ИНТЕРНЕТ КЛУБ

разказ от Алекс Болдин

 

 

 

- Доре, какво ти е? Пишеш с грешки. Разстроена ли си?

- Не, само ми е малко студено. Тоя гараж почти не се отоплява. Климатикът често се разваля. Майсторите дойдат, оправят го, а след един ден пак се развали.

Хората вече не идват. Много им е студено.

- Че как не! Навън температурата е под 10 градуса и всичко е замръзнало. Парното ми едва се усеща.

- Блазя ти, че имаш парно. А аз и в къщи мръзна. Тръбите са се изпопукали. Гошко, синът ми, е довлякъл отнякъде една малка печица и се мъчи горкия да я запали с няколко дървени парчета от строшена дограма.

- Чудя ти се как издържаш?!

- По-тежко е през нощта, когато температурите паднат още по-ниско. Тогава тук дежури синът ми.

- Та идват ли нощем клиенти за интернета?

- Слаба работа, но идват. Има си нощни птици, които и не знаеш какво търсят в тоя интернет. Моята тарифа е най-евтината, затова и идват… но ме е страх. Какви ли не хора има? През минали години, преди да почине мъжа ми, беше друго. Той се отбиваше, посядаше, разговаряхме и нощта минаваше, но сега…

- Наеми си нощен администратор.

- Откъде пари да му платя? Та от таксите едва стига за нас двамата. Ти знаеш ли, че от една седмица ядем само стари туршии, за да мога да се изплатя с тока и наема за гаража?! Ами данъците, ами новите здравни изисквания?! Отвсякъде ме притискат и се чудя, за какво ли ми е тоя бизнес?

Ти как си? Как е майка ти? Още ли боледува?

- Да бе… И на мен не ми е леко. Все болна е, притеснява ме. Сутрин бързам за работа. Колата ме разкарва по цял ден из окръга, а вечер се прибирам скапан и преуморен. Тя е много възрастна и без мен не може да се оправи. Трябва да сготвя, трябва да изпера, да почистя… само аз си зная…

- Боже, боже!…

Извинявай, дойде клиент и иска да му форматирам и разпечатя един текст… По-късно ще се чуем пак…

Скайп-иконата на Дора избледнява. Изключила е програмата, за да не се разсейва.

Една година вече се познавахме с тая жена от далечния крайдунавски град. Бореше се с живота сама, заедно с безработния си син. Не й вървеше. Бяха я уволнили от геодезичната служба и трябваше да измисли нещо, за да си изкарва прехраната.

Модната тенденция на едва що създадения интернет я бе примамила да открие малък интернет клуб в един влажен гараж близо до полицейското управление. Отначало вървяло добре, но после тия клубове започнали да никнат като гъби. Модата станала всекидневие и посетителите намалели. Хората започнали да си купуват компютри и да не посещават преустроените гаражи. Нямах на представа как се оправя с тоя интернет-клуб, но разбирах, че не й е леко.

Преди няколко години мъжът й получил инсулт. Мъчил се два-три дни и починал. Било невероятен стрес за нея и сина й. На всичкото отгоре и баща й се поболял. Имала две сестри, които не милеели за него и тя се нагърбила с всичко - работа с фирмата, ремонти, гледане на болен, домашни грижи.

Имала дъщеря в София - разведена с малко дете. Когато успявала, ходела да помага и там. Откъде взимаше силици тая жена не можех да проумея.

За Нова година получих от Дора по интернет красива анимирана честитка с шейната на Дядо Коледа и коледни мелодии. Беше просто прелест.

Поканих майка ми да я погледне, а тя не откъсваше поглед от нея. Молеше да я пусна отново и отново.

- Тая жена те харесва, мамо - казва ми тя. Поздрави я от мен, пък я покани на гости.

Старата ми майчица си мислеше и за мен и моята самота. Това й беше най-голямата грижа. Виждаше, че си отива от живота и се молеше да си намеря добра жена за дома. Молеше се… но явно не стана.

Беше преди 15-на години, но още помня онези моменти. Помня, когато уморен от работа включвах компютъра с интернета и зелената иконка на Дора с усмихнатото лице, обрамчено с очила в големи рамки, цъфваше на бледосиния екран на монитора.

Появяваха се бързо начуканите начални думи на чата: „Здравей! Как си? Как е майка ти? Здрави ли сте?“

Тя не мислеше за себе си или по-скоро приемаше нещата като вече дадени и търсеше начин да реши тежките си проблеми без да се оплаква.

Случваше се да ме пита нещо по софтуера и аз й обяснявах. Бях доста опитен и се мъчех да й помогна доколкото мога.

Тя повтаряше, опитваше, а накрая някак тъжно отговаряше:

- Няма да мога сама, пък и сина ми няма твоя опит. Ще трябва да викна някой и да му платя за да го свърши. Ако беше наблизо щях да те поканя на кафе и да решим проблема.

Замълчавах. Какво ли можех да направя от разстояние? Някои компютърни специалисти го можеха, но аз все още нямах тоя опит - да инсталирам и оправям софтуер от разстояние.

Мина една година от запознанството ни. Нещата с Дора не вървяха на добре. Тя боледуваше все по-често. Настинките й, уж невинни, минаваха в пневмонии. Явно не се дохранваше. Доходът от интернет-клуба беше намалял до положение, при което не можеше да плаща разходите. Беше отчаяна. Чудеше се какво да прави. Не смееше да продава инвентара, защото това би спряло и последното изворче за препитание. Често пъти усещах, че плаче пред компютъра. Спираше чата за известно време, а сетне продължаваше разстроена.

Какво ли можех да й помогна от 500 км. разстояние с моите също не леки проблеми? Мъчех да я утешавам, да я ободрявам, доколкото мога. Тя разбираше… Благодареше ми, накрая млъкваше и изключваше Скайпа. Не искаше да ме разстройва със своите проблеми.

 

 

Минаха няколко месеца. Иконата на Дора беше все в сиво. Нещо бе станало с тая жена. Не беше нормално да мълчи толкова дълго време.

Работата ми беше повече в командировка. По някой път командировките бяха доста далечни.

Един ден се очерта ходене към нейния град. Бях намислил, като мина от там, да се отбия и да се видим с Дора. Така и не се получи. Не бях сам в колата. Началникът ми и дума не даде да се изрече за спиране в града. Продължихме към целта на командировката ни.

Гледах през прозореца на колата пейзажите от градчето, в което живееше, улиците, градинките. Оглеждах гаражите и си мислех, че хей сега ще видя нейния гараж с надписа - „Интернет клуб“. Мечтаех си… Знаех, че не бе отредено да се видим…

Вечерта, като се прибрах у дома, включих компютъра. Скайп-иконата сивееше. Влязох във Фейсбук. Отидох на нейната страница. Бяха минали няколко месеца от последното й влизане в програмата. Последното, което бе въвела се оказа един огромен цветен букет. Много обичаше цветя.

Под него, с няколко дни давност, бяха написани няколко кратки думи. Четях ги и не можех да повярвам… Дали беше истина? Леле Боже!...

… „Моята мила майчица, хора, си отиде от тоя свят… Няма я вече добрата ми майчица!... „ – Георги

Ръката ми, която държеше мишката, трепереше. Отворих сектора с нейни приятели. Не бяха много. Видях снимката на една жена, която явно живееше в нейния град.

Реших на риск да й пиша няколко думи и да попитам за Дора. Драснах нужните думи. На другия ден получих отговор:

„С Дора бяхме съседки. Беше много добра жена, но… добро не видя в тоя живот. Измъчи се горката. От притеснение получи инсулт. Дъщеря й я взе в София, но не живя дълго. То инсулта не прощава… Бог да я прости, горката страдалница!“

Сякаш една страница от моя живот се беше откъснала безвъзвратно. Беше си отишла от тоя свят една моя приятелка, много добра приятелка, с която така и не успяхме да се видим на живо. Бях минал може би на метри от оня влажен интернет клуб, където се е мъчила преди да се разболее невъзвратимо.

Какви ли изненади ни поднася съдбата? Срещаме се виртуално с един човек, харесваме се, заживяваме взаимно с проблемите си и изведнъж тя същата, безмилостната съдба решава да отвори пропаст между нас, пропаст, която няма преминаване, пропастта на времето и пространството.

След няколко седмици с трепет съобщих тъжната новината на майка ми. Тя ме изслуша мълчаливо, изгледа ме състрадателно и нищо не каза. Само видях, че в единия край на окото й блесна една малка тъжна сълзица.