КОЛЕДНА ЗВЕЗДА

РАЗКАЗ ОТ Алекс Болдин

 

 

 

Понякога на Коледа стават и чудеса…

 

Бойнгът направи плавен кръг, спусна се бавно и избра седма писта на софийското летище. Колелата докоснаха пистата и не след дълго сребристото тяло на новия пътнически лайнер спря. Идваше с редовния си полет от Франкфурт. Самолетната стълба се долепи до корпуса, вратата се отвори и сънените пътници заслизаха бавно. Декемврийското слънце току-що бе изгряло и ги заслепяваше.

Едно младо момче в зелено зимно яке, преметнало сак на рамо, се отдели от общата група, забърза се и хлътна, първо от всички слезли, в чакалнята на аерогарата. Това беше Калин. Преди повече от 30 часа се бе качил на самолет в Маями, бе пропътувал океана и бе изчакал нужните часове във Франкфурт, за да хване връзката за София. Главата му се маеше от безсъница и часовата разлика, но той се държеше. Нямаше как, нали пътуваше за Родината, за своя мил бащин дом. Колко пъти в сънищата му се явяваше той? Беше заминал на гурбет, когато почина и втория му родител, болната майка. Сега носталгията го теглеше обратно със силата на магнит. Какво ли ще завари в пустия си дом? Колко ли от старите приятели щеше да срещне? Не знаеше. Избра времето по Коледа, за да се върне. Щеше да постои една седмица, а после щеше да потегли обратно. Знаеше, че тук няма какво да го задържи. Нямаше да намери работа, щеше да се шляе самотен по улиците, щеше да похарчи парите, който с мъка бе събрал и край. Нямаше живот за него в България. Защо се получи така?

Хвана едно жълто такси и се загледа в околния пейзаж. Не откри почти никаква промяна. София си беше същата, мръсна, мъглива, студена и неуютна. Железопътната гара не правеше изключение. Само дето влаковете за родния му Северозапад бяха намалели.

Усети глад. Мина край един павилион, купи си студена, тестена баничка и задъвка с неохота. Във Флорида работеше като барман. Обслужваше плажен павилион. Правеше сода, коктейли, фрешове и всякакви други сокове за плажуващите. Беше свикнал на обилната и калорична чужда храна. Тя не му беше вкусна, но поне нямаше да го боли от нея гастритения стомах. Изгълта последния залък от баничката и тутакси усети надигащите се киселини. Трябваше да си вземе друга закуска, но нали баничките му бяха любими?

Поработи две години на плажа по атлантическото крайбрежие и успя да събере пари за полет до България. В Америка нямаше проблем с намирането на работа, що се касае до ниско платената. Американците бяха разглезени хора. Завършваха колежи и се устройваха на добре платени и престижни работи. Емигрантите като него, латиноамериканците и източно европейците се задоволяваха с хамалогия. Където успяваха там и се хващаха. Това им осигуряваше храната и донякъде квартирата. За друго почти нямаше пари. С българи - емигранти не контактуваше.

Всеки ден го спохождаха мисли за Родината, за своето нерадостно и безперспективно бъдеще. Не се виждаше в тукашните условия друг, освен като слуга на местните. Коренът му го теглеше натам, където се бе родил, но обстоятелствата му налагаха да търпи и да работи на чуждата земя. Събра пари, взе си отпуск и тръгна обратно, макар и за седмица време. Трябваше да се зареди с енергия, защото тук енергията му се изсмукваше. Трябваше да подиша роден въздух, да погледа родното слънце, да усети мириса на родната земя. Чувстваше, че силата му е там, в България, и никъде другаде.

Видинският влак беше гариран на 11-ти коловоз. Откри своя вагон и се качи с натежали нозе. Неговото купе се оказа полупразно, а мястото му бе до прозореца. Седна. Умората веднага притвори клепачите му. Не можеше да издържа повече и заспа. Но това не беше сън, а някакво полусънно будуване. Не биваше да изпусне гарата на родния си град. Колелата тракаха, вагонът го люшкаше, пътниците около него говореха по всекидневни теми. Смътно дочуваше тихи псувни и кратки реплики, за безпаричието, за нехайството и безотговорността на властта, за олигархичната мафия. Нима вече има мафия в България? Тая мисъл се завъртя като калейдоскоп в  полузаспалото му съзнание…

 

Влаковата композиция рязко спря. Огледа се, навън отново бе паднала мъгла. Локомотивът правеше маневра. Да, бяха пристигнали вече в Мездра. Оставаха някакви си петнайсетина минути до Враца. Не биваше да заспива отново. Слезе, взе си едно двойно кафе и го изпи на екс. Като че ли сега е по-добре. Дали да си купи вестник? По принцип нямаше какво ново да научи от него. Спря се на едно по обемисто издание. Седна си на мястото, отвори го и се зачете. Новините не го изненадаха. Всичко си беше по старому, дори и спорта. Футболът обаче западаше. Двата водещи, до миналото, отбора бяха на изпадане и затриване. Нима и футболът ще умре? Ех, мамка им мръсна на тия ненаяли се плужеци!

 

Враца беше потънала в мъгла. Та кога ли през декември е било друго в тоя град - мъгла, студ и пак мъгла… Чувстваше се много уморен. Слезе от влака и тръгна пеша към дома. Трябваше му някакъв си половин час, за да се прибере. Тук разстоянията не бяха за автомобил както в щатите. Вървиш пеша и изхождаш града за няма един час. Ето я и кооперацията, където живееше. Беше потънала в тишина. Следобедният час и студът бяха обезлюдили квартала. Посрещна го мърляв, уличен пес. Завъртя се около него, помириса му коленете, кихна и се оплези. Чакаше явно да му хвърлят нещо за ядене. Калин бръкна в сака, извади някакъв сух сандвич и му го подхвърли. Песът улови сандвича още във въздуха, захапа го и в ситен тръс се отдалечи.

- Само ти си ми посрещача, бе Джони! Дано ти се услади американския сандвич. - Джони не го чу, защото мъглата попи човешките звуци.

Ето го и апартаментът, пуст, студен и празен. Няколко паяжини се спускаха от тавана на кухнята. Взе една метла и ги обра. После пусна водата и включи осветлението. Бяха прекъснали тока поради неплатени сметки.

„Трябва да оправя тая работа…“ – каза си Калин. „Ще ида да им предплатя за няколко месеца, а после ще изпращам пари по банкова сметка. Ток трябва да има, поне да се знае, че жилището е обитаемо.“ Беше чел в интернет сайтовете за обири по пустеещи жилища. Неговото засега не бе пипано. Дано и за напред да бъде така, защото нямаше пари да уреди подмяна на входната врата и монтиране на охранителна система.
Извади едно топло одеяло от гардероба, легна на холния диван както си беше с якето и заспа тежък, изнурителен сън. Беше си у дома. Най-сетне у дома!...

 

Тая сутрин Албена беше някак тъжна. От всичко, тя най-много обичаше цветя. Болната и майчица все и говореше: „- Мамо, сбърках та не те кръстих на цвете. Я виж каква си! Ако не цъфти нещо около теб, не ти се дояжда.“

От седмица - две майка и се бе влошила със здравето. Лежеше, не се хранеше, а само охкаше. Албена се чудеше с какво да и угоди. Плашеше я дълбокият и отчаян поглед, продължителното и мълчание. Беше наредила край леглото и цяла редица от саксии. Във всяка от тях имаше по едно красиво цвете. Някои от цветята бяха цъфнали, въпреки зимния сезон. Тя така ги бе подбрала, че да има винаги цъфнали цветя. Около леглото на болната жена се разнасяше приятен аромат. Въпреки всичко тя линееше.

- Мамо, наближава Коледа. Кажи ми какво да ти купя за подарък, моля те?! От какво имаш нужда? Какво ще ти хареса?

- На Коледа е и твоят рожден ден, рожбо. Нали не си забравила? Ставаш на 24 години. Трябва да си купиш нещо и за себе си. Ето, отвори шкафа и си вземи от пенсията ми. Купи си за теб, а и за мен. Заплатата ти е малка и си помогни с нея, чедо. Иди до Кауфланд, че там има голям коледен избор, има много неща за подаръци. Пък покани и някое момче за тоя рожден ден. Няма да кукуваш вечно и да каниш само приятелки. Помисли за себе си.

- Ще ида мамо. От утре ни пускат в отпуск за коледните празници. Ще ида и ще напазарувам. Кажи ми сега как си? Мога ли с нещо да ти помогна.

- Само ми купи от ония хапчета за болка. Много ме боли, а свършиха.

- Добре, мамо…

На другата сутрин почти не работиха. Във фирмата се бе настанило някакво ведро, коледно настроение. Хората бяха весели, говореха оживено за вкусни ястия, за подаръци… Към обяд ги освободиха, за да празнуват. Албена мина до вкъщи, взе една пазарска чанта и се запъти към Кауфланд. Чудеше се какво да купи за майка си като подарък. Дали ще и стигнат парите, не знаеше? Нека най-напред да купи подаръци за нея, а пък за себе си - каквото остане, това.

Разгледа щандовете за домашни потреби, за плодове, за колбаси и млечни храни. Накрая се спря на една хубава украса за коледна елха. У дома имаха някаква стара изкуствена елхичка, за която нямаше украшения. Купи цветни свещи, топло шалче и чорапи за майка си. Харесаха и плюшените играчки, но като поразмисли ги подмина. Ето, да вземе и малко мандарини за болната. Чантата се понапълни. Не устоя на изкушението да мине по централния път, където бяха наредени цветята. Имаше какви ли не, малки, големи, разцъфнали и неразцъфнали. Тя четеше етикетите, някои милваше замечтано, на други говореше като на хора. Цветната алея я развесели и ободри. Накрая спря пред едно алено цвете с огнени цветове. Беше цветето „Коледна звезда“.

- Ех, милата ми! Да става каквото ще! Купувам те за мама! Така ще ти се радва, дори ще и минат болките, само като те гледа.

Албена извади портмонето. Започна да брои стотинките. Изведнъж спря. Не и стигаха само двайсет и четири стотинки, за да купи цветето. Преброи ги пак, не беше сгрешила. Остана така, онемяла, стиснала в шепа стотинките, загледана просълзена в алените пламъци на „Коледната звезда“.

- Пари ли не Ви достигат, госпожице?

Обърна се. Погледите им се срещнаха. Беше едно бледо момче почти на нейната възраст. Черните му къдрави коси падаха немирно на челото. Кафявият му поглед я галеше нежно и внимателно.

- Да, не ми достигат някакви си 24 стотинки. Май ще се върна до нас, за да взема още пари и да го купя. Ще го подаря на мама. Тя е болна и много ще му се зарадва.

- Нека Ви услужа, моля Ви! Да се връщате за някакви 24 стотинки, не си заслужава.

- Но, моля Ви! Не бива!

- Позволете ми! Идва Коледа, нека Ви помогна… моля Ви! - Албена отстъпи и взе стотинките. - Казвам се Калин. Дошъл съм си за малко у дома, а след Нова година ще си замина обратно. Живея и работя в Щатите. Нямам пари за повече престой. Събрал съм само за самолетния билет в двете посоки и това е. Но да вървим към касите.

- Много Ви благодаря, Калине! За помощта! Албена ми е името, много ми е приятно! Но защо толкова за малко сте тук? Ах да, Вие казахте… тези пари винаги не стигат… Аз обичам цветя и не зная по-добър подарък от цвете. А Вие напазарувахте ли си?

- Няма какво толкова да пазарувам. Живея сам. Купих си само за ядене и то готово, защото ми спряха тока. Ще потърся някой приятел да хапнем и изпием по чаша вино на свещи, а после… - и той замълча някак тъжно и умислено.

Платиха покупките и излязоха от магазина. Мъглата се бе вдигнала. Зимното слънце беше пробило облаците и огряваше радостно навалицата. Нямаше сняг. Беше суха зима. Не беше и много студено.

Калин закопча ципа на якето си, протегна ръка и взе галантно чантата на Албена. А тя, цялата огряла от радост, държеше Коледната звезда с двете си ръце. Боеше се да не я изпусне. В тоя момент, това цвете бе за нея най-голямата радост в живота. Повървяха няколко метра, после спряха и се погледнаха.

- Вие май много обичате цветя? – каза Калин и се загледа в очите на момичето. Те грееха радостно с отразени от цветето малки огнени пламъчета. Сълзите бяха почти засъхнали по бузите й.

- Да, обичам цветя. От малка си обичам цветя. А Вие?

- И аз, но все забравям да ги поливам и изсъхват.

- Но защо?

- Такива сме мъжете. Умът ни е насочен към други неща.

Погледите им отново се срещнаха. Някаква сила привличаше тези млади души. Те се радваха на неочакваната среща, радваха се без да успеят да го скрият.

- Знаете ли? На Коледа имам рожден ден. Каня Ви на гости. Мама ще се зарадва да Ви види. Поканила съм и две приятелки. Ще дойдете ли?...

Калин погледна момичето, замълча, после се усмихна сияйно и каза:

- Да, разбира се! Ще дойда!