конгломерати... Накратко имаме големи корпорации, които продават сравнително богати и привилигеровани аудитории на други отрасли. Няма нищо чудно,че картината на света, показвана от тях, е отражение на тесногръдите и користни интереси и ценности на продавачите, на купувачите и на самия продукт. Изкривяването на действителната картина се засилва още повече поради действието и на други фактори. Менажерите на културата (издатели, водещи автори и пр.) имат едни и същи класови интереси и връзки с държавата, бизнеса и други привилегировани сектори. Високопоставените ръководители на корпорациите, правителството и медиите непрестанно общуват помежду си. Така наречените ‘изтичания’ на информация например, най-често са измишльотини и лъжи, произведени от властите при сътрудничеството на медиите, които се преструват, че това не им е известно... Други центрове на власт също разполагат със средства, които им дават възможност да наказват отклоненията от ортодоксията - като се започне с фондовите борси и се свърши със задействането на един добре отработен апарат за клевети и хули...

Доктриналната система, произвеждаща стоката (пропаганда, има две различни мишени. Едната е т. нар. политическа класа - става дума за около 20 процента от населението, сравнително образовани и сравнително будни хора, играещи някаква роля във вземането на решения. Да се възприеме докрината именно от тях, е от ключово значениезащото те са в състояние да определят и провеждат дадена политика. Остават другите приблизително 80 процента от населението. Тях Уолтър Липман нарича ‘наблюдатели на действието’ или ‘изумено стадо’. От тях се очаква да изпълняват заповеди и да не се пречкат по пътя на важните хора. Те са основната мишена на истинските масмедии - жълтите вестницителевизията,футболните първенствасветските суматохи и прочие. Тези сектори на доктриналната система служат за отклоняване на вниманието на масите и за възпитанието им в духа на основните социални „ценности“ - пасивностподчинение на властите,изповядване на алчността и личното преуспяване като водещи добродетелиотсъствие на всякаква жалост към останалите,страх от истински или въображаеми врагове и пр. Целта е да не се допусне изуменото стадо да преодолее изумлението си. На тях не им е необходимо да умуват какво става в света. Това даже е нежелателно.."

Свободата на словото е спекулативно понятие и дори когато се заявява, че го има, това не гарантира използването на медийните трибуни като място, откъдето се казва истината. Държавните институции и овластените често крият информация и документи от медиите и не желаят да има разследваща журналистика. Това явление се наблюдава силно изразено и у нас. Под различен претекст („държавна, данъчна/фирмена тайна“) се отказва достъп на репортерите до важни за обществото данни. Как тогава би могло да се води истинско журналистическо разследване?

В средствата за масово осведомяване в България изобилстват неетични прецеденти, лъжи, клевети и манипулации. Достатъчно е да погледнете Етичния кодекс на българските медии, подписан на 25.11.2004 г. от около 50 телевизии, радиостанции и вестници от цялата страна, за да разберете, че написаното в него си остава само едно пожелание на книга и нищо повече: „ще се предоставя на обществото точна и проверена информация и няма да се скриват или преднамерено изопачават данни; няма да бъде подвеждано обществото и ще бъде посочвано къде са използвани манипулирани текстове и документи; ще се разграничават ясно факти от коментари; ще се представят разнообразни мнения и гледни точки; ще се дава възможност на засегнатите страни да изразяват своята позиция; няма да се публикуват материалиподбуждащи или насърчаващи омраза и всякаква форма на дискриминация (подобен текст подлежи на много широко тълкуване и може да бъде използван като оправдание за цензуриране на информация); няма да бъде посочвана расоватаетническатарелигиозната принадлежност,сексуалната ориентацияако тези факти нямат съществено значение за смисъла на информацията (кой ли определя кое е „съществено“ и кое не е?!); няма да се поддават на политически или икономически натиск или влияние (?!); обществото има право да знае кои притежава и контролира медиите (?!) “ и др.

Известно е, че върху медиите у нас се оказва натиск от политически партии и тези, които са на власт. Телевизионните и радиоканалите са зависими и чрез процедурата за лицензиране. За да има отговорна, общественополезна журналистика и за да няма цензура, е необходимо средствата за масово осведомяване да не бъдат под контрола и влиянието на каквито и да са политически и икономически структури. Често разследваните, особено ако са политически фигури или от незаконно забогателия криминален контингент, взимат съответните мерки, за да сплашат по някакъв начин журналистите, които им „мътят водата“.

Медиите заемат много важно място в успешното бодене на информационна война. Например конфликтът в Персийския залив през 1991 г. беше моделиран от една от най-големите американски ПР-фирми като част от цялостна ПР-кампания, платена от Кувейт.

Нахлуването на САЩ в Ирак през 2003 г. беше дълго подготвяно, включително и чрез американските средства за масово осведомяване. САЩ трябваше да оправдаят инвазията и да я направят приемлива за по-голямата част от американците и общественото мнение в чужбина. Езикът и използваните изрази имаха за цел, от една страна, да окажат психологическо въздействие върху иракската войска и народ, а от друга - да сведат до минимум недоволството и възраженията както в САЩ, така и в световен мащаб, да привлекат на американска страна световната общественост, да се дискредитира Саддам Хюсеин. Цялата кампания беше прецизно оркестрирана и синхронизирана откъм речи и изказвания, изследване на общественото мнение и подходящо използване на телевизията за разпространение на посланието на администрацията на Буш по целия свят. За да се „продаде“ войната извън САЩ, Саддам беше представен пред европейците като нарушител на човешките права, а в ислямския свят беше обърнато внимание на престъпленията му срещу други мюсюлмански народи и държави. Непрекъснато беше изтъквана и голямата опасност от „скритите оръжия за масово поразяване“ на иракския ръководител, които впоследствие се оказаха блъф на пропагандната машина.
В шестмесечния период преди започване на войната американските самолети са хвърлили над 25 млн. листовки над Ирак, призоваващи ги да не се съпротивляват на американската армия. Едновременно с това са провеждани и телефонни разговори и радиопредавания с командири на отделни иракски части с договаряне на капитулация. Веднага след започване на военните действия са хвърлени отново листовки, на които е пишело, че Саддам Хюсеин е убит, а висшето военно командване - унищожено, което доведе до желания ефект на морално разложение сред иракските армейски части.

Вече стана дума за евфемизмите, които и тук бяха широко използвани. Масмедиите повтаряха изразите и клишетата на военнополитическата пропаганда, като вместо за война се говореше и пишеше за „борба с тероризма“, „операция по отстраняването на Саддам“, „кампания срещу световния тероризъм“, „военна операция, която трябва да приключи бързо“, и т. н. Съответно за обрисуване на облика на противника се използваха предизвикващи негативни чувства и емоции определения, като „враждебен режим“, „притежаване на оръжия за масово поразяване“ и др. Успоредно с това беше наложен и строг контрол върху информацията, пристигаща от войната в Ирак към САЩ, тъй като новините за ситуацията там и за последвалите жертви и загуби от различен характер трябва да предпазват в максимална степен от появата на негативни реакции в САЩ и по света.

От една страна, медиите като цяло предлагат добре цензурирана информация за локалните и световните събития, а от друга - осигуряват достатъчно занимания и забавления за масите, на които не трябва да им остава време да вникват в политиката на управляващите и да се замислят над истинските проблеми. Медийните и интернет концерни и компании обработват стереотипно умовете на хората и глобализират потребителската масова култура. На преден план изпъкват зрелищното, скандалното и пикантното. Това, което може да предизвика размисъл, се избягва умишлено. Много по-безопасно и атрактивно е да слагаш в светлините на прожекторите живота и забавленията на различни звезди от развлекателния бизнес и спорта, отколкото да разглеждаш задълбочено сериозни въпроси или конфликти. За България такива например са: обезбългаряването и физическото и духовното унищожаване на нацията, престъпленията на политиците и на различни мафиотски групировки, които остават ненаказани, целенасочената антибългарска политика на определени партии и отделни личности, нарочното създаване на етническо напрежение и др.

Независимо дали чрез спорт, разнообразни шоу-програми, сапунени сериали, мода, порнография, или всевъзможни интернет и компютърни забавления хората са вкарвани в една виртуална реалност, на която те самите стават доброволни пленници. Повече зрелищаподходящи образи на героина които да се подражаваи на враговекоито да бъдат мразени и срещу които да се насочват недоволството и негативизмът на масите, образованиекоето учи човек какво да мислифилтриране и изопачаване на информацията - ето някои прости формули за ефективен контрол над съзнанието. Всичкокоето държи ума на човек зает,се използва рационално и постоянноза да бъде приспана неговата бдителност и да се затрудни действието на критичната половина на мозъка.

През изминалото десетилетие българинът беше буквално удавен в най-долнокачествена масова култура от малкия екран, ефира, киното и печата. На голям успех се радват жълтите вестници и списания. В битката за пазар претендиращите за сериозност издания също се подчиниха на тази нова, пошла субкултура. Още от първата страница обикновено ви посрещат страховити заглавия, а вътре снимките на разголени хубавици станаха задължителни. Оправданието е, че хората обичат скандалните истории и затова им се предлагат такива.

Вяра Ангелова, редактор на сп. „Медиа свят“, пише в броя от август 2003 г.: „Не мисляче проблемът с етичните принципи трябва да се отнася само към жълтата журналистика. Ако в ‘сериозната’ (не че я има, но да използваме поне представата за нея) всичко беше наред, то тогава да. Но цялата ни журналистика е пропита от неетичност и неморалност. Сензационната й секция само я представя директно, брутално и безогледно. А пред простотията в България има два пътя - мутри и съд. Докато съдът не започне да бъде ефективен защитник на личното достойнство на гражданите, мутрите ще го заместват. Жълтата журналистика е проблем навсякъде по света. При нас той е изострен, защото обществената среда не само подхранва и толерира безкомпромисно пошлата й същност, но и защото няма валидни авторитети, които да я заклеймят. Когато саморегулацията стане реалност поне в един сектор на журналистиката, това ще се отрази върху общото й състояние, а оттам неизбежно скоро и върху сензационните издания".

В ефира изобилстват кичозни „развлекателни“ програми и всевъзможни конкурси - еротични, за мръсни тостове и купони с мръсни песни и какво ли не още. Чалгата, която доби значителна популярност в България във времето на прехода и която като цяло се характеризира с безвкусни или откровено просташки текстове, елементарно звучене и предизвикателно сценично поведение на изпълнителите, е нагледен пример за вулгарното в изкуството. Световноизвестният български музикант Теодосий Спасов споделя пред в. „Монитор“ (10.11.2000 г.): „Най-яркото проявление (на художествената самодейност) днес е порно-културата. По-скоро наричам това явление софт порно, придружено с песнички. На него иначе му казват поп-фолк или чака-рака, някакъв нов жанр в българската култура и залите за него винаги са препълнени. Истината е, че този продукт се продава много организирано и професионално. Пък и според мен голяма част от българите не са от най-интелигентните и с всеки изминал ден изпростяват. Простотията просто ги тегли... Един умен човек не би захранвал душата си с подобна култура. Който твърди обратното, лъже. Въобще продължават да ни лъжат... може би простотията се явява като отдушник. Когато човек изпадне в тежко положение, той започва да трупа комплекси за некадърност, мисли, че не е способен да се справи с живота. Какво му остава тогава? Да се хване за чашата и да гледа разголени певици. Лошото е, че ценностите и на следващото поколение се изкривяват..."

На почит са отрицателните герои. Съзнанието на децата и юношите е постоянно атакувано от насилие във всякакъв вид, като непрекъснато се измислят нови, съвременни методи за обогатяване на репертоара на приложението му. За една седмица американското дете може да наблюдава по различните телевизионни канали средно по 18 400 убийства или сцени на насилие. Колко ли вижда у нас българското, можем само да гадаем.

По какъв начин влияе насилието по екраните и телевизията на подрастващите? Едва ли има еднозначен отговор, но може да се каже, че най-малкото го прави приемливо и го превръща в част от всекидневието. Трябва да имаме предвид, че чрез медиите могат да се отправят определени внушения, като телевизията е може би най-мощният разпространител на модели на поведение. Не бива да се допуска новините да банализират смъртта по начина, по който това правят порно филмите със секса. Не може и не трябва да се превръща трагичният край на някого в обикновена случка от всекидневието, подобна на пазаруването, защото ще накара зрителя да започне да изпитва безразличие. Но може би точно това е целта?!

Цялата, обгърнала ни като тъмна пелена псевдокултура стимулира преди всичко нисши страсти, егоизъм, консуматорство и стремеж към материално обезпечения Запад и неговите „ценности“. У много млади хора се изгражда мнението, че това, което идва от САЩ и Западна Европа, е най-доброто и най-правилното, а ние сме диваци, варвари и недоразвити. Безсмислени и пошли текстове на рап-изпълнителите звучат непрекъснато в ефира, а поведението на последните се копира от много подрастващи. Насаждат се безразличие и антипатия към всичко родно, което се свързва изкуствено с комунистическото минало. Холивудската субкултура, която ни атакува, предлага модели с елементарни сюжети, промивайки ума на българина, за да забрави, че е такъв. Погледнете например огромната част от американските филми, които се прожектират у нас. Плоската и до болка позната фабула в тях винаги е една и съща - американският герой възстановява справедливостта и демокрацията някъде във вселената. Тези филми, както и всичко, което се прави в САЩ, е предназначено да гали егото и самолюбието на хората, смятащи се за „американци“, за да приемат присърце вменената им роля на „спасители“ на човечеството, която няма нищо общо с действителната - на агресор и терорист, и за да могат те като послушни кученца да играят по свирката на бандата дегенерати, които се опитват да управляват целия свят и за които смъртта на милиони от всякакви националности и раси не представлява проблем за съвестта им.

Както отбелязва Евгений Лунгов, САЩ спечелиха срещу Европа в налагането на масовата култура, която смила и уеднаквява съзнанието на хората навсякъде по земното кълбо. Така наречените сапунени опери, които покориха и България, представляват може би най-перфектната й форма. Според Лунгов „Америка постави на колене Европа в обработването на масовото съзнание чрез ‘сапуненото' художествено внушение“. Сещам се за информация, на която попаднах неотдавна, показваща до каква степен отвличащ вниманието и зомбиращ ефект има телевизията, и то само в един неин аспект - 350 млн. души по света гледат всекидневно някакъв американски сапунен сериал, който се дава и у нас и който вече се снима в продължение на цели 13 години!

Този жанр се отличава с наситена елементарност, повърхностност и безсъдържателност, героите са с опростена психологическа характеристика, а историите са лесни за разбиране, защото ако са твърде интелектуализирани, няма да се приемат. Очевидно „сапунените опери“ за много хора представляват бягство в един привлекателен, въображаем свят.

Ще цитирам отново Десислава Николова: „В навечерието на 21 в. глобализацията на икономикатакомуникациите и културата е факт. Това означавау че тезикоито доскоро са създавали критерии за оценяване на реалността в дадена странаще се опитат да глобализират своето въздействие. Няма да е преувеличеноако кажемче американската масова култура създава нова реалност за много хора от различни континенти...“

В българското телевизионно пространство напоследък трайно се настаниха и т. нар. реалити шоу. Персонажите в тях също са съвсем посредствени, със съмнително чувство за хумор и демонстрират изкуствени отношения на интимност. Това, което наблюдаваме в подобни предавания, и значителният зрителски интерес към тях говорят за естетическото и духовното ниво на голяма част от нацията ни към момента и за упадъка на вкусовете към изкуството и изобщо. Целта на тези шоу-програми - триумф на показната посредственост, е да вкарат масовия зрител в играта на симулирана действителност и задоволявайки воайорството му, да го направят съучастник в представлението и фактор за определяне на победителя, който е също така обикновен и посредствен като него. Зрителят съпреживява с „героите“, защото вижда в тях самия себе си - човек от сивото всекидневие, без някакви сериозни и значими мисли, без задълбочени разсъждения върху глобални проблеми. Медиите и ПР правят от тези безлични хора звезди. Посланието към зрителя е ясно: и ти можеш, въпреки че си обикновен и не блестиш с нищо. И така се ражда новата „българска мечта“ - да участваш в подобни шоу-програми и да спечелиш, като придобиеш известност с посредствеността си, след което да се превърнеш в рекламно лице или да бъдеш поканен за водещ на някое бездарно предаване и естествено в края на краищата да станеш богат и да се присъединиш към „елита“.

През 20-те години на XX в. Уолтър Липман въвежда понятието псевдодействителност. Става дума за „вмъкване между човека и обкръжаващата го среда на псевдооколна среда... Товакоето се нарича приспособяване на човека към средатастава чрез посредничеството на измислици и на въображението.“ При определени условия хората реагират на измислиците със същата готовност, с която реагират и на действителността, а в много от случаите и те самите си ги създават. По този начин се опитват да си осигурят щастие, преследвайки химери, чрез които да заменят неприятната и болезнена реалност.

Едуард Бернайс ненапразно пише: ууСпособността на публиката да създава свои собствени герои от оскъдни впечатления и от собственото си въображение и да ги изгражда почти като реални богове от плът и кръв ме изуми..".

Формирането на тотална псевдодействителност в съзнанието на глобалното общество с помощта на всички възможни средства - масовата култура, пропагандата, медиите и други, е целенасочена политика. В един свят, съперничат на реалния, който обаче е нелогичен и неорганизиран, е трудно за човек да намери ориентири. Идеалният поданик на тоталитарното управление е не мислещият индивид, а овцата от „изуменото стадо“, изгубила способността да различава реалността от измислицата.

Уместен е въпросът, който си задават Рамптън и Стобър: „Докъде могат да стигнат в манипулирането и контролирането на нашите възприятия за реалността тезикоито разполагат с власт?“

Ще завърша тази глава с думите на психиатъра и философа Ерих Фром: „Нашето съвременно западно общество независимо от своя материаленинтелектуален и политически прогресвсе по-малко допринася за умственото здраве на индивидаподкопава усещането му за сигурностщастиездрав разум и способността да обича и го превръща в роботкойто заплаща за своя провал като човек с увеличаване на умствено болните и с отчаяниескрито зад неистов работохолизъм и преследване на удоволствия.“