ВРАТАТА НА АКЕР

разказ от Алекс Болдин

 

 

Chris Spheeris

 

 

И тази година август се случи горещ месец. Тревите изгоряха, листата на дърветата изсъхнаха, а хората… те просто, не можеха да спят от жегата и мислите за недоимъка. Дори във вечерите нямаше хлад. Малките кафененца светеха до късно, а посетителите им не бързаха да се прибират.

Бяхме седнали с Лило в едно такова кафененце в крайния северен квартал на града. Бяхме поръчали по бутилка „Астика“ и търсехме интересни теми за разговор. Аз бях подхванал новата тема, а Лило се опитваше да разказва. Историите му бяха доста необичайни, както необичаен бе и собствения му живот. Преди години беше почти загубил слуха си, а с него и част от речевите си качества. Когато се наложеше да отговори, той внимателно следеше устните на събеседника си, после изричаше едно неопределено „Хм-м“ и казваше каквото му бе на ума.

Бях го подкачил на иманярска тема, защото знаех, че през 70-те години това му беше основното занимание. В годините на своята младост той скитореше по цялата страна с още двама ортаци и цял куп инструменти за копане. Транспортираше ги някакъв стар руски джип, толкова разнебитен, че на човек му се струваше, сякаш всеки момент тая болна таратайка ще се разпадне. Как го поддържаха в годност за движение не зная, но го правеха по някакъв необясним начин на отчаяни, пленени от мистика и болна фантазия индивиди.

- На теб ти е интересно да слушаш – поде Лило – но да знаеш, че в иманярството се случват много рисковани моменти, включително и такива при които губиш живота си. Изчезваш от света и никой нито чува за теб, нито те намират. Ще ти разкажа една история, в която бях участник и жив свидетел на събития, които човешкият разум не може да обясни по никакъв начин. От тримата участници само аз оживях и то благодарение на една чиста случайност. Това, дето сега недочувам, ми е от тогава. Минаха толкова години, но слухът ми не се върна. Не съжалявам много, защото зная, че можех и да загина заедно с моите приятели. Беше просто щастлив мой късмет.

- Какво си правил тогава? Хайде разказвай, не ме мъчи…

- Какво правих ли? Търсихме съкровища в Странджа. Съкровища не открихме, но попаднахме на египетска гробница…

- Египетска гробница в Странджа?

- Да, не вярваш ли? Слушай тогава и не ме прекъсвай.

Замълчах. Оставих го да отпие от стоплилата се вече бира, да изрече своето „Хм-м“ и да разказва.

- Имах един чичо, стар ерген. Живееше в Бургас. Един ден ми позвъни, че нещо не е добре и ме помоли да ида и да го видя. Вдигнах се аз с влака та при него. Наистина не изглеждаше добре. Имаше желание да влиза в болница, но си имаше и някакво лошо предчувствие човека.

„Лило – каза ми – искам да ти дам нещо преди да вляза в болница. Вземи това!“

Подаде ми две неща. Една стара географска карта на Странджа планина и лист с изписани йероглифи.
„Зная, че се занимаваш с иманярство и затова реших да ги дам на теб. Аз нищо не можах да свърша по тоя въпрос. Ако имаш желание и сили продължи ти това незавършено дело. На картата има маркирана местност, под връх Голямо градище. На една поляна под голяма скала ще откриеш два входа на стар рудник. Местните казват, че в рудника имало скрито съкровище още от тракийско време. Един овчар се е опитвал да влиза в галериите. Видял е някакъв черен саркофаг, който отвътре е бил изваян с тези йероглифи. Не е можал да продължи, защото нещо го е уплашило. Избягал, но е скицирал на тоя лист каквото е видял. Аз щях да ходя натам, но бъбреците нещо ми се увредиха и ще вляза в болница, за да ги лекуват.“

- Вуйчо ми така и не излезе от болницата. Умря в нея от бъбречна недостатъчност. Картата и листа, които ми даде обаче, останаха у мен.

Един ден се събрахме с моите приятели, разгледахме картата и решихме да идем натам и да опитаме да поровим. Най-сериозният проблем беше, че по онова време районът бе строго охранявана гранична зона. Нямаше да можем да идем без открит лист, който се издаваше много трудно, с много обяснения и разпити. Затова решихме да хванем пътя от село Звездец за Малко Търново и някъде по средата да скрием джипа в гората, а после да продължим пеша към върха. Връх Голямо градище, ако си гледал на картата, се намира съвсем близо, на 10-на километра западно от Малко Търново. Достъпът ни до градчето обаче бе отрязан.

За пътуване избрахме време в началото на май. Отседнахме в Звездец в някаква тяхна кръчма, изчакахме да превали деня и тръгнахме с джипа за Малко Търново. Някъде в средата на пътя, до един приток на Велека, спряхме и прикрихме джипа в гората. Нарамихме раниците, взехме късичките търнокопи, войнишките лопатки и една малка алпийска палатка.

Трябваше да се качим на билото и по него да продължим към върха. Беше доста влажно. Не познавахме местността, но пък газените фенери вършеха работа. Изкачвахме се все покрай потока за да не загубим ориентир. Като стигнахме билото, тръгнахме по него на югоизток. Вървяхме по тъмно, защото не знаехме дали няма да срещнем граничен патрул. Все пак не познавахме тяхната дислокация.

Нощта бе вече превалила, когато стигнахме върха. Познахме го по това, че далече надолу се виждаха светлинките на градчето. Небето беше ясно, а луната в пълнолуние. Извадихме картата, осветихме я с фенерче и с помощта на компаса тръгнахме по посока на отбелязаното място. Открихме го трудно. Беше равна поляна, оградена с гъсти храсталаци. Тревата бе доста ниска и някак оскъдна. Миришеше силно на планински билки.

Бяхме трима човека, аз Младен и Ивко. Оставихме на поляната багажа и заопъвахме палатката. Тъкмо завършвахме, когато Ивко извика:

- Вижте, погледнете скалата!

На светлината на пълната луна, скалата беше добила цвят на светло син екран. В него, сякаш на цветна холографска картина се бяха показали две фигури. Едната беше по-едра и стоеше отпред. Височината и бе към 3 метра. Беше фигура на мъж с протегната напред ръка. Ръката държеше малко кълбо, подобно на скиптър. Зад тая фигура имаше друга, по-малка. Приличаше на фараон седнал в кресло, облечен в златиста дреха. На главата му имаше конична шапка от двете страни, на която над ушите стърчаха две пръчки, подобни на малки антени. Фигурите бяха неподвижни, само от време на време потрепваха и губеха фокусировка.

Седнахме на земята от изненада и удивление. Бяхме се вкаменили от уплаха и притеснение. Никой не продумваше и дума. Съвзехме се едва след двайсетина минути, когато фигурите трепнаха и изчезнаха. Не се колебахме много, събрахме набързо палатката и побягнахме надолу към потока. Тичахме някъде към километър и накрая задъхани спряхме. Едва тогава ни се развързаха езиците. Не знаехме какво беше това, което току-що видяхме. Мина още половин час и решихме да не опъваме палатка, а да пренощуваме само в спалните чували досам потока.

На сутринта тръгнахме отново към поляната. Не бяхме се отказали да търсим имането въпреки странното явление. Бяхме доста нахъсани момчета.

Обиколихме, огледахме и в лявата основа на скалата открихме позасипан отвор на пещера. Разкопахме малко и отворът се разшири. Можехме да се вмъкнем вътре, защото той го позволяваше. Оказа се, че това е стара минна галерия, вероятно от римско или тракийско време. Стените бяха укрепени с полуизгнили талпи и грубо одялани парчета скала. Вървейки навътре обаче, галерията се разширяваше. Подът беше покрит с изгнили талпи, късове руда и тук там с човешки кости.

Спряхме пред гладка скала, която затваряше галерията. Понатиснахме я. Тя подаде и се открехна в единия си край. Влязохме в някакво кубично помещение. В средата му, на каменен постамент, бе разположен саркофаг. Капакът му бе издялан от черен гранит. Отзад се издигаше в човешки ръст скулптура на жена с глава на котка. Статуята бе гладко одялана сякаш шлифована, също от черен гранит. Вратът на статуята бе обкичен със златен, четири лентов гердан, на който висеше златно сърце със зелен бръмбар в средата. Вдясно от статуята, на самата стена, се открояваше някакво мътно-синьо огледало.

Младен извади къс лост и повдигна капака на саркофага. На стените му отвътре бяха изваяни странни йероглифи. Извадих листа, който ми бе дал чичото и ги сравних. Бяха точно същите. Значи някой е идвал тук преди нас и ги бе прекопирал. Кой ли е бил тоя храбрец.

На дъното на саркофага лежеше мумия, плътно обвита с жълтеникаво платно. Всичко това, което виждах много ми приличаше на египетско погребение на фараон. Край саркофага, на постамента, бяха наредени златни и сребърни съдове за храна.

Докато ние разглеждахме вътрешността на саркофага, Ивко се бе приближил до статуята и бе протегнал ръка към мътното огледало. Внезапно се случи нещо, което ни втрещи. Ръката на Ивко се удължи, после горната част на тялото му и той беше цял всмукан в огледалото… Не можеше да повярвахме, за миг човекът изчезна напълно от погледа ни. Това вече надмина нашата представа за нормалност и границата на психическата ни издръжливост.

Пуснахме капака и побягнахме към изхода. Бяхме вече само двамата. Ивко бе изчезнал от очите ни по някакъв странен и страшен начин. Разбрахме, че ужасното явление можеше да се случи и с нас. По тая причина е побягнал вероятно и човекът скицирал надписите на саркофага. Излязохме на поляната. Главите ни се цепеха от болка. Беше страшна болка, просто нетърпима. Затичахме се надолу към потока, където ни чакаше багажа. Стигнахме. Главоболието ни продължаваше. Светнах в лицето на Младен. То се бе изкривило в гримаса. Бялото на очите му се бе оцветило в някакъв светлосин цвят.

- Давай да си вървим, докато сме още живи. – каза Младен и с мъка се запровира между шубраците. Следвах го на разстояние, като осветявах пътя пред себе си с петромакса. Преди да стигнем джипа усетих някаква остра болка в левия глезен. Поднесох го на светлината и видях две червени резки. Беше ме ухапала отровна змия. Казах си: „Хей сега я закъсахме съвсем!“

Младен огледа ухапаното, после извади нож, рязна малко и засмука и заплюва кръвта. Това беше начинът да ме спаси. Едва ли можеше да стане. Седна в джипа зад волана и той с рев и дрънчене ни понесе към Звездец.

Започна да ми се гади. Не ми стигаше въздух. В един момент съзнанието ми се размъти и изпаднах в някакъв унес.

Свестих се в болнична стая. Разказаха ми, че от селото позвънили до Бургас. Дошла линейка и ни прибрали в болница. Младен обаче не беше до мен. Питах за него, но никой нищо не ми обясняваше. Лежах в токсикологията една седмица. Какво са правили с мен не зная, но ето, че останах жив. След змийското ухапване обаче, ми се увреди слуха и от тогава съм така както ме виждаш.

Когато ме изписаха, попитах за Младен. Лекарят на стаята ми отговори мрачно: „Приятелят ви е в психиатрията. Загуби разсъдъка си. Лежа там три дена и умря. Какво сте правили с него, бе човек?“

Не отговорих. Разбрах, че ще има разследване, затова побързах да си събера дрехите и да изчезна. Не можаха да ме усетят. Хванах нощния влак и се прибрах във Враца. Не зная как щях да обяснявам на близките на Ивко и на Младен за тях.

Видяхме се с тях една вечер. Опитах се да им разкажа. Те обаче не повярваха на думите ми, цъкаха с език и ме гледаха като извънземен. Виждаха, че и аз съм пострадал, но не вярваха на това, което им говорех. След няколко дена устроиха две фиктивни погребения и двамата ми приятели бяха постепенно забравени. Интересното е, че никой не ме викна за разпит в милицията. Никой от роднините им не повдигна въпрос за тяхната гибел. Те знаеха, че ако се спомене само думата „иманяри“ работата и за тях и за мен щеше да стане дебела. Такива бяха тогава времената – социалистически. Така и свърши тая история - мирно и тихо…

Лило се умълча. Поиска от сервитьора още една студена бира, изпи я наполовина и продължи:

- Това което ти разказах е самата истина, колкото и невероятно да звучи. От оня момент се отказах от иманярството и продължих с туризма. Водех групи по планините. Все беше някаква стръв за мен и изпитателно поле за младата ми кръв. Понеже неяснотите около оня случай и за мен са много, реших да прочета по-детайлно египетската история. Сега ще ти разкажа как си обясних онова явление.

През третото хилядолетия преди Христа египетските жреци, хора много начетени и мъдри, видели, че краят на Египет наближава. Това било епохата на династията на Птоломей I. След неговата смърт, властта взела жена. Била силна и властна жена. Името и било Бастет. Тя умряла рано от незнайна болест. Египет бил разкъсван от вътрешни и външни междуособици. Жреците решили да погребат Бастет в далечна земя, където тялото и нямало да бъде осквернено. Избрали местността Странджа, която тогава била далечна римска провинция. Те били опитни мореплаватели и това не се оказал сериозен проблем. Мястото било известно като свещено за всички народи. Там имало някакви подземни енергийни сили, които по техни вярвания били свързани с прехода от тленното към нетленното. По египетските канони, двойният бог Сакар-Озирис бил владетел на царството на мъртвите. Пътят към това царство минавал през врата, която била пазена от лъв с човешка глава – „Акер“…

Дотук свършват моите изследвания на египетската история. По-нататък мога само да кажа своя хипотеза, която едва ли някой ще приеме за истинска. Ето я и нея:

Мястото, което посетихме било свещено за древните египтяни, защото те не могли да си обяснят някои странни явления случващи се около него. Предполагам, че там се намира някаква врата, която осъществява преход от едно време пространствено измерение в друго. Ивко вероятно попадна на тая врата и изчезна от очите ни. Египтяните са го знаели и затова са избрали това място, за да предотвратят чуждо посегателство над тяхната царица. Никой нормален човек не би посмял да пристъпи до такова място. Всичко живо ще бяга от страх за живота си. Освен това, мисля, че жреците са владеели тънкостите на холографското изображение. Явно са монтирали някакво древно устройство, което от време на време създавало холографска картина и плашило хората. Такава картина видяхме вечерта на фона на скалата – картината със странните фигури.

Така бих завършил историята, ако нямаше и нещо друго. Ухапването от змия при мен май не беше случайно. Прочетох в един вестник, че държавна сигурност, по онова време, успяла да догади някаква важна информация. Засекретили я и създали жив щит на мястото като заселили силно отровни пепелянки в кръг около скалата. Някакви узбеки, по онова време, гледали през 60-те години такива гадини по черноморския бряг във ферма близо до Ахтопол. Така всеки, който би се осмелил по някакъв начин да рови за имане, би попаднал на отровните пепелянки. Добре измислено, нали? Затова трябва да благодаря на съдбата, че останах жив.

- А с Младен, какво е станало с него?

- За него мога да гадая. В пещерата, където бе всмукнат Ивко явно е имало силно енергийно излъчване, което е действало увреждащо на мозъка. Именно то е прогонвало всички храбреци от там. Така си обяснявам главоболието си и това на Младен. Младен е бил явно с по-слаба психика или облъчването при него е било по-силно. Това е съсипало нервите му - с една дума е превъртял психически и умрял. Друго обяснение нямам…

Лило замълча, допи бирата си и ме погледна.

- Сега знам какво си мислиш: „Тоя ме баламосва! Хванал ме е за риба и ми ги разказва едни ни врели ни кипели само за да блесне…“

Няма такова нещо, приятел. Можеш да си мислиш каквото щеш, но за мен това приключение си е самата реалност, на която никой не би повярвал. Имам един съвет към теб. Ако срещнеш в пресата информация за Бастет, чети я внимателно. Понякога истината си пробива път, малък път но е път.

Той стана. Беше вече полунощ. Кафеджията се канеше да затваря. Прибра ни празните бутилки и пожела „Лека нощ“. После се обърна към Лило, усмихна му се и каза:

- Подочух нещо от историята, която разказа. Не се стреми да убеждаваш с нея който и да било. Ще те помислят за луд. Може и да те освидетелстват, ако решиш да упорстваш.

- А вие как мислите? – каза му Лило. – Вярна ли е?

- Щом не съм бил там, как да съм сигурен, че е вярна?

- Ами приеми я тогава като моя иманярска измислица. – усмихна се Лило и тръгна след мен по полуосветените нощни улици.

 

Забележки на автора:

 

* Всички места, герои и събития описани в тоя разказ са плод на авторско въображение.

** За написването на разказа са ползвани откъси от публикацията "Смайващи мистерии в Странджа" на г-жа Ваня Чечева в сайта E-Burgas от 20.08.2014 г., която направи силно впечатление на автора.