ГОРЧИВИНАТА НА СЛАДКИТЕ ЧЕРЕШИ

разказ от Алекс Болдин

 

 

 

С умиление си спомням годините на моето детство. Бяха трудни години, гладни, изпълнени с много емоции и невероятно красиви моменти. Казват, че първите седем години на човека са най-важните за възпитанието му. Мъчех се да си ги спомня онези мои първи моменти от възпитанието и откривах почти избледнели от времето, но вълнуващи събития, които огрени в светлината на днешния ми поглед не изглеждаха нещо, кой знае какво.

Тогава обаче, те искряха в яркия, млад, душевен огън на пробуждащото ми се съзнание като нещо непознато и шокиращо, защото именно те бяха първите, неизживените досега и непознати изненади на заобикалящия ме свят. Кой ли от нас не ги е изпитал? Кой ли не е изплакал първите си сълзи от бодливите методи на възпитанието?

В моя случай, важният инструмент за възпитание беше жилавата върбова пръчка, а средството, многократно прилагано – едно единствено – Боят. Пиша го с главна буква, защото според баща ми, той беше най-ефикасния и най-резултатния от целия му познат набор от психофизически средства. Сега, след толкова години, бих поспорил с него, но родителят ми вече отдавна го няма на тоя свят и спорът би бил само един тъжен разговор със себе си и нищо повече.

През онези ранни години бях едно слабичко, полугладно и впечатлително хлапе. Било е някъде в средата на 50-те, когато усетих първите опити за възпитание върху собствената ми персона. Приложи ги началната ми учителка, другарката Павлова с любимата си жилава, добре одялана и изгладена пръчка. Потупваше ме с нея доста често, като, за да засили ефекта, стискаше жестоко едното ми ухо. Лошото е, че стискаше само дясното, така че то и досега си е малко сплескано.

Тупаше ме за какво ли не, за невъзможността да запомня стихотворенията за другаря Сталин, за другаря Димитров и за партията. Тупаше ме, че ходех с баба ми на черква и биех камбаната вместо клисаря. Тупаше ме също и за честите ми и разсеяни обаждания в час, за дърпане на плитките на съученичките ми и т.н.

Най-лошото бе, че след всяко провинение пишеше в бележника с червен молив за да информира родителите ми за сторените от мен „лошотии“. Баща ми, след прочитане на посланията, тутакси оформяше следващия етап на възпитанието. В повечето случаи това беше отново Бой с дървения, шивашки линеал по задника. А ако му се стореше слабо наказанието, хвърляше ръбатия инструмент и продължаваше с шамарите. Майка ми ни гледаше с прехапани устни и само с измъчен глас повтаряше: „Не по главата, Митко! Не по главата!“ Беше много нервен тоя мой баща и затова тя реши, че от време на време се налага да ме „командирова“ при баба ми.

Бабата пък, Бог да я прости, беше много набожна жена. Целта на нейното възпитание бе да ме научи на християнската молитва, но не и на 10-те божи заповеди, които едва ли знаеше и прилагаше. Да си призная, назубрих молитвата, но и досега не мога да си я спомня, защото нещо научено без практическо приложение бързо се забравя.

По-често си спомням жилавата й пръчка, но не поради незнание на молитвата, а поради тормоза ми над кокошките. Думата „тормоз“ е силно казано, защото моето любопитство се състоеше в това, да узная какво си говореха тези интересни, пернати животни.

Приближавах ги, заслушвах се, а после се опитвах да разбера, как ще си говорят, когато ги хвана изневиделица. Те обаче, се разкрякваха, което, да си призная, ми доставяше върховно удоволствие, а баба ми долиташе отнякъде с жилавата си пръчка. И пак се повтаряше Боят, но вече в истеричен и креслив вариант. Разбира се истерията бе на баба ми, а моя милост ревеше та се късаше.

Дядо ми беше човек с много милостиво сърце. И нали бях първият му внук, обичаше ме от сърце и не даваше никой да ме мъчи и бие. Овикваше набързо бабата, хващаше ме за ръка и повеждаше към малката стаичка, където в ъгъла бумтеше старата печка напълнена със сухи цепеници. Слагаше на нея почернял тиган, гребваше бучка мас и ми изпържваше две невероятно вкусни яйца „на очи“. После ги наръсваше обилно с червен пипер, туряше тигана на малката масичка, отчупваше парче черен хляб и ми казваше:

- Хайде чедо, хайде да хапнеш еченца от нашите кокошки. Пресни са. Баба ти сутринта ги е взела от полозите. Да видиш, тия кокошки, дето скубеш за опашките, какви благи еченца носят, пък да не ги мъчиш повече, чедо.

Тия негови думи ми въздействаха по-силно, отколкото жилавата пръчка на баба ми. Загубвах за известно време интереса си към кокошките, по-точно до следващата ми „командировка“. Бях доста разсеяно хлапе и бързо забравях „лошотиите“, които вършех. Така си беше…

Другият възпитателен фактор, който си спомням от онова време беше улицата. Родителите ми ходеха на работа и аз, като си подготвях уроците и напишех домашните, „изхвърчах“ с нетърпение от малкото жилище и се смесвах със сюрията дечурлига от махалата. На улицата се учех на невероятни неща, най-вече на псувни, на които въобще не разбирах смисъла.

Случваше се, особено през лятото, вечер цялата компания да идем на лятно кино. Прекосявахме целия град, защото киното се намираше в подножието на гористия хълм в крайния, южен, бедняшки квартал. Беше новопостроено и затова там винаги бе препълнено с хора. Билетите бяха непосилно скъпи за детските ни джобове, затова ние по правило сядахме „на балкона“. Това място се намираше в рядка акациева горичка до сами оградата, където за гледане на кино пари не се вземаха.

Преди това минавахме покрай павилиончето за семки на дядо Боре. Купувахме по фунийка печен слънчоглед(цената му беше 6 стотинки) и заемахме най-добрите места за гледане.

По онова време най-популярни бяха индийските филми от рода на „Бродяга“ и „Господин 420“. Да си призная, детското ни предпочитание бяха любовните филми, забранявани от родители и от учители. Забранените неща бяха най-сладки, нали?

Сядахме направо на тревата и започвахме усилено да чоплим семки. Плюехме по главите на другите под нас и се кикотехме в моментите когато героите във филма започнеха да се целуват. Някой извикваше едно продължително, „Ш-ъ-ъ-т!“, което разбира се беше излишно, защото поради голямото разстояние до екрана, звук не се чуваше. Така си беше, гледахме образ без да чуваме звук, но когато нямаш пари за билет и това е добре, нали?

Филмът по правило свършваше късно, а това водеше до закъснение в къщи, доста след вечерния час(тогава имаше такъв). Резултатът беше нов Бой от страна на моя баща, защото всяко възпитано дете трябвало да се прибира навреме у дома. Имало, представи си, торбалани, които крадели деца. Дрън-дрън!  Абе, възпитанието с тоя физически метод – Боя, при мен, се оказваше почти ежедневие…

Историята, която ще разкажа си беше повече от възпитателна, изключваща наложения популярен физически метод. Беше някак нестандартна за ония времена, съвсем необичайна за мен и поради това запомняща се. Да, ясно помня тая история и до днес, но рядко я разправям. Тук обаче, ще направя едно изключение.

Седяхме си с Гаргата, моят най-добър приятел по онова време, на тротоара и дъвчехме кисели джанки. Бяхме напълнили джобовете си от сливата на баба Мица. Те бяха току-що узрели, но не достатъчно. Беряхме ги, като единствения витаминозен плод за бедните деца, и дъвчехме с усилие и мъка. Плюехме костилките на паважа, а сетне отново протягахме ръка към джоба.

- Лепка, знаеш ли, че черешата в двора на енергото е узряла? – каза между другото Гаргата.

- Бъзикаш се!

- Няма бъзикане, бе, Мозъка ги е опитвал…

- Абе, тоя Мозък си го знам какви ги дрънка. Нямам му вяра.

- Лепка, а на мен вярваш ли?

- На теб, да!

- Ами, минах преди малко от там и ги видях. Почервенели са…

- Искаш да кажеш?…

- Да! Точно така, да идем и да си наберем, дояло ми се е… С тия джанки ми се вкисели джигера.

- Добре, ама… Те са в двора и могат да ни хванат лесно.

- Не бой се, бе! Сега е обяд и всичко е отишло да яде. Кой ще ни види?

Спогледахме се още веднъж, намигнахме си съучастнически. Изпразнихме джобовете от киселите джанки, скочихме на крака и се затичахме към примамливата цел.

Енергото се намираше близо до нашата кооперация, има-няма триста метра. Минаваше се по улица „Дунав“, завиваше се наляво и хоп - готово.

Стигнахме за пет минути. Огледахме се наоколо. Беше пусто. Вратата на двора беше широко отворена и сякаш ни подканяше да влезем. Не се мяркаха никакви хора. Черешите наистина бяха добре узрели. Едрите плодове мамеха погледите ни и ние с нетърпение се закатерихме по гладкото стъбло. Качихме се и започнахме да пълним бързичко джобовете. Не смеехме да ядем, защото се бояхме, че ще се забавим и ще ни хванат.

Тъкмо напълних единия джоб, когато под нас се чу глас:

- Така-а-а… Имаме си крадливи гости. Хайде сега да видим, кой от вас ще носи повече на бой?…

Краката ми изтръпнаха. Душицата ми се сви, като ядката на малък и незрял лешник. Гаргата беше в подобно положение.

- Ама, до кога ще ви чакам, слизайте бързо, бе хайдуци?!

Слязохме разтреперани. Човекът ни хвана за по едно ухо и ни въведе в сградата.

Там, седнали край дълга маса, група работници ни гледаха мълчаливо и с интерес. Бяха сложили храна и обядваха.

- Началник, какво ще ги правим тия юнаци? Ще има ли бой?

- Не, няма да има бой! Сещам се за нещо по-добро, което ще го запомнят докато са живи. Кире, я дай кутията със зелена боя и тясната четка. Пешо ти ще пишеш, че си краснописец.

Пешо взе четката, топна я в боята и написа на моето чело една единствена дума, „крадец“. Моя милост през това време беше пуснала в ход единственото си защитно средство - рева. Гаргата също се бе разревал яко. Накараха ни да постоим така с надписи на челата известно време, колкото да засъхне боята.

- Хайде сега, синковци, прибирайте се у дома и да не забравите да кажете на бащите си, за какво е тоя надпис. Пък следващия път, преди да крадете, попитайте…

Пуснаха ни. Триехме енергично зелената боя по челата, но тя била бързо засъхваща и думата „крадец“ си личеше със или без триене. Затичахме се по „Дунав“, ревейки на два гласа.

Влязох у нас. Нашите обядваха. Като ме видяха, в какво състояние съм, залъците им заседнаха на гърлата. Баща ми се изправи, протегна ръка към шивашкия линеал, хвана ме за ухото и каза:

- Хайде сега, сине майчин, разправяй! – стискаше ми ухото и едва криеше усмивката си.

- Ама тате, ядяха ни се череши и ние си откъснахме само малко…

- Не по главата, Митко! – успя да каже нейните думи майка ми.

Разказах им историята както си беше. Последва порядъчен Бой, по всичките правила на родителския закон. Още го помня. След туй, се досещате, че „командировката“ у баба ми беше вързана в кърпа.

Запомнил съм и още нещо. Когато дойдеше лятото и зазрееха черешите, майка ми винаги успяваше да купи, с мизерната си заплата, по един килограм червени череши. Измиваше ги в една купа и ми казваше:

- Хайде черешаря, хапвай и не се страхувай, че ще те бият!

Аз грабвах купата, сядах на шевната машина, която бе досами прозореца, подавах глава и гледайки околната панорама хрупках череша след череша. Много обичах тези черешови моменти. Ако ли пък се появеше от някъде Гаргата, виквах му ликуващо, показвах му грозд от череши, лапвах един плод и плювах колкото се може по-далече костилката. Той се опитваше да покаже равнодушие, но сигурен бях, че вътрешно си умираше от яд. И двамата още помнехме срамния случай и не можехме да си го простим един на друг.

Ако ме попита някой, откъде обичам толкова много череши, бъдете сигурни, че няма да започна да му обяснявам. А ако се опита пък да спори за детското възпитание, ще му кажа, че Боят не е единственото средство за него. Има си и други начини, много по-силни и ефикасни.

Не съм сигурен, дали оня началник от енергото, който разпореди, какво да бъде наказанието, не се казваше Христо. Сигурен съм обаче, че с делото си направи така, че аз и моят приятел да помним осмата божа заповед докато сме живи на тоя свят. А тя е съвсем простичка и ясна – Не кради!