СЕРИОЗНОСТТА НА ПОЛОЖЕНИЕТО

(изповед на един мургав пенсионер)

разказ от Алекс Болдин

 

 

 

- Нека най-напред да ви са прéдстава:

Приятно ми е, Ангел, но сички ма викат Ачо. Циганин сам, на шеесé и пет лазарника. Градско чедо сам, от Медковец, най-убавио квартал на Враца. Убав е защото e близо до балкано, баце.

Макя ми, Гизда умре преди шес гóдин, а сестра ми Тота са загуби некаде из Франциа. Забегна с един авер от маалáта и вече са не врънá. Като дете, сички ми вúкаа Шабан Мортезин. И я не знам що, ама така си беше. Не съм учил млого, само до трето отделение, обаче са научих да чéта весници. Работил сам цел живот. За такива като мен са намираше на секаде работа-ту кенефи ша мия, ту пазаро ша мéта, ту лайна ша рúна на крави у Краводер, баце.  

Работил сам и у завод. И там бех метач. Бех, бех, ама шантава главоо, защо са не ожéних, като имаше толку млого женски, бе баце? Глéдаа ми цвето на кожата и усмивкята. Все ми намираа маанá тия женски, дори и ония, от мóата боя.

Сега сам пенционер, с пенция, колко да не умра óтглади. Кьоам са по градó, заплесвам са и си дира късмето, дека го нема никаде. У дом си седа малко. Кво да праа там, станá студ и са не седи до ръждивата печка „циганска либоф“. По-добре да са скитосвам по улиците и да събирам впечатления. Пък кой знаа, булките се по улиците одат, нали така, бе баце?…

Имам си проблем и сос здравето. Чат-пат сръце ма стегне и не мóо да ода добре по малката нужда. Дофторо ми е изписал пет вида апчета да пия, ама пита ли ма, имам ли пари да ги купа? Купувам само едно, за сръцето и твáа, а като ида ду клузето си преливам с едно канче вода, за да си свърша работата. Сиромах човек-жив гявол, нали?

Тáа зáран минах по една улица близо до назе и гледам?… Събориле една къща и прáат църква… Уж църква прáат, ама не прилича на наште църкви. Заплеснах са у строежо и кой да вида?... - Киро, дека óдееме за риба като дечорлúа. Изправил са нашио и крепи един дирек. До него, друг като мене, забива у диреко голем пирон.

„Кире, бе, наборе бе, кво праиш тука, бе баце?“ – викам му. А он ми отвраща:

„Аче-е, бачкам та пушак са дига! Ама ти още си приказваш с тоа навик?“

„Кой?“ – питам.

„Да „бацкаш“ като пръчо на Юбен Мекията?“

„Навик, бе баце! Оги, знаеш ли го оня, от ДеПеСе-то. Нали написа един речник - „Речнико на Баце“. Като минáх веднаж по главната, ма спре и ми го подари. „На ти!“ – вика. „За да моо да са упрáаш с врачанскио диалект.“ „Ама я си са упрáам щото сам врачанин.“ „Дръж, бе момче, нема лошо да ти нáпраа, чети го и пращай приятеле да купуват, че нещо с бизнес- дистрибуцията му не връви…“

„Зех я речнико, зачетох са и млого ми ареса. Кофти е, че откак го прочетох, тáа приказка „Баце“ ми са лепна за езико като гербова марка на розав плик и са не отлепи и досега.“

„Я отлепвам такива приказки след почерпка с три криводолски ракии и кило домашно вино.“

„Е-е, млого ти е скапо отлепваньето, бе баце… Колку ти плащат тук за бачканьето?“

„Не плаща много чорбаджията. По три кебапчета с четвърт леб и шише „Каменица“ на обед, а вечер сме на салам „кучешка радос“ и малка гроздовица. Добрее, добрее, че за некой и тва нема.“

„Таа черква нещо ми не мяза на нашите черкви, бе Кире?“

„Католическаа, американец плаща парата.“

„Стига, бе! У Америка католици нема, само протестанти…“

„Ти шъ кáаш!“

„Ами я щъ каа, щото нали знааш, че моо да чета весници. Там си пише, че у Америка има само протестанти, бе баце.“

„Ей, нема да спора с тебе, че ма чека млогу работа. Я виж колку пиронье има да забиваме с аверо…“

„Жив и здрав, баце! Като имаш да забиваш - забивай! А като ти отмалнеат ръце ми свирни, да дода и язе да забивам.“

„Кво ти е на сурато? Кви са тия лепенки от артия?“

„Нема да ти разпрáам че си имаш работа, айде чао!“

Не че не ми се приказваше с Киро… Беше ма срам да му обяснявам за лепенките от вестник по сурато. Нали все си немам пари да си купа ново бръснарско ношче?! Онова дека имам го пробвáх на комшийскио прозорец. Нали съм си услужлив циганин…

„Боядисвáх джамовете и не знам как да мáана боята от них…“ – вика ми комшията.

„Я ша я мáана!“ - думам му. Свалих ношчето от брасначо и оп у них. Изчегрътах с него боята от прозорците, ама после като рекох да са óбръсна и целио са заклах. Швирна онáа кръв от сурато ми та едва я спрех със сол и лепенки от весници. Пет парчета от вестник сега са ми на сурато и мáа срам да ода из градо, бе баце.  

Даа, ама требва да реша жизненио проблем.

Ша питаш кой? Оня проблем с булката! То на моата възрас, кой ти гледа мома? Они, момите, само бамбоне сакат да им купиш и да ги либиш през час. Откаде тиа пари и тáа сила, бе баце? Така че, сега гледам само по булките. Разведена ли е, вдовица ли е… Те ти ортаклък за Ачо!

Не ми са живее сам, бе баце, не врави само. Не е до парите, а до самочувствието. Да ти сáа случвáло да са врънеш у домо си, да седнеш до угасналата „циганска либоф“ и да нема кой да ти каже една думица, да нема кой да ти зашие копче, кой да ти сготви бобо или изпéре риза. За това ми е приказката, бе баце.

Я съм си много директен циганин. Кво си ми е на сръцето - тва ми е и на устата. И с жените сам така. Помна, кога работех у заводо, са заплесвах у едно Лиле. Имаше големи цици, горката. Беше зáфатно булче, дал й Господ атрибути. Като минех с метлата покрай нейнио склад са запра, заплесна и почна да цъкам. „Леле Лиле, какви си ги оперила, пиле…“ А она като ма чуе фърли по мене празни кутии от транзисторе. Хитра беше тáа булка. Знаеше, че нема да ми стане нищо, ако ма улучи с них. Обичаше да слуша приказките ми и тва си е.

Оня ден я видех на спирката на тролею. По точно она ма виде и ми викнá.

„Ти ли си бе, Ачо? Кво праиш? Стига ли ти пенцията?“

Зарадвах са язе, спрех, загледах я, ама очето ми все у циците.

„Не остави си адето, бе Ачо! Маани ги тиа цици, баба сам вече, унуци имам...“ - улези са она, ама нещо не й беше на кеф.

„Що ти е, ма Лиле? Що не си радосна?“

„Пенцията ми е по-мънинка и от твоята, бе Ачо… Мъжо ми си замина при свети Петър преди петнаасе годин. Ода по Гръция за да изкарам за лебо. Налéгнаа ма болести, ама не ми са мре óтглади тука у тáа Враца…“

„Лиленце-пиленце, така сме вече сички пенционере. Не стигат и не стигат. Оди, пиленце докато мóош, а като са врънеш тук, ми са обади. Жúвеа до заводо, нали знаеш? Не сам са местил никаде, там сам си. Имам нещо предвид.“

Де да станеше… Ох, мамо маа... С такава булка и на дръвник глáва ша турна! И она го знаеше, ама дали ша ми ареса боята? Те това не моо прéдвида. Оно ша си покаже, я сам тръпеливо момче.
Днеска обаче млогу не ми връве. Работата не е до късмето, а до езико ми. Оно, не требе така. Моо да ти са дрънка, да ти са плямпа, ама требе да мислиш и за последствията.

Та връва си язе по площаду около Била-та и гледам три булки мъкнат тежки чанти. Излúзаа от магазину и нещо си приказваа. Около них подрипваше един хърбав, бел пес с черни петна по гърбо. Подрипваше и надничаше в торбите им. Може би беше гладен като мене, ама песовете не си крият желанията. Кой ли ма гявол накара да му реча следната приказка: „Кво обикаляш булките, бе курварин?“

Чуа ма они па като ма почнáа. Какво ли ми не рекоа и го рекоа толкуз силно, че ги чу целио площад. Они жените не тръпат такива приказки на обществено место.

Имаше един образ, който теглеше пари от банкомато. Спре завалията, ококили са и са обръна да види, кой е тоа дека го овикват?

Потънах, баце от срам, ша знаиш. Сичкио народ сé мене гледаше. Свих уши и леко, леко си тръгнах към домо.

Когато наближих площад Благоев, у блоко с гаражите, гледам окичиле едни кожени якета. Язе си ода с моето протрито от не знам кое си време. Загледах са у якетата, а един арапин ма дръпа за ръкаво и пита на развален блъгарски:

„Ша купуваш ли или само ша гледаш. Ако само ша гледаш – кини!“

Мамка им на тия арапе, довлекоа са от своата Сирия или Ливан и сега цицат държавата за помощи и въртят търговия. Разтрепера ми са душата, затова продължих по другио тротоар. А там, що да вида – едни голееми плакате окичили клубо на партия ГЕРБ.

Е, те сега не издържах, щото веднага са сетих за Симьон Дянков. Напнах са добре и теглих една дъълга попържня по негов адрес и по адресо на партията му, та чак ми олекна на душата. Не видех обаче, че вратата са отвори и излезна, кой мислите - Йошко мелиционеро? Сега не е мелиционер, защото мелиция нема, ама те сичките бивши мелиционере си беха напраили своя партия – ГЕРБ.

За уточнение ша обясна, че Йошко живееше навремето у нашта маала. Като деца ни пребиваше от бой, а докато ни биеше ни караше да викаме „Ураа!“. Беше едър, оял се щото и баща му бе милиционер. После, като стана и той като баща си, пак биеше ората ама у участъко. Дали ги е карал да викат „Ураа!“, не знам.

Не бех го видел, обаче он ма виде, чу и изрева:

„Ти моата партия ли ша псуваш, бе мангал?“

Не можах да реагирам своевременно. Замáана към сурато ми, така че ми отфръкна долното чене заедно сас зъбо, който го крепеше. Немаше начин, требеше да са спасявам с бегство, бе баце.

Сега съм си у назе. Седа до печлето „циганска либоф“ и трéпера на лис от студ. Нема дръва, нема жега – нема либоф! Гледам през прозорецо към балкано, попивам кръвта от счупенио зъб и си мисла за сериозността на положението. Вервайте ми, стана млогу зле, ама от зле по-зле. Требват пари за ваденье на зъбо, за лепенье на чене, за апчета, за леп, за лъганье на булка и за какво ли не. Айде за дръва ша ида у балкано, ама моите братовчеде сигурно са ма превариле и са обрале сичко що може да са обере за топленье.

Мааму стара, се на мен ли да са случи така, бе баце?

 

 

 

Някои употребени думи от врачанския диалект:

кьоам – мотая се, шляя се

кофти – лошо

кааш – казваш

сурат – лице

швирна – потече

разпраам – разказвам

адет – навик

ортаклък – съюзяване

завалия – нещастник

зафатно – закръглено, хубавичко

них – тях

унук – внук

улези – усмихна

ококили – опули

кини – махай се, разкарай се

маана - кусур