ВЪЛЧИ СЕЗОН

разказ от Алекс Болдин

 

 

 

 

Не зная защо, но историите на д-р Мони Шонев винаги разведрят някак човека, който го слуша. Това вероятно е и един от методите му на психотерапия с повечето пациенти. Умее да наблюдава, умее да изслушва и умее да разказва. Доста пъти съм му казвал, че е сбъркал професията си. Би станал много добър писател-хуморист или актьор. Той ме слуша и се усмихва.

Ето го и сега, пуска нещо на принтера и подхваща новата си хумористична история.

- Представи си, брат ми, хиляда деветстотин седемдесет и четвърта година. Тогава бях студент във втори курс. София, по онова време, си беше едно голямо село. Тичах на лекции, тичах по столове, и нямаше умора. Адреналинът ми думкаше яко във вените. С мацки нямаше време да се занимавам, защото медицина, брат ми, ако не я учиш те изхвърля и „дофтор“ не ставаш. А мацките освен, че ти ядат парите, ядат ти и времето, нали?

Кимвам утвърдително и Мони, уверил се в моето съпричастие, продължава.

- Беше през зимата. Нямаше кой знае какъв сняг но си беше студено. Прехвърчаха едни такива едри снежинки… И той вдига ръка за да покаже колко едри били снежинките.

- Тогава да знаеш, нямаше джи ес еми, а всички разговори се извършваха от централната поща с предварителна заявка. Получаваш съобщението по пощата, отиваш до служителката и тя ти казва: „Имате разговор с „провинцеята“ в девета кабина. Моля влезте и говорете…“

Та, през същата зима на 74-та ми се обади баща ми.

„Сине, - каза той. – Излезе ми вноската за лека кола „Москвич“. Идвай си бързо, за да го приберем от склада. Трябва да изберем цвета, пък аз без тебе не мога.“

Като каза тия думи, а на мен сърцето ми ще се пръсне от радост. Не беше малка работа, по онова време, да имаш лека кола „Москвич“. Случи се в четвъртък. Зарязах четенето, стегнах чантето и хоп с трамвая за гарата. Купих билет за нощния варненски влак и се качих в един от първите вагони. Вътре нямаше грам отопление, но кой ли ти гледаше тогава тия подробности, когато е на 22 години.

Пристигнахме в Мездра, а небето се оцъклило от студ. Връзката за Враца я нямаше, а и не се знаеше кога ще дойде. Чаках, чаках, пък сърце юнашко не трае. Давай, ще ходя до Враца пешком. Тутакси го реших, без да се замислям.

- Чакай, бе Мони! Та това са 16 километра! Казваш, че е било януари, нощем? Така ли?

- Да бе, така беше…

- Ти си луд за връзване, бе човек. Та, теб вълци ще те изядат…

- Така щеше да стане, но адреналинът е хееей… Кой ли му е мислил за вълци. В ума ми се въртеше все оня „Москвич“ и думите на баща ми.

Кофти е, че си бях забравил в София ушанката. В такъв студ без шапка наистина е лудост да тръгнеш. Носех в чантата един стар вестник „Поглед“. Набързо стъкмих една шапка, като тия дето носеха зидарите, нахлупих я на главата и тръгнах. Няма да ти разправям, че още на първия километър едрите снежинки намокриха шапката и тя се превърна в раздърпан, мокър парцал. Тиквата ми започна да се залежда. Вървях обаче и гледах да не се отклонявам от шосето, защото в тъмницата лесно бих могъл да се объркам. Тогава я нямаше тая сегашната магистрала, а си беше тесния, стар път който криволичеше както си иска.

Вървя аз и се оглеждам за коли. Ние студентите се бяхме научили да пътуваме на автостоп. Нали все нямахме пари за влак и автобус. Оглеждам се, но…. нямаааа… Студ, тъмница и едни едри, прехвърчащи снежинки, големи, колкото дланта ти…

Тъкмо отминах отклонението за село Моравица и на билото нещо се мярна. Спрях да почина и се загледах. Две едри парчета, незнам какви бяха на цвят, се стрелнаха и застинаха обърнати с муцуни към мен. Тогава се чу едно тънко и протяжено, „Ау-у-у-у!“

В тоя момент сърцето ми падна в петите. Опипах се за джобното ножче, но и него бях забравил. Друго оръжие нямах. „Хей сега си е*а мамата!“ Казах си и се изпотих за секунди.

Точно в тоя момент откъм Мездра гледам наближава лека кола. Свети и примигва с фарове съобразно дупките по асфалта. Застанах аз по средата на пътя, разкрачих крака, разперих ръце и като стрелочниците започнах да махам на кръст. Стоя и не мърдам. От време на време се провиквам като Боримечката, „Ехе-е-е-й!“ По-добре да ме сгази колата отколкото да ме изядат вълците.

Слава богу забелязаха ме, пък и нямаше начин, нали иначе щяха да ме прегазят. Спря колата, беше червен „Москвич“. Взеха ме, макар че аз бях осмият вътре. Нали си представяш, какви осем души могат да се набутат в тесния „Москвич“? Всичките бяхме студенти, шофьорът-също.

Наместих се аз, колкото можах на задната седалка. Един ми дишаше във врата, друг ме пресираше с лакът, а незнайно откъде едно младо моме се изсули и ми седна в скута. Нямаше къде другаде, брат ми…

Седна си спокойно сякаш си бяхме гаджета и си затананика. Не помня какво тананикаше тя, обаче, брат ми нали се сещаш, тогава бях на 22 години и адреналинът в мен кипеше като катрана в дяволския казан. Оная ми работа взе да се надига, а дъхът ми стана на пресекулки. По едно време гледам момето се умълча и се укроти. Теснотия брат ми, та чак до безумие! Не смее момчето да мръдне, а гледам, че и момето не смее…

- И какво стана по-нататък?

В тоя момент вратата на кабинета се отвори и влезе един търговец на хартия. Видял чалъм човекът да ходи по лекарските кабинети и да продава дефицитна хартия за ЕКГ апарати.

Мони спря разказа и заинтересовано огледа така търсената стока.

- Ти от къде си бе, брат ми? – попита той търговеца.

- От видинско съм.

- О-о-о, ами аз съм от Арчар… Значи сме земляци!

- Така излиза.

- Ами дай да ти направим тогава оборота… Ще купя две ролки. За толкова ще ми стигнат парите, нали пустата здравна каса ми състави акт та сега съм без пари.

- Нямаш проблем, земляк. В началото на другия месец ще мина пак.

- О кей! Мерси много, земляк!

Чудех се, защо не си размениха телефоните или визитките, но бях сигурен, че предприемчивият търговец няма да пропусне да навести повторно Мони.

Човекът затвори вратата, а моето джи-пи пъхна ролките в дъното на стария шкаф, седна и се замисли.

- Щеше да довършиш разказа за пътуването до Враца?

- А-а-а, да. Та пристигнахме в моя и твоя роден град и спряхме на площада. Едва успях да сляза. Бях се одървил отвсякъде. Стиснахме си ръце с колегите, взехме си сбогом, пожелахме си „Лека нощ!“ и се пръснахме.

- А какво стана с мацето дето ти седеше в скута?

- С мацето ли? Ами повече не го видях, дори не го попитах за името му и каква специалност следва. Абе, като млад си бях балък. Има хора, дето при такава ситуация, си хващат веднага нова любовница, ама тогава аз си мислех само за „Москвича“, който на другия ден щяхме да купуваме с тате. Е, така си беше, няма да си кривя душата. Сега, на тия години и с тоя акъл, бих действал друго яче, но тогава…

Мони ме погледна престорено сериозно, после се усмихна и попита:

- На теб не са ли ти се случвали подобни ситуации, а?

- Не! Точно такава не. Е, имал си късмет, че не са те изяли вълците и си станал доктор.

- „Дофтор“, така ме наричаше баба ми, бог да я прости. Е-е-е, брат ми какви още истории имам да ти разказвам, ама ми свършва работното време. Ще пийнеш ли едно кафенце? Аз черпя, бе човек.

- О‘ кей! Вземи ми един чай, кафето съм го спрял.

- Грешка правиш! Няма по-лековита напитка от кафето, мене слушай, „дофтора“. Започни да го пиеш и ще ти минат всички болести, пък може и да смениш и гаджето…

- Надявай се, нали и двамата сме пенсионери. Хубавите гаджета си останаха в онова далечно време, когато си пътувал на нонстоп от Мездра за Враца.

- Прав си, брат ми. Много си прав…