ШОФЬОРКА

разказ от Алекс Болдин

 

 

 

 

Гелето, моят братовчед, е много принципен човек. Като каже нещо и думата му има сила на закон, който спазва и от който не се отклонява нито на милиметър. Днес ми заяви, че … от жена шофьор не става и беше толкова категоричен в това си твърдение, че не търпеше никакви възражения.

- Слушай, адаш какво ще ти разкажа, и си направи извод.

Сладкодумецът запали поредната цигара, смукна жадно и започна:

- Преди много години, когато още държах синята „Шкода“, жена ми заяви, че иска да става шофьор. Никакви убеждения от моя страна не помогнаха. Беше инат и трябваше да се съглася с нея, иначе нямаше живот… Дадох й пари и тя се записа за любителски шофьорски курсове при един приятел, Стефанов се казваше.

Изкара ги, но като започнаха изпитите и йок! Късаха я на всеки изпит. Идваше си омърлушена, спря да готви, да чисти и да прави любов с мен. Видях се в чудо. Позвъних на Стефанов за информация, а той ми казва: „Приятел, от тая твоята шофьор няма да стане. От мен го запомни. Ако я пуснеш да кара или теб ще пребие или нея си. Послушай ме!“

- Стефанов обаче не знаеше каква е ситуацията у дома и затова трябваше да му звънна втори път и да го убеждавам по твърдо. Накрая се съгласи и попълни документите за шофьорска книжка. Моята се успокои и нещата у нас тръгнаха по старому, тоест щастие и радост отвсякъде.

Един ден ми се наложи да пътуваме до дъщерята, която живее в Плевен. На връщане минахме през Кнежа, Бяла Слатина и излязохме на оная отсечка, която по Тошово време бе правена за летище. Видя жена ми широка магистрала и настоя да хване кормилото. Пуснах я да кара.

Гледах я как шофира и започнаха да ме ловят нервите. Беше се закротила зад един товарен камион и караше с неговата скорост, тоест с 50 км/час.

„Давай, ма, какво чакаш? Така няма да стигнем във Враца и до утре.“

Реши се тя да изпреварва, завъртя волана, обаче не гледа какво иде насреща й. А идваше един голям тир...

Видя го в последния момент, зави рязко волана, колата се завъртя и влезе в канавката. Едва спряхме. Слязох аз да видя какво се е случило, а то… Маркучът на спирачната система се беше спукал от зор. Нямаше друг за да го сменя. Освен това и радиатора се бе пробил та капеше вода. „Брех! - казах си. – Ами сега?“

Седнах зад волана и леко - лекичо, криво ляво стигнахме до Борован. Карам едва-едва, защото зная, че нямам спирачки. Там случайно видях един познат, който ми помогна с маркуч и така се прибрахме. Дадох колата на ремонт за да оправят радиатора. Платих половин заплата и се зарекох повече да не я пускам да сяда зад волана.

Да, ама не… След месец тръгнахме на гости при роднините й в с. Чирен, сигурно не знаеш, но нейният род е от там. Отминахме Деривол, завихме наляво, отвори се едно гладко шосе да ти е кеф да шофираш. Видя жената ситуацията, усмихна се, и се изрепчи отново да я пусна да кара. Отстъпих, прецених, че поне тук няма да има инциденти, защото нямаше движение.

Отминахме местността „Понора“, и що да видиш… Отдясно работниците бяха нахвърлили купчини със сипица, баластра за ремонт на пътя. Жената като ги видя, забрави за широкия път и се насочи към една купчина. Какво й стана не знам. Не кара по правия и гладък път, а търси препятствие, за да се забие в него. Уплаши ли се какво ли, но налетя на първата купчина.

Фрасна колата, изкриви предната броня, спука предна, дясна гума и за божие чудо спря.

- К‘ во правиш, ма булка? Искаш да ни трепеш ли?

Мълчеше гузно тя, трепереше от страх и си дъвчеше устните. Повече не посмя да сяда зад волана. Наистина се уплаши, а на мен ми олекна. От тогава ми е едно ведро и спокойно, защото знам, че шофьорката се нашофира и се укроти. Та така, братовчед, от жена шофьор не става!

Тоя път трябваше да се съглася с него. Пресегнах се, взех запалката и я щракнах пред лицето му. Гелето бе забол нова цигара в края на устните си и се чудеше какво да прави с нея.

- Мерси, адаш! Ще пиеш ли едно кафе?

Съгласих се, защото знаех, че кафетата ги правеше мераклийски, като за вкус на познавач.