САКАТЛЪЦИ

разказ от Алекс Болдин

 

 

 

Краят на ноември, пропит с мъгла и студ, вече си отиваше. Гелето, както всяка сутрин, тръгна за работа пеша. Заплатите още не бяха ги дали и пари за тролеен билет нямаше. Пътят му от дома до мрачните халета на завода беше малко повече от половин час. Нямаше и настроение. Вървеше все покай магистралата. Задминаваха го бързите автомобили, идващи откъм София. Те просто профучаваха край него без да намалят скорост. Кой ли полицай ще ги спре в тоя ранен час?

От време на време, за да се запази, той отскачаше от асфалтовото платно и влизаше в крайпътните храсти, иначе щяха  да го прегазят. Нямаше пешеходна алея, нямаше къде да се върви освен по магистралата. Пиеше му се кафе. Надяваше се, по-ранобудните от него колеги, да са го сварили вече в старата алуминиева тенджерка. Беше вероятно, но едва ли! В завода имаше и малка лавка, в която сервираха от тая ободряваща ароматна напитка, но тя се стопанисваше от някакъв арабин, а цената й бе по-висока дори от цената на тролейния билет.

Някакво лошо предчувствие го гнетеше, още от сутринта. Какво ли щеше да се случи днес в тая частна фирма, където поради липсата на други възможности се бе заврял и където непрекъснато го лъжеха със заплатата и осигуровките? Може би щяха да му определят работа по старите и разнебитени портални кранове, на които самото качване си беше геройство. Авариите напоследък бяха все по тях. Я спирачно феродо щеше да се раздроби, я скоростна кутия или електрически кабели щяха да изгорят. Най-рискова беше аварията по крановия път, където отстраняването й бе свързано с ходене по релсовия път на височина от 25-30 м. Това си беше работа за акробат. Не дай си боже да имаш боязън от височина. Тогава подобен ремонт, с голяма вероятност, свършваше с падане и пребиване като куче.

Десетина минути по-късно на оперативката се случи точно това. Съобщиха, че порталният кран в склада за метали бил отказал и се налагаше да се ремонтира. Тръгнаха двамата с Иван. Той му бе почти набор, нисък пълничък мъж. За разлика от него, Иван не се боеше от височина.  Аварията, като в законите на Мърфи, се оказа точно по крановия път. Уговориха се Гелето да застане на пулта в крановата кабина, а Иван да „долази“ до плъзгачите и да види каква е причината за отказа? Беше станало така, както бе предполагал. През нощта температурите бяха минусови и под плъзгачите, следствие снощния дъжд, се бе натрупал лед, който бе нарушил контакта с медните шини. Иван изчука леда от шината и кранът тръгна. Отдъхнаха си и двамата. Слязоха от крана и се прибраха в стаята на поддръжката. Вътре бе топло. Ръчно сглобеният калорифер беше затоплил добре мръсното и пълно с железарии помещение. Седнаха, изпиха по още едно кафе и излязоха да работят. Имаше още много аварии по стругове, по огромните стари фрези, работещи с последни издихания и в плазмения сектор.

Денят мина неусетно. Дойде краят на работното време. Налагаше се Гелето да се качи по една метална стълба, за да свърже един кабел към електротабло. Беше се уморил доста. Гърбът му беше изпотен, ръцете му трепереха от умора. Работата я свърши с доста усилия. При слизане от металната стълба обаче, се подхлъзна. Подметките на обувките му се бяха омаслили от хидравличното масло, което се бе разляло навсякъде по пода на цеха.  Не усети как литна от три метра височина.

Падна на дебела омаслена ламарина и с учудване установи, че не може да стане. Успя да се обърне на ребро и изстена от болка в дясното си рамо. Разбра, че беше счупил нещо, но какво така и не разбра. Дойдоха колеги, вдигнаха го, пренесоха го до стаята на поддръжката и го сложиха да легне на два стола. След десетина минути, Калинчо, счетоводителят го извози с личния си автомобил до Бърза помощ. След това последваха прегледи, рентген, гипсиране и всички подобни процедури съпътстващи фрактура на кост.

Лошото бе в това,че наближаваха студове и снегове. Зимата е тежък сезон особено за хора със счупени крайници. Трябваше да лежи поне два месеца и да бъде обслужван от близките му хора. В началото на февруари свалиха гипса и тръгна на процедури по раздвижване на ръката. Добре, че поне поликлиниката с отделението по физиотерапия беше близо до жилището му.

Започна процедурите бавно, мъчително, с боязън. Беше счупил раменна става на дясната ръка - най-важната ръка за човека, защото бе работна ръка. От фирмата дойде един образ, изпълняващ длъжността „Охрана на труда“. Той започна да го предумва да изтегли болничния лист, където пишеше „трудова злополука“ и да поиска да му се напише „битова“. Така било по-добре за фирмата пък и за него. Намекна му, че ако не се съгласи, след изтичане на болничните може да загуби работното си място. Нямаше начин да не се съгласи… Изпсува ги наум и направи това, което искаха от него.

Във физиотерапията му предписаха допълнително и масаж. Потърси масажиста, но не можа да го открие в кабинета. Тъкмо си тръгваше, когато в коридора едва не се сблъска с едно стройно момиче. То вървеше бавно, опивайки стената с една ръка. Беше красиво момиче с мили черти на лицето. Очите му обаче бяха хлътнали навътре. Като се вгледа в тях, Гелето разбра, че момичето беше напълно сляпо. Оказа се, че това била масажистката на физиотерапевтичния център.

Влезе заедно с нея в кабинета, запознаха се и лечебните процедури върху счупената му става започнаха. Момичето се казваше Лиляна. То работеше професионално, пипаше меко и внимателно. Непрекъснато се усмихваше, вдигнало глава нагоре както правят слепците. Бъбреше весело, окуражаваше го. На Гелето му стана много мило. Той видя, че има много по-тежки случаи на инвалидност, които не подлежаха на излекуване.

Често пъти сутрин, когато минаваше подлеза след тролейбусната спирка, се срещаха с Лиляна. Тя бе слязла от тролейбуса и почуквайки с бастунче, вървеше интуитивно следвайки познатия път. Позволяваше си да я хване за ръка и да я поведе, защото през тая зима снегът и ледът бяха в изобилие. Вървяха бавно, тъй като едно ново подхлъзване би довело до ново счупване на току-що заздравялата му ръка.

Минаха няколко дни. Трябваше да направи още две масажни процедури. Една сутрин обаче Лиляна не дойде на работа. Почука на кабинета на физиотерапевта и попита за нея. Лекарката му отговори, че Лиляна няма да идва доста време на работа, защото предния ден се била подхлъзнала при слизане от тролея, паднала и си счупила глезена.

На Гелето му стана много тъжно. Той бе вече изпитал двумесечните мъки и болки от супената ръка. На това момиче обаче му предстоеше тепърва да страда. Освен това беше и сляпо. Дали имаше родители? За съпруг вече знаеше, че не бе омъжено. Кой ли щеше да му помага? Замисли се. Собствената му съдба и оздравяването на ръката сякаш изгуби значение пред новината за пострадалата масажистка. Такъв си беше Гелето. Съчувстваше на другите и забравяше за себе си.

Една вечер го посети стар приятел. Той носеше в ръка едно малко коте. Настаниха се в хола. Приятелят му пусна котето внимателно на килима и двамата го загледаха любопитно. Котето се отърси леко, а след това закуцука към леглото. Беше със счупено задно краче.

- Това коте има твоята съдба. Много е мило и мисля, че като сте двама хем ще те развлича, хем ще си помагате взаимно да излекувате травмите. Само че не му зная името. Видях го пред вашия вход и реших да те изненадам приятно. Грабнах го и ето! Да му измислим име, но преди това да видим от какъв пол е. А-а-а да, мъжко е. Котарак ще стане и то доста як и красив. Виж само вратлето му, дебеличко е и опашката му е игрива. Ти какво ще кажеш за име? Как да го наречем? Може би Мимо? Или…?

- Хайде да бъде Ричард – Лъвското сърце. Да бъде с благородно английско име. Аз обичам такива имена.

- Няма проблем да е Ричард!... Хей, Ричи, ела тук, бе приятел… Ела да видиш колко е топличко на креслото.

Ричи се обърна към приятеля му, измяука и запристъпва куцайки към него съвсем доверчиво. То разбра, че съдбата му вече по някакъв начин  е свързана с тези двама човека и от тях ще получи така липсващите му топлинка и внимание. След няколко минути Ричи лочеше мляко от една малка порцеланова чинийка. Като свърши се гушна в краката на Гелето, замърка доволно и задряма.

- Сакатлъци! Какво да ги правиш? – изрече Гелето и сипа в две малки  чашки от стария ароматен ликьор, който пазеше за специални случаи.

- Като те гледам, скоро няма да можеш да стискаш здраво клещите и отвертката с тая дясна ръка. Защо не смениш хамалската работа? При мен има едно свободно място. Ти имаш нужния ценз, а аз ще те препоръчам пред директора. Ела при мен, ще ти помогна да влезеш бързо във форма.

Гелето се съгласи. Новата работа бе свързана с командировки, но приятелят му го пазеше от тежка работа. След година - две ръката заздравя и Гелето отново бе стария опитен и полезен за колектива електротехник.

На прозоречния перваз в работната им стая често кацаха гълъби. Гелето много обичаше тези птици. Сутрин винаги носеше по две кифли, едната за него, а другата за гълъбите.  Тая сутрин заедно с цялото ято се появи и един друг омърлян, с опушена перушина гълъб. Крачето му бе сгърчено, явно се бе оплел някъде в телена примка и бе окуцял. Той подкачаше мъчително и все не можеше да се докопа до трохите от кифлата. Другите гълъби не му даваха тая възможност. Жестокостта и безправието бяха популярни и в животинския свят.

Гелето го забеляза, домъчня му и запази малка част от кифлата за него. Когато другите му събратя от ятото отлетяха, той отвори прозореца и начупи парчето от кифлата за куция перушан. Последният явно разбра жеста, защото не отлетя а само се отдалечи, докато Гелето не затвори прозореца. После приближи и лакомо закълва трохите. Изяде ги без остатък, после погледна благодетеля си с ококорено кафяво око, сякаш искаше да каже своето „благодаря“ и леко се хлъзна с разперени криле надолу към тротоара.

- Нахранихме още една саката душица. – промърмори под нос Гелето и въздъхна. В края на деня навлече протрития шлифер и си тръгна за дома. На половината път усети, че някой го следва. Стъпките бяха тихи и внимателни. Обърна се. На три метра зад него се прокрадваше и го следваше мършава кучка. Когато той спря, спираше и тя. Заглеждаше го с тъжен поглед и колебливо замахваше с опашка. Дясната й задна лапа бе подвита. Тя беше едно наплашено, бедно и сакато животно.

- Ти пък откъде се появи? Бре, все сакати се въртят около мен! Дали пък ми отгатват съдбата, та търсят съчувствие от побратим. Е, нямам какво да ти дам за ядене. Кифлата я доизяде Лорд Солзбъри. Ако обаче ме дочакаш утре, на това място, може и да се намери някакво вкусно пилешко кокалче. Но как ти е името, бе мадам?

Кучката го слушаше внимателно. После се прозина, оголи гладна паст и изплези розов език. И да успееше да го разбере, не би могла да му отговори, освен да се опита да изджавка името си.

- Е, щом не искаш да кажеш, ще те нарека Лейди Даяна.

Гелето я доближи, но тя плашливо отстъпи. Явно не го познаваше или не му имаше достатъчно доверие, въпреки благият му глас. С периферното си зрение Гелето неочаквано съзря една позната фигура идваща откъм училището за изящни изкуства. Вгледа се и възкликна. Беше сляпото момиче, Лиляна. Тя беше оздравяла, защото стъпваше уверено и на двата си крака. Почукваше с тояжка и пристъпяше внимателно по познатия път. Когато го наближи, той я заговори. Момичето спря, ослуша се и като позна гласът му възкликна:

- О-о-о, сетих се кой сте! Вие бяхте човека със счупената раменна става. Е, как сте сега, оправихте ли се?

- Няма начин да не се оправя. Помогна ми един приятел да сменя работата. Старата работа ме съсипваше. Сега съм добре.

Лейди Даяна приближи смело сляпото момиче, повдигна глава и го подуши. Лиляна усети допира, протегна ръка и погали кучката по главата.

- Ами това куче, какво е?

- Това е Лейди Даяна! Няма и десет минути откакто станахме приятели. Десният и заден крак е счупен та накуцва. Иначе е много мила.

- „Лейди“? Вие ли я кръстихте така?

- Да, аз! Защо, чудно ли Ви е?

- Ами да. Едно куче-помияр да стане изведнъж „Лейди“ е повече от смешно.
Лиляна се усмихна весело и тутакси залязващото слънце грейна по-ярко от нейната мила и нежна усмивка. Наистина, тая сляпа Лиляна е много мило и красиво момиче. – помисли си тайничко Гелето.

Би трябвало да намери време и да мине някой път до физиотерапевтичния център на поликлиниката, за да си поговорят на спокойствие. Сега обаче, трябваше да тръгва. Ричард – Лъвското сърце го чакаше с нетърпение. Сакатото му краче беше зарасло сполучливо и той шеташе навсякъде из апартамента, сякаш бе негова лична собственост. През последния месец, в резултат на усилващата месна диета, бе пораснал с цели четири сантиметра.

Можеше да се каже със сигурност, че ако беше се родил лъв, нямаше да има равен на себе си сред събратята си от едрия котешки род.