МЕДИЙНА ЗВЕЗДА

 

разказ от Алекс Болдин

 

 

 

В средата на 90-те, по времето на правителството на Жан Виденов, запомнено с голямата инфлация, всичко се правеше „на зор“. Сума ти народ цъфна без работа и трябваше „на зор“ да търси спасение от безпаричието и принудителното кукуване в къщи. Оформи  се една голяма навалица от желаещи за каквато и да е работа и невиждани досега опашки на трудовата борса.

Моя милост не направи изключение от току-що създаденото общо правило. Това, разбира се, бе голяма наивност от моя страна, защото пари не се правят от висене на трудовата борса, а от купуване на фалирали предприятия. Тая мода се създаде и доби популярност най-вече сред току-що освободения от затвора криминален контингент и недооценените от обществото партийни мошеници. Да, ама не, защото като си нямаш начален капитал добит от кражби, каквото и да предприемеш все опираш на камък. Лошото в случая бе, че нито бях крадец, нито имах желание да стана такъв. Затова пречупих гордост и се подложих на унижението да слугувам на доскорошни партийни тарикати, успели да издоят със завидно въображение бившата партия - кърмилница.

През злощастната студена зима на 96-та се хванах на работа в едно мафиотско цехче за производство на фалшив алкохол. Цехчето се намираше в края на града. Трудовата борса ме бе ориентирала към него заедно с една малка групичка отчаяни безпарични индивиди. Наредихме се край един гаден конвейер, който нямаше желание да спира и който ни взимаше силиците за няма и един час. Орязахме си дланите и пръстите от счупени бутилки. В края на седмицата, като не получихме обещаната заплата, напсувахме двете гадни мафиотчета, плюхме си вкупом на ръцете, и напуснахме. Всеки от нас хвана своя илюзорен път към щастието. Моя милост, след кратко колебание, си купи билет за столицата и в една ранна утрин, навлякъл износения си балтон и стиснал торбичката със суха храна, стъпи на софийската гара.

Работа тутакси се намери. По това време в София никнеха като гъби какви ли не фирми и фирмички. Чалъмът бе да се примолиш старателно на късмета, той ти се усмихва и хоп - започваш работа. „Моето цехче“, което бях открил не без разпитване, се помещаваше в стари бараки някъде към Редута.

Изтрих си сопола, зализах алаброса и се явих пред Шефа. Явно му направих добро впечатление, защото той се разпореди и нещата се уредиха бързо и без разтакаване. После узнах, че Шефът бил от моя край, а и повечето работници тоже. Ето на това му се казва добър късмет - в момент „на зор“, да попаднеш на земляк. Землякът - Шеф ме потупа по рамо, каза едно „Не бой се!“ и ме настани в някаква мухлясала квартира близо до цехчето.

- Трябва само да си плащаш тока, водата и телефона. Наема ти е без пари, тоест ще ти го удържам от заплатата.

Вече нямаше за какво да се притеснявам, дори когато нощем едрите хлебарки, лазещи по тавана се откъсваха поради влагата и ми падаха на главата.

- Това са подробности от пейзажа. – успокои ме квартиранта и хитро ми намигна с едното око.

Тук му е мястото да запозная читателя с главния герой на тоя разказ – моят квартирант и съгражданин „така наречения Жоро“. Първата част на прякора бе измислена от някакъв остроумен работник, отчитайки близките отношения на Жоро с Шефа.

Тогава, в първите дни на пребиваването ми във фирмата, не знаех, че Жоро е „от разузнаването“. Близостта му до Шефа се изразяваше в устни доклади за настроението на работниците, за предстоящите им намерения и интимни желания. Жоро нямаше образование, ако не се счита незавършения осми клас в интерната за бавноразвиващи.

Той вършеше най-отговорната работа във фирмата – возеше Шефа, заваряваше, разпореждаше се с транспорта, разпределяше кой къде и какво ще работи. Единствено не определяше паричното възнаграждение. Това се правеше от жената на Шефа, според професионалните и мъжки качества на индивида. Между другото, жени във фирмата нямаше - интересен момент, нали?

Шефът, като всеки селски човек, си имаше вила. Няколко пъти в месеца Жоро ходеше на вилата, копаеше градината, хранеше кучето и прасето и потягаше де що има да се потяга по сградата и пристройките.

Трудно се разговаряше със Жоро. Той си имаше своето „така наречено“ самочувствие и не отговаряше на всеки зададен въпрос. Гледаше мръсно, изучаваше ме с поглед, а когато беше на кеф изваждаше шишето с домашно вино и дупе да ми е яко, ако откажа да пия с него.

Веднъж ми се случи да закъснея. Бях си забравил ключа в квартирата. Валеше студен ноемврийски дъжд. Звънях аз, звънях на поразия, обаче вратата не се отваряше. Просто Жоро бе преценил, че не е редно да си нарушава съня, за да ме пусне да вляза. Трябвало е да си взема ключа и да се науча на ред, нали? Наложи се да изкарам нощта дремейки пред вратата, защото есенния дъжд не спря да вали до сутринта.

Като всеки слабо грамотен простак, Жоро много обичаше да се подиграва. На сутринта разтръби из цялата фирма, че съм спал пред вратата на квартирата. Дори Шефа се смя на глас, а накрая ме потупа бащински по рамото и каза своето, „Не бой се!“

Как мина денят ми ли? Мина и замина, като всеки ден с единадесет часа работа. Само ръцете ми отмаляха при прехвърлянето на кашоните, а краката така омекнаха, че накрая се строполих на стола и трудно извървях пътя до квартирата.

Веднъж, когато си получавах заплатата в касата, Шефът влезе заедно с Жоро. Беше го прегърнал бащински през рамо. В изблик на умиление обяви:

- Ето, това момче някой ден ще ми затвори очите!

Жоро премига смутено, изчерви се и погледна някак гузно към навалицата от работници, наредила се пред вратата. Всички знаеха, че е подмазвач, но така директно Шефа досега не бе демонстрирал своето благоразположение към него.

 

Тези мои мили спомени понякога ме терзаят, защото мъките и лишенията не се забравят. Минаха години. Фирмичката на Шефа изчезна така, както се бе появила. Прибрах се в родния си град. Устроих се на подходяща работа. „Така наречният Жоро“ също се прибра, но с доста променена визия. Беше поотслабнал, почернял и брадясал. Виждахме се по улиците, спирахме, разговаряхме. Запомнил съм, че все ме питаше за работа. Да търся и да му намеря каквато и да е, нали бяхме стари „приятели“, а приятелите не се изоставят… Бре, бре, откога пък станахме приятели?!

Тоя мой познат бе голям любител на велосипедите. Неизменно се шляеше с някакъв очукан стар велосипед, за който твърдеше, че му е подарък от Швеция. Беше го окичил с безброй количество фарове, емблеми и какви ли не други кичозни глупости. Всъщност, Жоро си обичаше чалгата и кича. Никак не му правеше впечатление как изглежда в очите на съгражданите си. За него чух дори, че си е полежал година – две в затвора. Пипнали го да краде ъглошлайфки от някакъв склад. Той обаче и дума не продумваше за тая тъмна страна от биографията си. Беше станал доста разговорлив, точно обратно на онова, което бе в миналите времена. Говореше, коментираше до безкрай. На човек дори му ставаше досадно да го слуша.

Преди седмица, минавайки по една тиха уличка, съзрях на един уличен стълб залепен съвсем нов некролог. Снимката на него ми се стори позната. Спрях, зачетох се… Беше некрологът на Шефа, на който бях слугувал преди години в София. Изглеждаше добре закръглен, усмихнат, сякаш хей сега ще си отвори устата и ще ми каже: „Земляк, не бой се, бе!“ Постоях, помълчах и си тръгнах. Не мислех на никого зло. „Бог да го прости!“ – казах си и продължих.

След няколко дни видях и Жоро. Съобщих му новината. Той се облещи, нацупи, и с най-тъжната си физиономия каза:

- Да няма кой да ми каже?!… Щях да нося лично ковчега му до гроба…

- Да го носиш сам? Та той тежеше над 120 килограма!... А Шефът си мислеше, че ти ще му затвориш очите… Май не си и чул, че е умрял, а?

- Не знаех, мамка му, не знаех!... – взе да се кръсти пустият му Жоро.

После се захили, сякаш нищо не е било и започна да се хвали.

- Знаеш ли, че вече движа един много добър бизнес в Швеция?

- Сериозно?!

- Да бе, сега съм дошъл да си оправя зъбите, че там е много скъпо да идеш на зъболекар. След седмица заминавам обратно. Паричките, баце играят, да ти е мило и драго да ги диплиш в портфейла. Тия дни дойде екип на Нова телевизия да ни снима. Отвори сайта и ще ме видиш. Разпитваха ни, дори мен ме дадоха в кадър. Да не забравиш да ме видиш?! Излъчването на клипа беше на 26-ти. Изгледай го. Малко рисков е бизнеса ми, но… парите не идват лесно. Имам си и нов Шеф-организатор. Най-доходно се работи пред черквите. Шведите са много религиозни хора и плащат, плащат… Станах медийна звезда, хей!...

- Няма ли да кажеш, какъв е тоя бизнес?

- Ще видиш, нека да е изненада. Но да знаеш, падат много пари. Тук толкова не мога да събера за цяла година, както там за месец.

Още същата вечер, гонен от любопитство, отворих сайта на Нова телевизия. Потърсих в архива и открих интересен клип. Екип на медията беше посетил Стокхолм по повод наплива на мургавите български емигранти. Даваха една групичка цигани пред някаква черква.

В един момент се появи „така наречения Жоро“. Усмихна се, изрепчи се и започна да обяснява. Каза, че работел като просяк с групичка цигани. Тарторът им бил циганин, който поел ангажимента да ги защитава пред полицията. Искали да ги депортират, но Шефа им издействал още няколко месеца пребиваване. Излъгал шведите, че били политически емигранти, че нямали пари за храна и т.н.

Нещо ме досмеша. Ето какъв бил „бизнеса“ на Жоро. Просил си целогодишно, сладурът и хич не му пукало какво ще си помислят шведите за него. Нали падали парички?!…

Превключих канала моментално. За зла участ попаднах на политически коментар. В народното събрание приели закон за правата на сънародниците ни зад граница. Коментарът се водеше за това, дали емигриралите цигани ще успеят да гласуват в чужбина при едни бъдещи парламентарни избори? Били много неграмотни и не могли да се организират. Никой, ама абсолютно никой, не повдигна въпроса за „така наречените“ българи.