ХИЩНИЦИ

разказ от Алекс Болдин

 

 

 

Петнистата котка с бяло-черна муцунка се провря плавно през дупката в телената ограда и с дебнещо, прокрадващо се пълзене се насочи към градинската чешма, където в малка пластмасова чинийка се мъдреше добре оглозган кокал от кокошо бедро. Той беше поставен там точно за нея, с надеждата, че тя най-после ще усвои навика да яде кокали. Друго меню за нея не се предвиждаше.

Зад нея, край ниска кучешка колибка, се мотаеше и пролайваше Сара, вързана на телен синджир. Тя беше крайно възмутена, защото вкусотията в чинията отговаряше тъкмо на нейните желания. Обаче, не, нямаше да стане, дори и ако настанеше земен апокалипсис. Тя бе наказана и сега пролайваше жално и оплакваше неразумната си лакомия и омраза към кокошия род. Наказанието й се дължеше на агресивното й поведение спрямо червения петел на съседката.

Преди около седмица тя се бе провряла през друга дупка в съседската ограда и с непринуден ловен скок беше докопала Пешо, червения гласовит петел. След кратка борба, Пешо остана с нахапана и кървяща трътка и с още по-изпохапана глава и гребен. Вследствие на тая кучешка агресия съседният двор осиротя откъм ранобудни петльови песни, а съседката се ощастливи с пълна тенджера кокоша супа.

Нямаше кавги, нямаше клетви между двете съседки и работата беше тихо и мирно потулена и забравена. Остана само наказанието за Сара състоящо се в гладни преди Великденски пости.

Петнистата котка достигна чинийката с кокала и тутакси предприе опит да го сдъвче. Това предизвика явен интерес в двамата беседващи свидетели на събитието. Възрастен племенник и още по-възрастната му леля бяха седнали на малки трикраки столчета пред схлупеното къще и си разказваха най-интересните случки и събития от отминалата седмица.

- Предната нощ внезапно ми звънна големия телефон. – поде беседата лелята. -  Аз зная, че само ти ми се обаждаш по него и затова се уплаших. Помислих си, че си зле и се мъчиш да звъниш на „Бърза помощ“, нали все ми се оплакваш.

Обади се някакъв самоуверен мъжки глас, и ми се представи за д-р Николов – хирург от болница „Токуда“ в София. Обясни ми, че Ели, дъщерята на Людмил - моя приятел, е катастрофирала тежко и се нуждае от спешна операция. Поиска да знае фамилията ми и на каква възраст съм. Аз, глупавата, му дадох точни данни.

- Не е трябвало да го правиш. Не си ли патила досега от измамници? Те гледат само да те стреснат и да ти окрадат парите.

- Ама, той говореше така убедително и компетентно, че му повярвах. Обрисува точно външността на Ели, къде работи и на каква длъжност е, дори знаеше малкото име на баща й.

- Ами, че това може да са измамници от същата болница, разполагащи с достъп до архива на персонала, бе жена.

- Кой да се сети!? Събудих аз Людмил, дадох му слушалката. Той се заслуша. Гледам го на нощната лампа, че изведнъж прежълтя на лимон. Преглътна два-три пъти, после се овладя. Започнаха един разговор с въпроси и отговори така, че постепенно се разбра за хитрия ход на измамника.

- Не биваше да затваряте телефона, а е трябвало да се обадиш по ДжиЕсЕм-а на полицията, за да локализират измамника.

- Аз така се бях уплашила, че въобще не ми мина през ум тая мисъл.Той май това целеше, да ни уплаши, за да постигне целта си. Людмил, нали е учен човек, веднага се сети и го разобличи.

- Ех, разобличил го! Те не се плашат от разобличения, а направо изчезват като видят, че не могат да докопат париците. Хищници са това, хора-хищници. Ето и Петнистата е хищник, ама не може да се преструва така както ние хората. И Сара е хищник, но и нейното ниво на хитрост е ниско в сравнение с човешкото.

- Не гледа ли вчера по телевизията за шестте камиона с агнешко?

- Не съм, какво агнешко?

- Ами, заловили хладилен камион пълен с одрани кучета… и то тъкмо за Великден! Мисля, че бяха към шест тона…

- Шест тона… кучета!?

- Да, кучета! Инспекторите се усъмнили във формата на главата и миризмата на месото. Дошли експерти и далаверата станала ясна. Не било ясно, къде са били клани и подпечатани с печатите на контролните органи. За всичко си има хора, ей! И печати ще фалшифицират и доставчици ще се намерят за „агнешката“ стока и какво ли не… Тоя наш „демократичен“ преход създаде цели банди от мошеници шлайфани в това как да крадат и как да въртят далавери.

- На един Гергьовден преди години ядох подобно „агнешко“. Миришеше на лошо и после ни хвана разстройство.

- Че как няма да не ви хване, псетата са си помияри и ядат от кофите за смет… Аз пък съм ял такава смрадлива „агнешка“ дроб сърма, че две години след това не смеех да си купя истинско агнешко от магазин. Май бях купил комплекта пак от магазин. Ако тези факти стигнат до ушите на Бриджит Бардо, знаеш ли каква пушилка ще се вдигне?  Представи си следните заглавия във френските вестници: „Българският народ придоби азиатски навици - започна да яде кучета!“

Петнистата бе съсредоточила цялото си внимание върху кокала. Извръщаше глава към говорещите, плезеше езиче, но така и не й се отдаваше да схруска апетитната на миризма храна. Оказа се неочаквано корава и твърде голяма за нейната устна. Спря, изгледа възмутено беседващите и поради нямане какво друго да прави, продължи отчаяните си опити.

- Как е името й?

- Не знам, не съм питала съседката. Научих я да идва насам. Хвърлям й от манджите, понякога престоял салам, глава от риба или каквото имам отпадък под ръка. Тя не намира махна. Комшийката явно забравя да я храни и мръсницата обикаля съседните дворове. Беше се сбила с котарака на съседката - оная с петела. Така го одра, че нещастникът носи белезите по носа почти две седмици. Пази си територията мръсницата му с мръсница. Нашият двор го смята за своя жизнена територия. Врабче да кацне, държи тя да го подгони.

- Така е при животните. Всяко си има ловна и жизнена територия.  Само нашата, човешката, нещо не е съвсем ясна. Ние обаче сме най-страшните хищници в природата. Няма равни на нас.

Людмил отвори вратата на къщето и притеснено обяви:

- Оня „хирургът“ пак звъни. Какво да му кажа?

- Кажи му, да дойде тук да си вземе парите. Ще го посрещна с тъпата мотика, нека само се покаже. Писна ми вече!

- Дали да не влезем вътре? Виж какви кълба от бяла прах се извиват откъм улицата. Автомобилите се нижат един след друг. Вашият квартал не бе така оживен по-рано. Почти всичките улици наоколо са изровени и хората се чудят откъде да минат с колите си. Разкопаха настилката, положиха тръбите, заринаха окопа и „забравиха“ да асфалтират – „европейски воден цикъл“! Турските фирми-изпълнители разораха целия град, прибраха парите и изчезнаха. Ние да му мислим, дали да слагаме газовите маски или не. Тревата в градината, листата на дърветата са покрити с бяла прах, а кой знае какво ни е в дробовете?… Говори се, че чакълът бил докарван от някакви радиоактивни кариери… Как няма да хванем рак? Ама с тая комунистическа управа!… Какво ли хубаво можеш да очакваш от нея?

Сега идват избори и пак ще подготвят милионите за купуване на циганските гласове. То това им е лекторатът, с него винаги се уреждат на власт. Хищници, имащи една единствена цел – да грабят, да се продават на по-силните, да мачкат по-слабите и да разсипват каквото им попадне в ръце, ненаситни са, алчни за власт и пари. Надали има народ по земята, който е способен да търпи такава гной в тялото си. Никога в новата ни история не е било така. Слушах, че населението на страната ни за един месец намалява с един средно голям областен град. Хората емигрират, защото нямат работа и препитание. По детска смъртност сме на първо място в Европа. След 50-на години държавата ни ще изчезне. Така ни оправят тия!…  Хищници!
Петнистата котка се отказа от кокала. Тя отстъпи от чинията, и започна усърдно да се облизва.

- Какво ли толкова е яла? Кокалът си стои, а тя се облизва сякаш е правила банкет. Котешка му работа…

В отговор на тия думи, петнистата измяука дълго и жално. Беше гладна, толкова гладна, както едно бездомно животно може да бъде.

- Имам в хладилника две стари миризливи кюфтета. Трябва да й ги дам. Няма да намери махна.

Какви са онези бели линии по небето? Май са минали самолети. Интересно! След самолет дирята се губи за минути, а тия си стоят доста дълго време. Нещо ненормално има тук. Сякаш ни торят с хербициди.

- Не си ли чела? Това са химтрейлс…  Американски самолети прелитат и разпръскват над селищата ни отрови: бариеви окиси, радиоактивни изотопи, вируси и какви ли не още съсипващи здравето вещества. Никой не ги контролира. Правят го и над други европейски държави. Целта им е сякаш да морят хората. За това ставаме само, за биологични експерименти. Жертва сме на какви ли не хищници.

Две мургави жени, майка и дъщеря, бързешком минаха край градинската врата. По младата се спря, загледа се в къщето, ухили се и умолително запроси:

- Лелко, дай малко вода, ма!

Другата я скастри да върви, но тя нахално стоеше и протягаше ръка.

- Налей й в една бутилка, какво пък, човек е…

- Я си заминавай, марш! Иска да влезе и да огледа какво има за крадене, та през нощта да се довлекат с чувалите. Цялата махала е пропищяла от тях. Миналата есен ми извлякоха дървата от бараката. Знаеш ли само как минахме зимата? Питаш ли ме от къде намерих пари за други дърва при тия две малки пенсии!? Щяхме да измрем от студ заради тая крадлива смрад. Марш ма! Заминавай накъдето си тръгнала! – разлюти се възрастната жена.

Двете циганки надигнаха глас и заредиха клетви и закани.

- Хищници, ей… хищници ни дебнат отвсякъде. Ще ни сдавят и нищо няма да остане от нас. Но ние сме си виновни. Загубихме силата да се съпротивляваме срещу онова, което ни погубва. Забравихме трудовите си навици. Виж градината! Тук преди години цъфтеше. Засаждахте пипер, домати лук, цветя, а сега? Сега са избуяли плевели и бурени…

- Какво да садиш като няма с какво да поливаш. Ве и Ка-то увеличи цената на водата. Не можем да я платим. Сякаш е златна пустата им вода. А без вода нищо не расте. Насадиш го и все ще се намери някой да прескочи оградата и да го обере. Почти в центъра на града сме, но от крадци не можем да се отървем.

Виж ги, виж! Ония с белите „опели“ - полицайчетата. По цял ден се возят и пият кафе по заведенията. Станали са дебели като шопари и все хленчат и стачкуват, че заплатите им били малки. Сега пък, след тоя „воден цикъл“, въобще не се вясват по нашите улици. Ще се износят гумите и ще им се напрашат колите.

Абе, не виждаш ли, че откакто се „демократизирахме“ и „европеизирахме“ държавата ни се разпадна. Няма държава, няма закони. Народът гледа да се изсели в чужбина. Не остана млад човек. Всичко живо, което сега учи в началното училище, учи с цел после да емигрира и да живее другаде, защото тук вече не е живот. Учат английски та се разсипват.

Огледаш ли се около себе си, не виждаш нищо друго освен хищници, готови да те разкъсат и да те уморят. Няма живот вече тук за нас, няма!

- Оня ден беше Цветница. Църквата се препълни. Народът пали свещи на поразия и се моли за живота си. Няколко шкембелии попове събират даровете край иконите и дребните стотинки. Мажат челата с миро и раздават орязани върбови вейки. Опашката от хора се е извила чак до двора. Блъскат се, протягат ръце с някаква отчаяна надежда. Свещниците ще се счупят от свещи… Кога е било така? Мислиш ли, че народът е толкова религиозен колкото изглежда? Не, не е! Това е от безизходица и отчаяние, лельо. Моли се, защото не вижда изход от никъде. Поповете го лъжат, че има. Имало хубав живот на оня свят!… А на тоя какво да правим? Да мрем ли? Излезеш от черквата, а край теб е шпалир от просяци, протегнали ръце, неумити за по-голяма автентичност. Десет годишни циганета ти тикат венци за по лев в ръцете и само гледат как да ти бръкнат в джоба. Хищници от всякакъв род ни е обиколил и безмилостно ни изтребва. Не е ли така? Не съм ли прав?

- Ти стана богохулник. Не е на добре това. – тъжно пророни лелята.

- Не съм богохулник, но всичко си има граници. Това ме боли – че злото, което ни помита надмина своите граници. На тоя свят сме създадени, за да се радваме на живота. Създадени сме да творим и да се радваме на красотата. Човешкият род е създаден не само за страдания, а за радост и благоденствие. Създадени сме да се обичаме, да реализираме идеите си, да чувстваме удовлетворение от плодовете на труда си, да виждаме и създаваме хубавото, смисленото, доброто, красивото. Дълго време живяхме и двамата на тоя свят. Не винаги е било така, спомняш ли си? Винаги сме вярвали, че има справедливост на тоя свят и, че несправедливостта трябва да се наказва. Има съд, измислен от човека точно за това, да раздава справедливост и да ни пази от разложение.

- Съд… съд… Нали се съдихме десет години със съседа, когато ни заграби имота. Заграби от нашия имот, който майка ми го бе купила с кървави пари след войните. И какво стана? Плати на съдиите и го заграби, без да възмезди с нищо. Хищниците са се размножили навред.

- Така е. Хищниците са навред. Време е да започнем да ги требим…

Петнистата котка, гладна и отчаяна се отказа от кокала. Промъкна се с тиха и крадлива стъпка обратно към оградата. Провря се през дупката на изгнилата мрежа и изчезна някъде зад съседската къща. Сара продължаваше да лае. Не можеше да се примири с положението, че кокалът си стои хей така, сам в чинията и няма никой, абсолютно никой, който да го изяде. Лош и неблагодарен свят, хе-е-е-й!