ТОЛКОВА ПРОСТО НЕЩО

разказ от Алекс Болдин

 

 

Погледът му се зарея в огрените от изгряващото слънце кооперации. Те червенееха в една бистра и ярка светлина, сякаш окъпани в пурпур и злато. В хладният въздух пърхаха птици, някакви малки и пъстри прилични на скорци. Една ранобудна жена метеше с метла край масите на пазара. Беше наръсила с вода, но златните слънчеви лъчи с палавата си утринна музика немирно си играеха с влажните прашинки които метлата така и не можеше да скрие. В тоя празничен ден вероятно нямаше и да има други продавачи освен оня младеж от близкото село.

Беше вече наредил грижливо скромната си стока на една тъмно жълта маса; половин кора с пресни яйца, няколко консерви с туршия, две-три пликчета с орехови ядки, стъклен буркан с мед, три малки бутилчици от минерална вода-напълнени с бистра ракия. Какво ли имаше друго да продава? Вероятно е самотен, като него, възрастният журналист от градския вестник.

“Млад е, ще се оправи.” – каза си и споменът го пренесе пак в онова отминало време…

 

***

 

 Тогава с един свой жест приковаваше вниманието на аудиторията от слушатели, когато издателите и критиците се надпреварваха да го ласкаят. Книгите му се четяха и се издаваха в тиражи, на които би завидял всеки от днешните писатели.

Но онова време беше друго, и той беше друг, пълен с идеи и дръзновеност. Лекотата с която твореше бе удивителна, дори за самия него. И се получаваше... Онова което бе в мислите му излизаше леко и добиваше един изящен и прекрасен вид на хартия под металните букви на старата пишеща машина. Някои казваха – било извор на младежко вдъхновение. Как ставаше така? Как? Как написаното омайваше съзнанието и духа на хората? Беше въпрос, на които сега не можеше да си отговори. Беше писателската легендата на цяло едно поколение. По неговите книги се правеха филми. Всичко при него вървеше като в приказките и най-добрите фантазии.

Петнадесет години минаха от тогава. Дъщеря му порасна, стана красиво момиче, за чудо и приказ. Беше точно копие на майка  си, на Мария... Господи! Защо?!

Пътуваха с Лада-та за столицата, когато на един завой ги засече спортен автомобил. Изгуби управление, колата се обърна и блъсна в металната ограда на пътя. Опомни се в Пирогов, целия бинтован и набоден със системи. Една седмица криха от него за жена му. Била загинала на място, счупен и бил гръбнака и други неща. Ех, Мария!...

Изабела, дъщеря им, бяха оставили при баба й. А той оживя..., макар и с много травми. Съвзе се постепенно, трябваха му поне 5-6 години време. Санаториуми, балнеолечение, физиотерапия... съвзе се, но нещо в него се прекърши, не физически а психически. Спря да пише, стресът го бе обзел напълно. Запазиха го на същата работа, само го облекчиха с редакторското оформление на вестника. Петнайсет години минаха от тогава...

Дойдоха демократичните промени. Вестникът постепенно намаля с тиража и накрая спря. Нямаше ги старите държавни субсидии. Нямаше пари за нищо. Опита се да пише разкази-нищо не се получаваше.
Тогава замина за селото на жена си. Старата им къща пустееше. Засели се там. Родителите й бяха починали няколко години след смъртта на дъщеря си. Не можаха да я прежалят. Изабела, неговата дъщеря, се хвана на работа в една адвокатска кантора и успя да завърши право задочно. Не й потръгна с новата професия и дойде при него на село. Едва свързваха двата края, докато не му хрумна да развие коневъдство. Отначало им бе трудно, след това бавно нещата добиха по-нормален вид. Конете се купуваха от един клуб за езда в столицата. За красивите животни идваха чак от Черноморието, а напоследък и от Унгария.

Изабела му помагаше доколкото може, хранеше животните, чистеше ги, израждаше женските, въобще вършеше цялата работа, която някои определяха като мъжка.

Апартаментът в града обаче запази. Споменът за Мария си остана жив. Всичко тук му говореше за нея, тапетите на цветя, плочките в банята, кухненското обзавеждане. Тя ги бе избирала със вкус и мерак. Спалнята носеше най-силно дъхът на нейното присъствие. Общият им портрет, на стената над леглото, винаги го натъжаваше щом отклони очи към него.

Гледаха усмихнати с по една топка захарен памук в ръка. Някой ги бе снимал на един панаир досами шатрата на цирка, вероятно пътуващия фотограф. Снимката беше прекрасна и затова решиха да я уголемят и да я закачат на стената. Трудно му беше да гледа тая снимка… Трябваше да навести тоя вехт апартамент, колкото и тежко да му беше, поне веднъж в годината. Мило му беше това изоставено жилище.

 

***

Взе чашката си с кафе и излезе на терасата. Обичаше домашно приготвено кафе. Имаше аромата и вкуса на прясно мляко. Беше си купил малка италианска кафе-машина и сега голямата бяла, порцеланова чаша беше напълнена до ръба с пенливата, ароматна течност.

Пред погледа му Старият пазар оживяваше. В тая ранна свежа утрин,  той се къпеше радостно в златните лъчи на утринното слънце. Беше третият ден на Великден. Двете малки сливови дръвчета, досами трафопоста, бяха отрупани от цвят. Весело птиче ято цвърчеше и се гонеше из клоните им.

На входната врата се позвъни. Трепна, остави, чашката с неизпито кафе на малката масичка и затътри крака, за да види кой е този ранен посетител. Не чакаше никой, нямаше и уговорена среща. Кой ли може да звъни толкова рано?

Погледна по навик през шпионката. Отвън стоеше непознат млад човек. Държеше в ръка малка черна чанта подобна на тая в която  се носят лаптопи. Отвори...

- Много се извинявам... Търся господин Веселин Ковачев. – младежът пристъпи от крак на крак и неловко допълни. – Търся писателят Ковачев...

- Тук няма никакъв писател, младежо! Сбъркали сте адреса...

- Май не съм сбъркал – младежа извади една книга с тънка подвързия, отвори я на последния лист, погледна го и каза: – Това сте вие нали? Снимката е от преди двайсет и пет години. Били сте по-млад, но виждам, че не сте се променили много.

- Ама Вие разследване ли ми правите? Кой сте Вие всъщност, ако смея да попитам?

- Явор Аврамов, приятно ми е... – той подаде колебливо ръка, но тя не бе приета – Редактор съм в пловдивското издателство “Слънце”. За вас се говори непрекъснато, господин Ковачев. Вие сте легенда в литературния свят. Много хора се чудят, защо престанахте да пишете. Търсят ви, но не ви откриват, сякаш изчезнахте от света. Вашето софийско жилище е все пусто. Няколко пъти ходих до него, звънях, но никой не ми отваряше. Идвам с едно много съблазнително предложение за вас...

- Я се махайте! Кой Ви е казал, че ще искам да говоря с Вас? Махайте се!...

- Не ме изслушахте. Става въпрос за един много силен проект на моето издателство. То е решило да Ви възроди за литературния свят. Предлага Ви примамлив договор за една висока сума, която нормален човек не би отказал.

- Е, аз не съм нормален! И не съм писател! Изчезвайте Ви казвам, и повече не ми звънете! – след тези думи Веселин тръшна гневно вратата – Ама че нахалник! Идва и нарежда! На никому не съм длъжен!

Трябваше да минат няколко минути за да се успокои.

„Какво искат всички те от него? Да им работи по проектите? Нима не разбират, че творчеството не може да се купи, че не е пазарна стока. Или го има или го няма. Да продаваш написаното за пари е все едно да търгуваш с душата си… Как не го разбират? Печалбари!“

Веселин тръгна към стената със снимката. Свали я, избърса праха и някак нежно погали лика на жена си. Време е вече да се връща на село, при конете и при Изабела. Там му е мястото, а не тук. Май трябва да го продаде, все пак, тоя апартамент, но ще я пита най-напред. Може тя, Изабела, да иска да живее в него. Млада е, предстои й да създаде семейство…“

Остави снимката на мястото и някак по инерция се насочи към махагоновото бюро. Там сивееше старият му компютър, потънал в прах и забрава.

Забърса го, включи го и тъмният екран на монитора светна в небесно синя светлина. Седна на стола, чукна по клавиатурата. Офис програмата се появи с белия си лист. Тогава пръстите му някак сами заиграха по клавиатурата.

Изведнъж забрави за реалността. Умът му се отнесе някъде далеч, в някакво друго време. Заживя нов живот, изпълнен с болка и копнежи, с лица познати и непознати… Пръстите чукаха клавишите един след друг… Не можеше да ги спре да изливат думи и изречения върху електронното поле. Това бе той, истинският Веско. Живееше своят живот, пълнокръвен и богат, наситен с доброта и порив. Душата му пърхаше, сякаш младост преливаше във всяка нейна фибра… Забрави къде се намира и какво прави, само чукаше и чукаше… докато завърши…

Огледа се… Не можеше да повярва на очите си. Беше написал новият си разказ, хей така-леко и без усилия. Навикът и желанието за писане се бяха върнали. Нещо вътре в него затрепери. Може да пише, трябва да пише, роден е да пише.

Извади от джоба мобилния си телефон и набра един номер.

- Миличко, как беше името на жребчето дето се роди в събота през нощта?

- Няма още име, тате. Не сме го кръстили.

- Какво е мъжко или женско?

- Женско е тате.

- Тогава ще го кръстим Изабела, на твоето име, дъще.

- Чудесно! Какво те наведе на тая мисъл?

- Написах разказ за него.

- Сериозно? Ами че това е чудесно, тате. Не мога да повярвам. Просто ме разплакваш… Ти не беше писал толкова години, а сега изведнъж…

- Да, изведнъж. Дойде един младеж и ме ядоса. Нали знаеш, че ядът понякога е и лечебен. Седнах и написах. Не можеш да си представиш… Писането е едно… едно толкова просто и хубаво нещо…