КЪДЕ ДА ИДА?

разказ от Алекс Болдин

 

 

На изтерзаните жители от град Мизия

 

Тая вечер, на Цвета и беше някак много тъжно и самотно. Преди няколко месеца бе починала майка и. Вярно е, че беше много болна, но загубата на родител винаги разтърсва, колкото и да сме подготвени за нея.

Ето, прихлупваше здрач. Дъждът вече трети ден не спираше да вали. Това лято беше като никое от по-предишните - дъжд, дъжд, кал… Корените на доматите в градината изгниха от влага. На всичко отгоре, в дъжда се примеси някаква кисела съставка, която изгори листата на асмата и на дърветата. Отчаяние и покруса налегнаха самотната жена. Смеските за кокошките свършваха и трябваше да иде и купи нови. Но къде ти, с тая мижава пенсия, за какво по-напред?

Кучето Рижко и то гладуваше. Поради безпаричие. Бе отвикнала да готви месо, а то все пак обираше остатъците от ястията. Виеше на умряло по цели нощи. Беше гладно.

Мъжът и се помина преди няколко години и я остави сама. Дъщеря и се омъжи някъде по Русенско и много рядко я посещаваше. Цвета си живееше сама, с малката земеделска пенсия, с малкото домашни животни, с нерадостните чувства на самотницата. Единствената утеха беше по-младата и сестра, също вдовица, живееща в горния край на града.

Жената извади твърдия, ненарязан хляб, отчупи един къшей, рязна парче сирене и задъвка. Сухите залъци трудно се поглъщаха. Електрическата лампа започна да примигва. Нещо ставаше с това електричество.

Звънна телефонът. Беше сестра и. Гласът и трепереше от напрежение и уплаха.

- Како Цвето, идва голям порой откъм Крушовица. Обади ми се една приятелка. Нещо невиждано е. Потопило е половината село. Тръгнало е и към нас. Взимай най-нужното и идвай  при мен. Ние сме на високо и реката, ако прелее, няма да може да ни засегне, а ти си в най-ниското. Страх ме е за тебе како, бързо идвай! Зарежи всичко!

Цвета пребледня. Само това оставаше, да ги залее пороят… Бутна хляба и сиренето, стана и се запъти към гардероба. Извади личните документи, малкото пари, които бяха останали от пенсията, изключи хладилника и телевизора, наметна една стара шуба на мъжа си и излезе на двора.

Рижко виеше като на умряло. Дърпаше се на синджира и скимтеше след всеки вой. Отвърза го. То замята опашка, замота се около краката и я последва. За кокошките забрави. Те бяха заспали и нищо не можеше да ги събуди.

Забърза по стръмната улица към центъра. Имаше излезли доста хора. Те бяха дочули нещо тревожно и коментираха оживено. Всеки чукаше бутоните на джиесема и говореше с познати. Ставаше нещо, но едва ли беше ясно какво.

Стигна къщата на сестра си. Тя бе отворила входната врата, спусна се, прегърна я и заплака.

- Дъщеря ми е някъде там, долу. Не мога да я чуя. С детето са заедно. А зетя го няма никакъв. Къде ли е сега? Много ми е тревожно, како…

Ето, най-после вдигна…

Милке, мамо, събирайте най-нужното и идвайте мамо при мен. От дъждовете се е направила голяма вълна и се движи към нас. Обадиха ми се от Крушовица. Идвайте бързо, да сме всички заедно, тук, на високото. Реката може да прелее, да ви залее и издави, но тук няма да стигне.

Тя изхлипа, после забърса оросено чело и се защура из къщата.

Цвета стоеше на двора и се взираше на запад, където залязваше слънцето. Дъждът беше спрял. Вероятно беше временно. Дворът, градината, пътеките, всичко беше удавено във вода. Земята, подгизнала от дъждове, не можеше да я поеме и се събираше на малки локви, които постепенно се уголемяваха и се сливаха. Прасето грухтеше уплашено в кочината, двете кучета лаеха тревожно, козите блееха, явно усещаха нещо, което хората не можеха да доловят.

Неочаквано тя чу някакъв глух тътен, който се усилваше и превръщаше в бучене. Хората от долната махала закрещяха, завикаха. В полумрака съзря, че улицата започна да се запълва постепенно с вода, идваща на талази, все по големи и все по-упорити. Светлините на града постепенно угаснаха. Изключваха тока по квартали. Светеше само в техния квартал…

Тинка, сестра и се появи неочаквано, хвана я за ръката и я стисна.

- Како, виж какво става. Спряха тока почти на целия град. Чуваш ли? Чуваш ли викове? Божке-е-е, ето, ето я и Милка и внучката ми! Идат! Зетя обаче го няма. Защо не е с тях? Елате, елате, чедо…

- Мамо, града го залива вода… Голяма вода, мамо… Потопи нашия квартал, целия… и нашата къща потопи, мамо… Едва успяхме да избягаме. Стефчо обаче, се изгуби някъде… Не ми се обажда… Хората… видях, че се качват по покривите, защото водата заливаше къщите им. Давят се животни, падат паянтови постройки… Ужасни неща стават в града ни, мамо…

Слънцето се скри зад хоризонта. Мракът похлупи града и скри ужаса и трагедията на стотиците му бедни жители.

Пуснаха радиото. Вървяха вечерните новини. После се появи извънредно съобщение. Говореха за техния град. Съветваха хората какво да правят. Правеха прогнози, но всичко беше някак нереално и изкуствено. Никой всъщност не знаеше какво се случваше тук. Не знаеха и те - четирите жени на различна възраст, събрани в тревожната къща.

След половин час дойдоха няколко момчета и се помолиха да останат, защото къщите им били потопени във вода. Те бяха приятели на Тинкиния син. Приеха ги. Нямаше начин. Бяха в беда. Къде можеха да идат сега в тая тъмнина?

Нощта мина тревожно за всички. Над удавения град се носеха отчаяни викове на хора в беда. Чуваше се неистов кучешки лай. От време на време глух тътен, придружен със скърцане и трясък се разнасяше почти на стотина метра под тях. Срутваха се къщи, вероятно от силната водна вълна. Не можеше да бъде друго. А хората? Какво ли става с хората? Чуваха ужасените викове, зовът им за помощ. Вероятно някои се давеха и никой не можеше да им помогне. Бедствието беше всеобщо.

Някъде в небето блесна светлина. Чу се  бумтене на мотор. Като че ли бяха изпратили хеликоптер. Да и то не само един. Някой, някъде бе дал сигнал за случващото се, сигнал, че в техния град се давят хора. Бяха изпратили помощ. Машините прелитаха ниско. Осветяваха с прожекторите си квартал след квартал. Някъде спираха. Спускаха въжена стълба и хора на гроздове пълзяха нагоре. После се скриваха зад хълма, кацаха, разтоварваха и пак се връщаха.

На сутринта леко ръмеше. Слънцето се бе скрило зад сивите дъждовни облаци.

Цвета, Тинка и всички около тях излязоха на двора, за да видят какво се бе случило.

Ръждиво-кафявата вода беше стигнала на трийсетина метра от входната врата и бе спряла. Надолу, докъдето погледът им стигаше, всичко бе потънало във вода. Къщите, като самотни острови стърчаха от нея. На покривите им се бяха скупчили хора, успели в последния момент да се спасят. Те се провикваха към съседите си тревожно. Питаха, къде смислено, къде безсмислено, за онова, което се беше случило през нощта. Някъде плачеха жени, вайкаха се за дома си, за близките си, които не бяха успели да чуят и видят.

Милка непрекъснато набираше някакъв номер на телефона. Търсеше мъжа си, който от вечерта не се бе обадил. В един момент изхлипа:

- Стефчо, къде си, бе човек? Къде изчезна?

Мъжът и бе успял да избяга от водната вълна. Беше се качил, в последния момент, на крайградския хълм. Батерията на телефона му била паднала, та се обаждал от друг телефон.

Милка се разплака, сълзите и течеха непрекъснато по страните. Беше жив! Беше се спасил! Оставаше да оплаква потопеният им дом. Нямаше вече къде да идат. Тинка я прегърна, заплака с нея. Тя не беше добре със здравето, но какво да прави, беше майка и искаше поне малко да я утеши.

Цвета бе притихнала. Тя също нямаше къде да иде. И нейният дом беше под водата. Стана и някак тъжно и безутешно, за нея самата, за жестоката съдба на близките си и за бедните хорица от родния и град.

Рижко сновеше около нея. Той явно разбираше случващото се, защото не махаше, както обикновено, с опашка. Гледаше хората, после изскимтяваше, потичваше из калния двор и пак се връщаше. Цялото му изражение, целият му тревожен поглед говореше едно и също. Задаваше си въпроса, който всички хора около него си задаваха:

„А сега, къде да ида?“