КУЛИНАРЕН ЕСТЕТ

разказ от Алекс Болдин

 

 

Chris Spheeris

 

 

Когато в началото на април 59-та година Геле Митонкин се роди в местния родилен дом, в клоните на цъфналата джанка изкука кукувица. В такива случаи моята баба, Бог да я прости, обичаше да казва, „Ще му върви на късмет!“.

Геле отвори за пръв път очи, огледа света около него, кихна, изплези език и се ухили. Някои бебета в такива мигове се скъсват да реват, но той – не. Хилеше се. Акушерката го огледа и умилена му заговори на някакъв познат ù бебешки език: „Гу-гу, гу-гу!“. Геле се усмихна още по-широко и зарита с крачка. Това бяха първите думи, които чу и ги запомни за цял живот.

По-късно, в детската градина, когато редеше играчките, все си мънкаше тези бебешки думи. Те водеха мисълта му в някакво познато и спокойно русло, което го караше да реди, да оглежда и да измисля всякакви комбинации с предметите, които му попадаха на ръка. Играчките ги редеше в правилни редици, по цвят и големина. Нареждаше своите, а после се захващаше с чуждите, докато не получеше някой заслужен детски шамар. Не можеше да постъпи друго яче, нещо все го теглеше да реди и да създава комбинации, които добиваха някакъв красив и изящен ред. Беше му мания да го прави, неизкоренима мания.

Когато завърши гимназия, родителите му се чудеха как да го напътят в живота, така, че да бъде добре. Както всички родители умуваха и преценяваха. Геле нямаше нищо против тяхното мнение, напротив, съгласяваше се с всяко тяхно желание. Беше си такъв, своенравен, но послушен и изпълнителен.

„Нещо не го виждам за учител, нашият син. – каза майка му. - Децата няма да го слушат, защото като си навие нещо – не отстъпва. И за висше образование не е. Ще се поболее от четене, какъвто си е стриктен.“

„Трябва да измислим нещо, защото ако не продължи да учи, ще го вземат в казармата и ще му се разкатае майката. Все него ще бият, че е зевзек и половина. – каза баща му. - Защо да не го запишем в милиционерското училище в Пазарджик? Хем ще изслужи, хем ще добие занаят.“

„Това е идея! Милиционерите не работят, а само се возят с коли. Ще служи, ще се хареса на началниците. Маминото, много е изпълнителен. Може след време  да го повишат“. – разчувства се майка му.
„Така да бъде!“ – отсече баща му и не след дълго Геле се озова на плаца сред куп новобранци.

Неговият външен вид беше съвсем различен от тоя на другите. Куртката му беше идеално изгладена, шапката изчеткана, а обувките лъщяха от черната вакса. Погледът му бе вперен зорко в безоблачното небе сякаш хей сегичка от там ще се появи едно врабче, ще запърха около редицата и ще кацне на рамото му.

В столовата, докато всички новобранци сърбаха чорбата от котленките, Геле чупеше залъци от филиите си и ги редеше в правилни редици близо до ръба на масата. Всеки залък беше еднакъв по размер с другите. После ги вземаше един по един, сдъвкваше ги бавно, тържествено и ги преглъщаше точно с две лъжици супа, нито повече, нито по-малко. Другите курсанти го гледаха и се подсмихваха. За тях той си беше чиста откачалка… Не-е-е, не беше! Беше човек на реда и естетиката.

Командирите му го сочеха за пример. Наградите за него следваха една след друга. Нямаше начин, Геле бе за тях образцов курсант. В такива заведения обаче, лицата, към които се оформяше подобно отношение, винаги си патеха.

Другите кандидат-милиционери не го оставяха на мира. Криеха му обувките, уринираха в канчето, биеха му бързи телеграми. Ако не знаете какво е това, ще поясня. В мига, когато съответното лице заспи, някой му пъхаше между пръстите на краката листче хартия и го запалваше. Когато пламъкът докоснеше кожата ставаше шоуто. Заспалото лице се стряскаше с разтуптяно сърце, дори започваше да заеква. Жестоко беше, но назидателно. Дори тези бързи телеграми не го принудиха да се откаже от дълбоко залегналата в него мания за ред, дисциплина и послушание.

В средата на 80-те Геле завърши училището и бе разпределен в един милиционерски участък в родния си град. Такова разпределение се полагаше на всички курсанти, завършили с отличен.

Колегите го приеха радушно. Спретнаха малък милиционерски банкет в негова чест. Пиха чисто унгарско уиски за негово здраве, дигаха тост след тост за безпроблемна служба и щастливо пенсиониране.

Геле, както се очакваше, се прояви и тук. Взе всяка чиния със салата, поотделно и пренареди доматите и краставиците. Трябваше да изглеждат като някакво красиво кулинарно цвете. После се ориентира към приборите за ядене - нареди ги пред всеки един от присъстващите така, както се реди за френски банкет. Накрая разпредели уискито в чашите на еднакво ниво, точно на 65% от горния ръб на чашата.

Когато завърши всичко, което си бе наумил, цялата маса бе притихнала. Няколко десетки чифта очи го гледаха внимателно, а капитанът успя само да каже: „Бах ма-а-му!“ Това вероятно означаваше крайно учудване или изненада. Трябваше обаче да свикват с новия колега и затова думички като „откачен“ или „хахо“ въобще не бяха изречени.

На третата година от започване на новата работа, Геле се запозна с едно селско момиче с градски амбиции и работата тръгна към сватба. Сватбата бе насрочена за Великден в местния ресторант. Събра се персоналът на целия милиционерски участък, роднини и приятели на младоженците. Свирна градската циганска музика и веселбата започна.

Ще си кажете, че Геле се бил скъсал от игра. Нищо подобно! Той минаваше от маса на маса, пренареждаше чиниите със салата, отсипваше и доливаше в чашите, така, че нивото на виното да бъде еднакво на 65% от горния ръб. Накрая уморен и изпотен седна на стола до булката. Тя го гледаше полупияна и се опитваше да го целуне. В даден момент той я заряза, отиде до циганския оркестър и намести онези вратовръзки на музикантите, които му се бяха сторили разкривени.

Така мина сватбата, а след девет месеца Митонка, така се казваше булката, му роди синче. Умуваха как да го кръстят. Понеже не стигнаха до смислено решение, родителите на Митонка измислиха за младенеца едно подходящо име. Геле така и не можа да свикне с това име. Затова, когато се отнасяше за сина му, той винаги го наричаше кратичко – Синò.

Трябва да отбележим, че Синò, още от ранна възраст, вървеше по стъпките на баща си. Това доста дразнеше Митонка и тя, много изнервена, честичко им вдигаше мини скандали. Нещата обаче не се променяха. Когато всички сядаха на ракийка и салатка по някакъв повод, Геле вместо да вдигне тост, тутакси се хвърляше да реди съдържанието на чинията със салата, Синò, пък от своя страна, отливаше и доливаше чашите така, че течността да бъде на еднакво ниво. Митонка гледаше своите вманиачени мъже и дишаше дълбоко.

В един момент тя рязко охладня към Геле. Изнесе се да спи в кухнята, а накрая зачести да гостува на родителите си. Това не направи съществено впечатление на Геле. Двамата със Синò, си сядаха на ракийка и салатка без нея и докато я допиваха, пренареждаха нещата на масата по няколко пъти.

В службата на Геле се появиха проблеми с общуването. Колегите му постоянно го взимаха на бъзик. Измислиха му и обиден прякор – Геле Митонкин. Нямаше ден да не се поднасят с него. На Геле винаги се падаха най-лошите дежурства. Наградите и отличията редовно го отминаваха, а отпуски за него все нямаше. Това обаче не го притесняваше. Той си действаше по строгите закони за ред, дисциплина и законност.

Една вечер жена му го изненада. Беше поискала развод и се опита да му обясни причините. Той разсеяно я изслуша, подравни ръбовете на покривката на кухненската маса, изми си зъбите с паста Бленда-Мед и си легна спокойно.

През време на съдебното заседание бяха седнали на доста голямо разстояние един от друг. Съдията попита жена му за причините, поради които иска развод. Тя стана, изгледа Геле презрително и заяви: „Не мога да живея с ненормален!“

Понеже съдията поиска да обясни подробно, тя, посъветвана от адвоката си, каза: „Тоя не само е психо, но и не изпълнява съпружеските си задължения…“

Последното и заявление стана доста утежняващ мотив, затова съдията реши да приключи бързо със заседанието.

„А Вие господин Ангел Ангелов, какво ще кажете по така изказания мотив?“

Геле стана от мястото си, изгледа Митонка, въздъхна и само тихичко отвърна: „Нищо!“

Съдията поиска от двамата да уточнят при кой ще остане сина им(вече доста поотраснал тинейджър). Митонка беше категорична: „Да си го вземе! И той е като него!“

В тоя момент Митонка оцъкли очи, и му показа средния си пръст. За съдията това беше вече прекалено. Той тутакси закри заседанието, и така Синò остана при Геле.

Тоя разказ ви го разказвам като най-добър очевидец, защото с Геле и Митонка от много години бяхме съседи. Когато се случиха тези събития, вече се бях преселил в друг град, където бях намерил добра и подходяща работа. От време на време се връщах в родния си град, отбивах се до съседа(Геле Митонкин) да пийнем по ракийка и да си побъбрим. Синò беше пораснал и станал голям мъж. На външен вид и манталитет не се различаваше от баща си.

Геле го бе записал в полицейското училище в Пазарджик, за да спази родовите традиции. Подобно на баща си, Синò завърши училището с отличен и като такъв веднага му бе предложена работа в местния полицейски участък. Между другото Геле се беше пенсионирал с доста добра пенсия и на твърде млада възраст. С дадените при пенсионирането заплати си купи компютър и се захвана да се учи и работи на него.

Между другото той бе станал страхотен кулинар. Ровеше в интернет и готвеше какви ли не специалитети. После ги снимаше и ги показваше в профила си във Фейсбук. Хората гледаха и цъкаха, защото всичко което бе там имаше много вкусен и изящен вид. Те пишеха, коментари, хвалеха го, а това още повече засилваше желанието му да събира възхищение.

Веднъж, като се ровех във Фейсбук, открих неговия профил. Бях възхитен от снимките на българските ястия. Писах му. Той ми отговори и обеща да ми даде рецептите, на които си пожелая.
Когато се отбих да видя родителите си, не пропуснах мига да го посетя. Случи се през Великден. На празнично наредената кухненска маса се мъдреха три козунака изваяни във формата на Светия кръст. Лично Геле Митонкин ги беше замесил, оформил и изпекъл. Бяха идеално приготвени, меки и ухаещи. До козунаците се мъдреше купа с боядисани яйца. Най-отгоре две червени яйца лъщяха в мека светлина. Яйцата бяха боядисани от Синò.

Поздравихме се както се поздравяват християните на тоя ден, после седнах и Геле разля жълтеникава ракийка като за добре дошъл. Разля я така, че нивото на течността да бъде на 65% от ръба на чашата. Чукнахме се, разговорихме се, записах рецептите на ястията, които ме интересуваха. Сетне се случи нещо много интересно и много познато, поне за мен.

Геле извади отнякъде фотоапарат и се приготви да снима. Взе две червени яйца от купата и опита да ги намести до единия козунак. Целта му беше яйцата да стоят по определен начин до козунака. Колкото и да се мъчеше обаче, не успяваше да го направи. Въпреки всичко, той не спираше да ги намества. В даден момент те се накланяха и заемаха съвсем друго положение.

- Не е ли по-добре, да чукнеш яйцата в дъното, така, че да се получи устойчива плоскост. По тоя начин много лесно ще се закрепят.

- Абсурд! Те не бива да се чупят. Разваля им се формата. Нали са символи на сълзите на Христос?

- Ама яйцето си е яйце. Както и да го сложиш, то ще се търкулне и ще заеме устойчиво положение според формата и центъра на тежестта си.

- Тц! Ще го закрепя както съм си наумил…

Видях, че спорът се зацикля и отива към безсмислие, затова станах и се отправих към вратата. Бях решил да си ходя. Оставих Геле да опитва трудното закрепване.
Навън бе заваляло. Великден се оказа дъждовен. Синò, беше отрязал филия козунак и я чупеше на равни залъчета досами входната врата. Целта му беше да нахрани един рошав и мокър врабец. Последният подскачаше по клоните на цъфналата джанка и се бореше със страха си да приближи и да опита храната. Той цвърчеше възбудено. Накрая се спусна, клъвна един залък козунак и отлетя. След него дойдоха двойка гълъби. Бяха мъжки и женски. Женската се нахвърли стръвно на вкусния козунак, а мъжкия, преодолял глада, се накокошини, наду малката си гушка и започна да издава гърлените звуци на мъжкото ухажване:

"Гу-гу, гу-гу…“

Синò спря да хвърля от козунака. Странно!… Колко познат му беше тоя звук? Сякаш се бе родил с него…

Това е животът, любовта движи света.