ТВОРЕЦЪТ НА МАРТЕНИЦИ

разказ от Алекс Болдин

 

 

 

„Шейсет и седем години не са малко от един живот.“

Това си мислеше Коци разтривайки схванатите си ръце. Боляха го ставите. Едва успяваше да стисне лъжицата за да се нахрани. Очите му също отслабнаха. Лявото око почти не виждаше, замъглено от перде. Дясното пък непрекъснато сълзеше, когато се опитваше да прочете нещо в пенсионерския вестник. За няколко години болестите неочаквано го притиснаха и вече не му позволиха да работи онова, което можеше и обичаше.

Днес беше 1 март и по традиция трябваше да закачи мартеница за здраве и благоденствие, но как да го направи? Това бе нещото, с което се бе занимавал цял живот.

Детството му мина в дома за сираци. Първите му сериозни стъпки в живота бяха изпълнени с гладория и нищета, докато не се захвана да произвежда мартеници. Подсети го директорът на дома, в минутите на раздяла. Каза му, че има художествено виждане и може да успее поне в тая, не изискваща специални умения, работа. Не бяха нужни много материали и начален капитал, за да се произвеждат мартеници. Трябваше да закупи няколко парчета цветна прежда, няколко десетки пластмасови отливки на най-различни теми, бои за оцветяване и да започне. Цялата работа можеше да се върши през зимата, а като дойде месец март да излезе и да продаде стоката, без да му искат данъци и такси.

Така и направи. Нае една приземна стая в стара кооперация. Обзаведе я едновременно като жилище и работилница и започна. Първите му стъпки в новото начинание бяха неуверени. Трябваше да иде и да види как се правят тези малки нещица, да почерпи знания, наблюдения и опит. Прерз времето, когато беше свободен, ходеше да мие съдове в един ресторант. Нали все пак трябваше да се яде нещо, а без доход нямаше как да стане. Ставаше рано, с пукването на зората. Опитваше се да усуква цветната прежда и да оцветява фигурките, а към обяд се запътваше към ресторанта. От работа излизаше преди полунощ, капнал от умора, но нахранен, защото в ресторанта имаше храна за всички служители. И това се повтаряше всеки ден, всяка седмица, всеки месец.  

Първите му мартеници бяха много красиви и оригинални. Продаваше ги на достъпни цени и те се купуваха. Ходеше в центъра на града и опъваше малка сергия на тротоара. Не си хвалеше стоката, но хората спираха, разглеждаха и посягаха към избраната мартеница. Това му вдъхваше вяра и насърчение, а също така и предоставяше информация за онова, което се търси. Правеше мартеници както за бедни така и за по-богати хора. Проблем беше да намери производители на пластмасовите отливки. За тях ходеше чак до столицата. Заседяваше се край търговците, разпитваше и постепенно научи каква е технологията за производството им.

Видя, че специалните матрици се правеха на копирфрези. После ги слагаха на малки шприцове и отлетите форми излизаха от тях на кило. Не беше никак трудно, но се искаше да има подходящата машина и въображение. Дали и той няма да може да прави отливки? Защо да не опита?

Веднъж посети един стар машиностроителен завод. В склада видя една, потънала в прахоляк, малка бракувана копирфреза,. Успя да я купи на достъпна цена. Цял месец я ремонтира и накрая фрезата заработи. След още месец произведе на нея първата си метална матрица. Занесе я в един промкомбинат и там му произведоха няколко килограма отливки. Следващите му дни бяха заети с почистване, рисуване и оцветяване на отливките. Това бе съществена стъпка напред в новата му дейност.

През 89-та година дойдоха промените и Коци постепенно завъртя производството на мартеници на нови обороти. Вече не само правеше матрици, но и отливаше формите с ръчната си шприцмашина. Помещението, което бе наел, бе постоянно задимено от разтопената пластмаса. Трябваше да наеме още едно, за спално помещение, защото от отровната миризма постоянно го болеше глава.

За няколко месеца увеличи асортимента на мартеници така, че и други производители започнаха да го търсят. Правеше форми, лееше отливки и продаваше. А като дойдеше зимния сезон се обаждаше на една позната жена от дома за сираци и двамата изработваха мартениците. Жената беше саката и никой не й даваше работа. Той бе единственият й работодател. Ценеше труда, старанието и красотата на онова, което тя правеше. Разбираха се отлично.

Работата в ресторанта вървеше, но се оказа, че му отнемаше доста от времето за важната дейност, с която се бе захванал. Беше млад, имаше сили и енергия за всичко. Твореше и се радваше на творчеството си. Виждаше, че хората го оценяват и не мислеше за нищо друго освен за нови и още по-красиви малки мартеници.

Веднъж, някакъв клиент го заговори и от дума на дума стана въпрос за социалното му осигуряване. За това, за бъдещото си пенсиониране, въобще не беше се замислял. Коци разбра, че колкото и да печели от мартениците, трябваше да помисли и за пенсиониране. Беше минал вече 40-те и започна да се оглежда за друга работа, която би му осигурила по-добра бъдеща пенсия.

Уви, такава не се намираше. Трябваше да се примири и да започне работа, каквато му предложат. Трябваше да се пазари с частни работодатели и да работи при неизгодни за него условия. Така мина през фирми за производство на алкохол, мандри за сирене и кашкавал, ринене на животински тор при фермери, чистач-санитар в болница и какво ли още не. Нямаше добро образование, всъщност остана си с основното, което бе завършил в дома. Затова и работите, които му предлагаха бяха нископлатени. Работеше колкото за хляба. За личното му занимание – мартениците, оставаше твърде малко време. Въпреки добрият им вид, те му носеха съвсем скромен доход.

Не можа да създаде и семейство. Сакатото момиче намери някакъв възрастен мъж, омъжи се по сметка и го напусна. Така, че той си остана сам със своята съдба, творческия мерак и тежките моменти на чуждото слугуване.

Единствената му радост останаха мартениците. Заниманията му с тях му създаваше истинско удоволствие. В моментите, когато ваеше формите за нови модели, просто се забравяше. Дялаше, пилеше и така не усещаше как минава времето. А когато излезеше новият модел, лумваше буйната радост от задоволството на завършената творба. Беше предаден изцяло на творческата си страст и въображение. Той беше истински творец на малката художествена фигурка, която българинът уважаваше и тачеше от векове.

Коци не знаеше, че във всяко време, при всички народи е имало подобни на него хора. Всеки от тях живееше в своя свят и със своята дарба. Писатели, поети, скулптури, актьори - всичките те, които работеха от душа и сърце бяха наричани творци и така ги познаваха хората и помнеха поколенията. Те творяха в своята сфера на дейност и горяха в своето творчество. За тях делото им бе свещено. Нямаше друго, на което да посветят живота си и го бяха посветили на творчеството. Така, че Коци беше творец както всички творци, но твореше мартеници, живееше с мартеници и сънуваше мартеници.

Веднъж, в скромния му дом, го посети един стар познат. И двамата бяха отгледани в дома за сираци. Казваше се Страхил.

Беше привечер.  На вратата се почука, Коци отвори и в полумрака видя познатата физиономия на Страхил. С него бяха почти приятели, но рядко се срещаха. Страхил работеше в текстилния завод като тъкач. От силния шум беше леко оглушал та трябваше да му говори на висок тон.

- Ти живееш сам, бе момче. Ще пощурееш от самота, дори и с тия твои мартеници. Нося ти ето това. То ще те избави от самотата. Освен за себе си, ще имаш възможност да се грижиш за още една бедна душица.

„Мяу-у-у!“ се разнесе от картонената кутия, която Страхил носеше под мишница.

- Заповядай и мисли как да го кръстим, че коте без име няма да има късмет в живота.

Коци пое кутията, отвори капака и от нея отново се разнесе, „Мяу-у-у!“. Веждите му подскокнаха от удивление. Ръката му се спусна надолу, докосна котето, а то замърка с удоволствие.

- Брей, брей… ти ме вкара в задължения, бе Страхиле.

- Какви ти задължения? Колко му е да му сипеш половин купичка мляко или да му дадеш резенче салам? Не се прави на интересен сега…

Коци подхвана котето през коремчето, извади го внимателно от кутията и бавно го спусна на пода. То само това чакаше. Стрелна се като мълния и изчезна под леглото. Като всяко живо същество, което е поставено в непозната за него обстановка, бе в реда на нещата да почувства страх.

Какво си говориха тая вечер старите познати не беше важно, важното бе, че от тоя момент темата „котка“ влезе плътно в номенклатурата на майстора на мартеници. В колекцията му се появиха всевъзможни пластмасови котешки представители боядисани във всякакви цветове и нюанси. Естествено, това популяризира стоката му най-вече сред нежната половина на човечеството.

Минаха още години. Всички разбраха, че „демокрацията“, шумно рекламирана след промените, се оказа празна дума. Разбраха я най-вече хората със съдбата на Коци. Животът им стана извънредно тежък. Бизнесът му с мартеници постепенно залиня. Хората нямаха пари да купуват дори и най-евтините екземпляри.

Една нощ, след мъчително безсъние, усети силна болка в лакътната става. Тя не утихна през следващите дни както очакваше. Не си бе внасял редовно здравните осигуровки, затова трябваше да плати доста пари на лекаря, при който отиде на преглед.

„Заболяването Ви е нелечимо, господине. Трябва да се примирите. Ще Ви предпиша медикамент за болките, но да знаете, че и другите стави ще бъдат засегнати. Подгответе се за нерадостна битка.“

Коци нямаше какво да каже в отговор. Купи лекарствата и започна да ги пие редовно. На следващия месец усети, че трудно вижда с лявото око. Беше се спуснала някаква мъгла. Другото пък непрекъснато сълзеше. Вече не можеше и да работи. Отиде при очен лекар. Оня му каза същите думи както първия. Трябваше да се подготви за операция или за ослепяване. Тогава наистина се уплаши. Нима идваше краят? Много бързо стана всичко? Та той е едва на 67 години! Какво се случва с него? Не можеше да разбере.

Отиде до пенсионното осигуряване, за да измоли някаква пенсия. От там го попари горещият им отговор: „Внасял бил твърде кратко време осигуровки и нямало да може да се пенсионира по нормалния начин. Трябвало да опита пенсиониране по болест.“

Подаде един куп документи в ТЕЛК. Прегледаха документите, прегледаха и него. Съгласиха се, че трябва да го инвалидизират, но пенсията му щеше да бъде много ниска, недостатъчна за месечната му издръжка.

Все пак и това е нещо. Ще пести, ще купува евтини храни. Ще продаде това онова от инвентара за производство на мартеници и ще мине някак си.

Така го завари първият месец март от новото хилядолетие. Беше продал всички мартеници и нямаше дори една да закичи себе си.

Месецът бе започнал с остри студове. През нощта преваля студен дъжд. Дървата за печката му бяха свършили. Нямаше с какво да я запали за да се стопли.

Марти, така се казваше котарака, който Страхил му бе подарил, се бе сгушил в излинялото одеяло на тясното легло. Коци седеше на дървения стол край вехтата почерняла от работа маса и гледаше отчаяно навън. Трябваше да остави поне една мартеница за себе си, просто така - за късмет. Сгреши, че продаде всичко.

В тоя миг на вратата се почука. Отвори. Беше Страхил.

- Как си бе, приятел? Честита ти баба Марта! Какво ме гледаш? Каква е тая сълза в дясното ти око. Нима си се размекнал?

- То така си сълзи. Трябва да се направи операция и на двете очи, а няма пари за това.

- Хайде стига сега! Не му мисли много! Колкото повече мислиш, толкова по-зле ще се чувстваш. Я дай две чашки да му пийнем за новата Баба Марта. Чакай, чакай преди това да те закича.

Страхил се пресегна и забоде една малка красива мартеница с образ на коте на левия ревер на излинялото му сако.

- Къде е Марти? Ето една и за него.

Той се пресегна, извади котарака от одеялото и го постави на масата. Последният измяука недоволно, защото му бе студено и не му харесаха човешките прищевки. Съпротивлението му обаче бе напразно. Страхил завърза една дълга мартеница за вратлето му, а после го остави да прави каквото си иска. Котаракът направи една обиколка из стаята и поради липса на други по-съществени занимания се шмугна отново в старото излиняло одеяло.

- Наздраве за Баба Марта! Да ни донесе много здраве и късмет! И двамата имаме нужда от него.

После приятелите вдигнаха чашките с домашна ракия и я изляха с щедър замах в гърлата си. Огледаха се за мезе… Такова обаче нямаше. Никой не бе помислил за подобен проблем. Голяма работа! При съществуващите обстоятелства може да се пие и без мезе, стига ракията да е добра. А тя наистина беше точно такава.