ПАРАД ОТ ДОМАШНИ ЛЮБИМЦИ

разказ от Алекс Болдин

 

 

 

Ако имате наблюдения върху гълъбите сигурно сте забелязали, че са много лакоми и плашливи създания. Понеже те са моите любими същества от пернатия свят, то за тях бих могъл да ви разказвам с часове. Може някъде на друго място и в друго време да не е така, но тези пернати в района на стария пазар са точно такива, лакоми и плашливи.

С течение на времето и обстоятелствата, тук се е формирало едно пъстро ято от красиви птици, перата, на които са нашарени в какви ли не цветове от дъгата. Има всякакви, като се започне от стоманено лилавия цвят и се стигне до пъстрата бяло-черна премяна. Повечето са с червени кръгли очи и червени крачка. Има едри гълъби, охранени, важни, с едно добре оформено птиче самочувствие. Това са мъжкарите. Другите пък, дребните, сивички и безлични са гълъбиците. Те са много плашливи и неспокойни, сякаш постоянно ги грози някаква опасност или изненада.

Това ято го виждам навсякъде около стария пазар. То се върти около старите жилищни кооперации, защото в тях обитават техни почитатели, хранещи ги редовно с хлебни трохи и хранителни отпадъци. Вече познавам ятото по неговите членове. За съжаление две-три птици от ятото са инвалиди. Куцаха със сгърчени крачка, повредени я от удар с камък, я от някаква друга причина.

Винаги ми е било болно да ги наблюдавам как се мъчат да си намират храна. Другите от ятото винаги ги пренебрегват и отблъскват. Така е в живота - за сакати, животът е горчив и мъчителен.

Обичам да ги храня. Дори и да нямам хляб за себе си, за тях намирам. Ядат предимно хлебни трохи. Веднъж опитах и с месни отпадъци, но не ги ядаха като трохите.

За тях намирам време най-вече в почивните дни. През делниците бързам и почти забравям за съществуването им.

Рано в събота отварям прозореца на остъклението на северната тераса, начупвам филийка намокрен хляб и гледам от къде ще се появят. Сякаш си имат съгледвач. Отнякъде се появява любопитна птица, пикира над липите и кацва на няколко метра от трохите. След нея се появява и втора. Това отприщва ситуацията.

Някъде, от покривите на съседните кооперации, ятото се втурва стръвно и накуп към така появилата се изневиделица храна. Друг път пък, разхождащ се хубавец, пазещ спомени от минали гуляи, крачещ по тротоара привлича вниманието ми. Щом го съзря и се втурвам към кутията с хляба. Рязвам порязаницата и започвам роненето. Той естествено не се колебае и припва заинтригувано, а това поражда гълъбовото нашествие.

Зад нашата кооперация имаше построена една малка ламаринена бръснарничка. Там работеше един възрастен бръснар, с популярното в квартала име, Пеци.

Та този бръснар бе голям любител на гълъбите, значително повече от моя милост. Беше им направил цяло дневно разписание за хранене. Купуваше им мек бял хляб, който ронеше на дребни залъци пред входа на бръснарницата. Те му се отплащаха като с присъствието си привличаха клиенти за бръснене. Мъжете, както знаете са сантиментални и любвеобилни към птичите същества.

От няколко месеца обаче, след прекарания инсулт, Пеци престана да идва в бръснарничката. Беше осъзнал, че с работата му в тоя живот е свършено. На прозорчето на ламаринената съборетина се появи малка бележка с надпис за продажба. Тоя надпис се смени няколко пъти с все по-намаляваща цена. Най-накрая избелелите цифри престанаха да се четат.

Един след обяд видях малък автомобил, който бе спрял пред нея. Пеци се бе изправил край него. Синът му сръчно рушеше малката тенекиена постройка и носеше бедния, бръснарски инвентар към багажника на колата. Не ги заговорих. Беше ми неудобно. Какво ли имаше да питам тоя болен човек? Беше видял невъзможността да продължава с бръснарския занаят. Гълъбите осиротяха с още един свой почитател.

През тая ноемврийска нощ бе валял обилен и студен дъжд. Утрото, мразовито и мъгливо едва пропускаше слънчевата светлина до влажната и студена земя.

Отворих прозореца на терасата. Един ранобуден перушан се разхождаше бодро между локвите на мокрия уличен асфалт. Моята реакция бе такава каквато се очакваше. В хлебната кутия се търкаляше някакъв стар и тричав хляб. Поради диабета, трябваше да консумирам точно такъв. Беше толкова твърд, че почти не можеше да се яде. Явно съдбата му бе да нахрани гладните гълъбови гърла. Отрязах няколко филии, намокрих ги на чешмата и започнах роненето.

Птицата ме видя и припна стръвно. Познаваше ме, защото на няколко пъти вдигна главица, за да ме погледне. Другите гълъби от ятото се появиха изневиделица. Пикираха надолу, излитайки от покрива на съседната кооперация. Започна едно боричкане, кълване, лакомо гълтане, както само гладни птици могат да го правят. Гледах ги умилено и с радост в душата. Бях им осигурил дневната нужда от храна и живот. Какво по-хубаво и прекрасно чувство за душата на един грижовен човек. Стоях тихо зад прозореца, за да не ги уплаша.

Въпреки това, в един миг те трепнаха и уплашено литнаха. Какво ли ги беше стреснало? Видях причината! Беше болонката на една пенсионерка от 13 етажната кооперация. Тя се плезеше радостно и подтичваше целеустремено към гълъбовото ято. От време на време подскачаше смешно с единия си заден крак. Беше така добре изкъпана, че чак бляскаше от белота. Стопанката и беше оформила дълъг бретон, който скриваше тъмните, маслинено черни очи. Вероятно беше напарфюмирана и с някакъв евтин дезодорант.

- Пеги, чакай ма мамо! Не мога да те гоня! – това беше гласът на придружителката. Вгледах се в нея и я познах... Ами че с тая жена седяхме на един чин, когато бяхме на невръстните седем години. Май се казваше Йорданка, ако не се лъжа. Колко бързо минават годините! Дали пък беше овдовяла? Домашен любимец се отглежда и при такива моменти.

- Данче, ма? Твое ли е това същество?

- О-о-о, Стефчо! Добро утро! Да, бе! Ошашави ме тая Пеги! Стана много придирчива към храна. Другите помияри ядат огризки, а тя кренвирши, пилешки крачета в собствен сос и други вкуснотии. А като пощръклее, стой, та гледай. Не мога да я спра.

- Виж само да не ми изяде гълъбите...

- Тя гълъби не яде! Много и са жилави! Трябва и нещо сварено, посолено, пиперосано, намазано с мас или масълце...

- Добре Данче, приятна разходка ви желая и на двете! Да я подплаша ли с една свирка? Какво ще кажеш?

- Недей, че после трябва да я лекувам от стрес. Много е чувствителна, милата, на резки звуци. Разлайва се от малко.

Данчето зави зад ъгъла на кооперацията и изчезна от полезрението ми. Гълъбите, като по команда долетяха отново. Кълването продължи, докато...

Друга болонка се появи откъм автомивката. Тия кучета сякаш си имаха свой любим и еднакъв маршрут, а той по правило минаваше точно под моята тераса.

Двете болонки се различаваха единствено по нрава си и по прическата. Стопанката на тая ми бе добре позната. Доскоро ходеше с прошарена коса. Понеже бе възрастна мома, някой и беше казал, че ако я боядиса - ще се омъжи без проблеми. Тя, разбира се, я беше боядисала. Имаше вид на черен, като донбаски въглища гарван с голямо дупе. Черният, дебело дупест гарван подтичваше след любимката си и се провикваше:

- Силве ма, спри се ма мамо, ще те вържа най-после!

Силва явно се бе освободила от чревното си съдържание и поради тая внезапно появила се лекота пробваше лечебния ефект на ситния кучешки тръс върху моминския си организъм. Да им се чудиш на тия моми, млади и стари от къде взимат тая своя жизненост?

Естествено бе моите гълъби да се уплашат от нашествието на младата болонка. За кой ли път уплахата, че ще бъдат изядени без съчувствено слово и присъствие ги накара да литнат към мъгливото ноемврийско небе. Това ме ядоса, наистина ме ядоса. Тия помияри с прически изнервиха моите любимци.

- Госпожице, вашата Силва да не е бременна? – Пробвах тоя стар закачлив и заядлив трик, който винаги даваше ефект на раздразнение.

- Я си гледай работата, бе простак! – това пък беше милата реплика в отговор на моя въпрос.

- Черното не ви отива... По би прилягало кестеняво червен цвят на косите Ви.

- Абе, защо не ти...

Фразата не довърши, защото злобарката се скри зад ъгъла на кооперацията. Ликувах, понеже гълъбите долетяха отново и продължиха пира. Миличките ми! На татко пиленцата...

Пак хвръкнаха!... Сега пък от какво?... Да бе! От престарялата Джина, декоративната кучка от съседния вход. Тя беше от породата Чао Чао, едра и рунтава с един син, та чак черен език. Беше полусляпа от старост и съвсем безобидна.

Като я нападнеха бълхите и стопаните и я гонеха от апартамента. Джина клякаше пред входната врата и започваше едно чесане, чиято интензивност можеше да се сравни само с поскането на моята трагично загинала, крастава кучка, Буба. Бог да я прости!

Сега, незнайно защо, Джина бе решила, че болонката, която бе съзряла с полу-изгубеното си зрение е от мъжки произход и поради това бе решила да го провери. Макар и на 100 кучешки години любовта движи душата. Така е, както и да го отричат учените!

Огледах се. След Джина нямаше никой. Клетата, разхождаше се сама. Стопанинът и, пенсиониран или уволнен по заслуги митничар, не си правеше усилия да си губи времето с нея. Най-тъжното на тоя свят е,  близките ти да те прежалят. Вероятно същото изпитваше и Джина. Напълно естествено е да си потърси раздумка от мъжки пол.

Скрила се зад ъгъла на кооперацията, тя остави гълъбовата софра отново на разположение на закусващите. Гълъбите вече не смееха да се доближат, въпреки моите подкани и гукащи имитации. Бяха позакърпили глада и сега спокойно и безгрижно кълвяха малки камъчета и пясък досами тротоара на улицата.

Един едър и породист екземпляр, запален от любов, загъргори и се завъртя около слабичка гълъбица. Тя понечи да го клъвне, но той отбягна удара. Отдалечи се, после отново се нагуши, загъргори и налетя. Нямаше спасение от неговото нахалство. Гълъбицата припляска с крила и политна към насрещната кооперация. Беше последвана от своя ухажор. Така е в живота. Любовта движи света.