ЛИКЬОРНО ВИНО

разказ от Алекс Болдин

 

 

Седим си с адаша край масата с отворената кръстословица и се наслаждаваме на топлата струя, насочена към нас от новия му климатик. Навън е снежна буря, а вътре е приятно топло и уютно. Той е захапал поредната цигара, подръпва жадно от нея с една върховна наслада, позната само на заклетите пушачи и обмисля поредната тема за разговор. Те, неговите теми са безкрайни, защото мъж на 78 години винаги има интересни преживявания, които би могъл да сподели в момент на откровение.

- Сигурно знаеш, че навремето бях технически ръководител в Стройкомбината… Пращаха ме по обекти и организирах работата на две строителни бригади. Наложи се да разширим административната сграда на Врачанския Винпром. Тя се помещаваше в едноетажна постройка до портала. Надградихме още два етажа и дадохме възможност на Коло Мочора да увеличи персонала си.

Мочура тогава беше директор на винения завод, а същевременно и мой личен приятел. Като завършихме сградата той ме извика и ми поръча да направим още една метална, входна врата, широка и висока, като за строго охраняван затвор. „Това ще е за хайдуците! Много взеха да крадат, а като вържа кучето до вратата няма да посмеят да изнасят крадена продукция.“

Това беше „железен“ аргумент и ние с колегата нямаше как да не се съгласим. Направихме му вратата и аз предложих: „Дай сега да му напишем една калкулация за вратата така, както ние си знаем. Той има пари и ще плати, колкото и да му поискаме, ще плати. Предлагам крайната цена да бъде 10 000 лв. Шефът ще ни даде премии за тоя финал, нали?“

- Колегата се съгласи и двамата седнахме, изтипосахме калкулацията и я занесохме на Мочора.

Той я взе в ръка, намести очилата си погледна я, после ме огледа над очилата, усмихна се и каза: „Виж сега какво ще ти кажа, приятел.  Вземи си тая калкулация и напиши нова, за толкова пари, колкото реално струва вратата. С тая няма да те огрее.“

- Поех от него калкулацията и отново седнахме да смятаме. Новата я натъкмихме на 8 000 лв. Носим я повторно на Мочора, а той клати глава: „Ще имате много здраве от арменския поп! Искам цена, която е реална, иначе не плащам!“ Турих в чантата новата калкулация, върнахме се в отдела и отново започнахме да смятаме. Тоя път вписах реалните цени за материали и труд.

За трети път Мочора я погледна, усмихна се и рече: „Ха така, момчета! Започнахте да ми харесвате. Гино-о - провикна се към главната счетоводителка, - Оправи тия момчета с платежни и да свършваме с тоя досаден Стройкомбинат. А сега момчета, кажете с какво да ви почерпя за добре свършената работа?“

Аз обаче, очаквайки тоя момент, се бях предварително подготвил. Знаех, че Мочора си има едно специално буре за гостите от София и за елита от местния, градски комитет на БКП, с което се отсрамваше, отчиташе и същевременно ползваше за особени производствени цели.

- Абе, Мочор, нищо не искаме, но ще ми сипнеш да опитаме от онова буренце с No289. Черпил си ме от него и знам, че пак ще почерпиш.

Това буренце, адаш да ти кажа, съдържаше 500 литра от едно много специално вино. Беше от сорта „Врачански мискет“, отлежал и толкова гъст, че имаше вкус на истински еликсир. От него отсипваха и правеха едно перфектно, ликьорно вино за ЦК на БКП и за износ в Съветския съюз.

Мочора звънна на някакъв технолог, нареди му нещо и оня, след малко, донесе трилитрова туба с кехлибарена течност, която беше пазена за „боговете“. Нямаш си на представа адаш, какво значи ликьорно вино? Пиеш го, а то само си влиза в теб и те кара на песен.

Седнахме тогава, аз, партийния секретар, профпредседателя, шефа, колегата и го започнахме. Не помня какво беше мезето, но помня, че след третата глътка като ни се отвори гласец, омаен и сладък. Кой какъвто репертоар имаше, го изреди по три пъти. Аз си знам, че пея фалшиво, но партийния секретар, имаше гласец за милиони. Извиваше човека, а ние слушахме и си представяхме, че сме на спектакъл на „Риголето“ в софийската опера… Много подготвени хора бяха тогава партийните секретари…