ПАТИЦИТЕ

разказ от Алекс Болдин

 

 

С Дончо не се бяхме срещали отдавна. Вчера ми се обади и каза:

- Хайде, бе наборе! Дай да се видим, че ще дойде края на света и ще ме яде съвестта, че не сме пили и едно кафе за случая.

- Може. – казах. – Но ще трябва да е пенсионерско, че вече си броя стотинките. Трябва да е някъде, където го правят добро и е евтино.

- Хубаво! Утре да бъде в „Тракийската принцеса”? В девет и половина, удобно ли е?

- Чуваш ли се?! Та там е най-скъпо!

- Абе, нали аз те каня? Значи, ще черпя!

- Щом е такова условието, идвам. – казах с габровска нотка в гласа.

На другия ден моя милост висна, за да чака Дончо пред елитното заведение. Не смеех да вляза, защото не бях сигурен, че ще дойде. Колата му бе в ремонт, а тоя сняг, навалял до пояс, можеше да затрудни идването му. Той живееше в краен квартал на града.

Опасенията ми обаче бяха напразни. В уречения час, Дончо се появи откъм хипермаркета, усмихнат с нахлупена скиорска шапка до очи. Здрависахме се, влязохме, разположихме се и Дончо даде знак на пъргавата, дребна сервитьорка.

- Миме, две кафета както обикновено!

Сервитьорката ме погледна и зачака. Явно и аз трябваше да кажа нещо. Потвърдих поръчката му, защото знаех, че има вкус към скъпи и специално приготвени кафета. В това заведение, моят приятел беше свой човек. Всички сервитьорки му знаеха навиците.

Кафето бе донесено. Голям куп сметана красеше тъмно-кафявата, ароматна течност. Сложихме по две таблетки от подсладителя(нали бяхме на без захарна диета) и отпихме по една голяма, жадна глътка.

Дончо ме погледна, усмихна се, после каза:

- Нали знаеш, че утре е краят на света? По случайно стечение на обстоятелствата, на тая дата сме се родили аз, Сталин и Чан Кай Ши.

Това обяснение тутакси повдигна настроението ми. Не знаех тоя факт, но той бе интересен за коментиране.

- Е, и какво? Подготви ли го?

- Че как мислиш?! Всички дупки на хладилника и фризера са напълнени със свински мръвки, дори и традиционната патица е доставена.

Не можех да не се усмихна при тия откровени думи. Знаех, че той уважава подобни мероприятия и се отсрамва пред гостите.

- Защо пък патица? Мислех, че се ядат свински специалитети…

- Абе патицата в нашия род си е традиционна коледно-новогодишна храна. Но понеже попита, ще ти разкажа една история, която ще разведри омърлушената ти физиономия.

- Давай тогава! – Значех, че Дончо имаше богат запас от истории, тъкмо за такива случаи.

- Беше преди десетина години. Около Коледа жената ме сръчка:

- Дончо, защо не идеш при мама и тате на Остров и донесеш патица и вино?

- Коментар в такъв случай не беше позволен.

Тръгнах аз, а то беше един сняг като сега. Автобусите едва се движеха. Не спазваха разписание, а шофьорите само гледаха да не закъсат някъде из преспите. На отиване беше добре.

Срещнаха ме тъста и тъщата. Ударихме по едно острóвско винце и излязохме на двора да ловим патици. Да, ама не! Като ги подгонихме, а те започнаха да се катерят по оградата. Ти виждал ли си, наборе, патица - алпинист? За нула време се качиха на покрива на къщето. После прелетяха до съседната къща, а накрая пикираха към Дунава. Бах мааму!

- Да не са някаква дива порода? Сиви ли бяха, с кафява окраска?

- Не, бе! Бели бяха, но някак много дребнички, като гълъби, пъргава и летлива порода. Излезе тъщата, затюхка се, завайка се и накрая заяви:

„Ще ги коля тия дяволи! Иначе ще литнат при румънците, а ние ще гоним Михаля.“

- Тръгнахме с тъста към Дунава. Открихме ги, заградихме ги и леко, леко с „па-па” ги докарахме до двора.

„Хайде да влезем вътре и да се нагреем на огъня, че на мен нещо ми е все студено.” – каза той.

- Влязохме, ударихме по още две чаши вино и моя милост се накани да тръгва. Беше наближило време за автобуса.

Излязохме навън, а тъщата, седнала на едно ниско столче, току се пресягаше, докопваше патица, слагаше я на дръвника и… „чинк“, клъцваше й главата с едно малко сатърче. „Чинк, чинк, чинк“… патиците вървяха като на конвейер. Настрани от купчината по-едрият паток и една от патиците бяха завързани с конопена връв за джанката. Патокът жално изкрякваше, а патицата му пригласяше в синхрон.

„По-добре е да си ги изядем ние отколкото румънците. С тая летлива и бягаща гад това е оправията. Онези двете са за вас. Мето, туряй ги в една кошница на зетя и да ги носи на Враца. Тури и зелената дамаджана с вино, че патица без вино не върви. После стопли котела с водата, че ще ги щипем.“

- Тъстът грабна патиците, сложи ги в една широка, плетена кошница, покри я с платно, проби дупка в него и им извади главите, за да могат да дишат. После напълни дамаджаната с червено вино и така багажът ми бе готов. Двамата пратиха много здраве на жената и децата и аз тръгнах за автобуса.
От Оряхово трябваше да се прехвърля на другия автобус за Враца. Багажът не беше обемист и тежък, но крякащ. Всичко дотук мина добре с една малка подробност. Не посмях да ида с тоя багаж до тоалетната по малка нужда. А ми се ходеше… та не мога да ти опиша как. Имах чувството, че бойлерът ми ще се спука. Шашава главо-о-о, прави ли се така?!

Няма да ти обяснявам от тръскането на автобуса, какво чувствах. Нямаше да издържа до никъде. Спомних си за един братовчед в същата ситуация, че беше решил проблема като бе ходил в ръкавиците. Мен обаче такова свещенодействие не ме привличаше.

Наближихме Борован и аз срам - не срам, се примолих на шофьора да ме поизчака, за да си свърша работата и да ми мине зора. Той се съгласи.

Слязох аз и на къси, подклякващи прибежки се скрих в един близък строеж. Е-е-ех, олекна ми, стана ми радостно и весело. Тръгнах обратно, но… Видях автобуса как се скри зад завоя. Шофьорът ме беше забравил и бе тръгнал без мен.

- А багажа? Нали имаше багаж вътре?…

- Той си замина с автобуса. Занареждах псувня след псувня, но това не помогна. Застанах край шосето и зачаках да мине някой познат с кола, за да ме вземе. Къде ти! Не мина никой!

В един момент, от към моста се появи другият автобус, който обикаляше по отклонен маршрут. Беше луд късмет. Той обаче пристигаше във Враца половин час след моя. И така... Платих си за нов билет и след около час бях на автогарата.

Автобусът ми бе спрял на някакъв перон. Шофьорът седеше вътре и пишеше нещо. Влязох, огледах моята седалка,… багаж нямаше.

Попитах го: „Защо не ме взе както се разбрахме?” – а той. – „Само ти си ми на главата! Аз гледам да прибера хората без инциденти, че ще ни затрупат виелици, а ти да си дошъл навреме.”

„Ами къде ми е багажа? Бях седнал тук. Имаше кошница и дамаджана.” – а той ми отговаря в същия тон. – „Да си правил сметка! Аз да не съм пазач на багажа ти. Някой си го е познал и го е взел. Хайде махай се от главата ми, че си имам работа…”

Така че патиците и виното бяха отишли на друга коледна трапеза. Някой явно ме бе огледал и като е видял, че не се връщам бе решил да си направи коледен подарък.

Върнах се у нас, а жената ме гледа в ръцете, усмихва се и казва:

„Къде затри патиците и виното, бе пуяко?! Мама ми звънна да ми каже, че са те натоварили…”

„Жена, тая Коледа ще бъде без патици, а виното ще си го купя от бакалията. Окрадоха ме!”

„Теб няма да те окрадат, нали съм си взела една шушумига, дето не знае колко уши има на главата.”

Аз вече се смеех от сърце, а Дончо със съвсем сериозен тон заяви:

- А знаеш ли, какво щеше да се получи, ако го бях докопал оня дето ми открадна багажа? Щях да му оскубя перушината без да го кисна в котела с врялата вода, както впрочем правеше братовчеда дето се изпика в ръкавиците.

- Я кажи… Кажи, как ги е щипал?

- Хайде остави! Това е друга история! Ти пък искаш всичко да знаеш… Нека мине края на света пък на следващото кафе ще я чуеш.

Усмихнах се, опипах джоба, за да извадя стотинки и си платя кафето, а Дончо ми натиска ръката.

- Какво сега? Ще се обиждаме ли? Аз като съм те поканил на пенсионерско кафе си трай. Другият път пък ти ще черпиш.

- О’Кей! Ама да не забравиш за историята с твоя братовчед.

- Как ще я забравя, бе?! Та тя е още по-шашава от моята…