ИМПРЕСИЯ (В КРАЯ НА ЗИМАТА)

разказ от Алекс Болдин

 

 

Ръми. Мрачно е. Небето, с оловните си облаци, сякаш е прихлупило земята. Две кучета минават край мен. Едри са, с мръсно жълта козина мокра, настръхнала. Гладни са, не ми обръщат внимание. Заети са едно с друго, умислени подтичват в тръс. Далеч пред тях едва крета сакатия. Всеки божи ден, независимо от времето, той тътри крака и почуква с бастуна по уличките на нашия квартал. Прекарал е инсулт и по някаква жестока случайност е още жив. Спасява го това упорито, всекидневно и безсмислено ходене. Не се оглежда, по точно гледа пред себе си без да отклонява поглед. Следват го кучетата. От време на време спира до някой контейнер за боклук, протяга ръка, рови и хвърля на прегладнелите си спътници някакви останки от храна.

Не бих могъл да правя като него, да ходя безсмислено и да вярвам, че това ще ми удължи живота с неопределено време. Но… някои го правят, въпреки всичко. Да, животът е сладък, дори когато си сакат и безпомощен. Търсиш начин да го удължиш.

Днес е неделя, Месни заговезни-големият празник преди великия пост. Някак не го усещам тоя ден като празник, защо ли? Сигурно защото го няма месото на моята трапеза. Не съжалявам за това, макар, че не бих отказал една сочна пържола, гарнирана с пържени картофки. Да, бе… мечти, мечти.

Отидох да купя хляб, защото бяха останали няколко твърди филии, които дори попара не може да размекне. Магазинчето беше затворено. Работното му време не включваше неделята. Не го знаех. Мислех си, че работи и в празник. Погледът ми се спря на некролога, залепен на стъклената врата. Зачетох се, нямаше начин да отмина без да го видя. Беше починал собственикът на веригата от хранителни магазинчета. Че как така не съм чул!?

За него говореха много интересни неща. Бързо развил търговията, започвайки с месене и печене на хляб. После минал и на други стоки, все от първа човешка необходимост, накрая размножил бизнеса. Опознали го дори в столицата. Името му бе станало нарицателно за успешен бизнесмен, натрупал пари с честен труд. Честен, честен, но се развел и напуснал родното село. Така става с „честните“ бизнесмени. Получават така желаните пари, но накрая си съсипват живота и стигат до… некролог.

Както и да е, това не ми влиза в работата, защо ли му мисля? Гледай си живота! Живота, живота. Все пак трябва да се яде хляб. Запътих се към големия хипермаркет до жп гарата. Да, там продават винаги качествен и хубав хляб. Трябва да купя и за братовчеда. Той е самотник, неподвижен и разчита на мен и на един приятел от махалата. Нещо пак се е поболял. Изненада ме с решението си да влиза в болница. Такива мисли винаги ме плашат. Явно е отчаян щом е стигнал до това заключение. Много пуши и не може да спре. А това го убива, казвал съм му го десетки пъти. Не ме слуша, а сега пак не може да диша. Ех, безумие човешко!

Говоря му, а той си плямпа все едно и също. В болницата нямало да му разрешават да пуши… Не мисли, че може да умре, а че няма да може да пуши.

Купил съм хляба, за мен и братовчеда. Краката неволно ме водят към неговата улица. Нарекъл съм я „улицата на самотниците“. Малка е, разкопана от тежките машини, които подменят водопровода. Сега е потънала в кал и бяла баластра. Така е било винаги в нашия град-копае се и не се оправя. Няма и да се промени, иначе ще се наруши традицията.

Ето я и Данка-чистачката на ВиК. Тътри крака обути във вълнени чорапи и гумени галоши. Домашната престилка си е на нея. Дъждът я е намокрил. Тя обаче влачи неизменно кашоните от велпапе. Това й е другият бизнес-предава стара хартия и картон на отпадъци. Неделя е, но е открила в някой контейнер за боклук два големи кашона с надпис “Made in Italy”. Забила е поглед в земята. Отминава без да ме погледне. Никога не съм я чул да говори.

Съседната къща до братовчеда е пък на някакъв млад евнух. Живее в стара съборетина, едва що не паднала. Скоро почина майка му и той, лишен от пенсията й, безработен, се радваше дори когато го почерпеха с баничка. Отскоро си бе намерил работа. Пази вилата на бившия шеф на градското МВР. Колко му плаща не зная, но е доволен, че има и това. Гладно не се стои, нали?

Сега входната врата е затворена с верига и катинар. Иначе дворът е почти разграден и човек спокойно може да си влезе в него. Но какво може да се намери в двора на един клошар? Стари изгнили греди чакаха реда си за сечене и отопление, купчинка счупени тухли и хоросан, говореха за намеренията на собственика да си изгради нов външен клозет.

Най-сетне влизам при братовчеда. Той е пребледнял. Трепери от студ, въпреки климатика. Явно не е добре. Споделя, че го тресе и не му се яде. Пуснал е телевизора, но не го гледа. А предаването е повече от интересно. В някакво село пекат шишове със сланина на големи скари и разсипват вино. Празник е и хората се мъчат да празнуват. Свири акордеон и десетина танцьори  въртят малко хоро. Братовчедът сменя канала. Говорят за кръвопролитията в Украйна-пушеци, кървища, освирепели хора… Отново превърта канала. Тоя път съобщават за голяма пратка наркотици, заловена във Франция по сигнал на нашите служби. Бил замесен и някакъв шеф от наша правителствена агенция. Псуваме отривисто. И телевизията ни е калпава като всичко друго…

Уговаряме се за другия ден и си тръгвам. Пак ме заболява ухото. То е болно вече от няколко години, но в тая влага и студ не пропуска да напомни за себе си. Притискам  го с длан, прихлупвам плетената шапка, за да го стопля. Трябва да намеря време утре и за него. Ще бъде голямо ходене по лекари и аптеки. Нещо взе да ми писва, харча си парите най-много за тях. Жал ми е за себе си. Не ми върви с тия хронични болести. Тъкмо взема пенсия и нещо се случи. И хайде отново влачене по веригата за източване на пари… Жалък живот български!

Едно мокро врабче чирика под стряхата на къщата. До него, от ръждивия улук, капе тънка струйка дъждовна вода. Бъркам в чантата, отчупвам залъче хляб и го хвърлям пред врабчето. То ме поглежда недоверчиво, прикляка и отлита. Явно не е толкова гладно колкото го мислех.  Дали пък и него не го боли ухо?