ДВА ЧАСА ПЪТ ДО НИЩОТО

разказ от Алекс Болдин

 

За да го има утрешния ден – Хора, бдете!

 

Зад тъмните върхове на планината се показа бледият диск на луната. От запад духаше лек прохладен вятър. Перестите облаци светлееха като ту покриваха, ту показваха далечните, проблясващи звезди. Беше минало полунощ. Над магистрала Е79 от време на време прелиташе ято прилепи, внезапно изникнали от боровата гора, правеше широк кръг и отлиташе към скалите, където в малките пещери гнездяха мишите им колонии.

Колона от тежки автомобили се нижеше бавно по магистралата. Бяха към десетина на брой, със загасени фарове, в разрез с правилника за движение.  Кметът на областния град спеше тежък, изнурителен сън. Будеше се няколко пъти, ставаше да изпие чаша сода и пак лягаше. Напоследък тия банкети му дойдоха много. Все имаше за какво да  се събират, я за предизборно събрание, я за рождения ден на местния депутат. Трудно носеше вече на пиене. Кръвното му беше високо и алкохолът заплашваше да го умори. Внезапно клетъчния му телефон звънна. Стресна го. Протегна ръка към нощната масичка, взе дразнещата го вещ и включи бутона на разговор.

- Ангелов, извинявай, че те будя, но се налага спешно да решиш един важен проблем. Преди един час пристигна пратката  от Франция. Премиерът нареди да се погребе в твоя район. Бях те подготвил, реши ли къде ще бъде? И още нещо, звънни на Кочев и му нареди да прати полицейски ескорт. Поне три коли да бъдат. Ако се случи да се разчуе за това, ти ще отговаряш.

- Ех, Малинов, нали знаеш на какъв огън ме насаждаш. Това е опасен товар. Ако контейнерите протекат ще се зарази целия областен град и района в радиус поне петдесет километра. Ще изгине народа, хей! Мислил ли си по въпроса.

- Абе аз съм мислил, но сега трябва да мислиш ти. Няма да има контейнери. Всичко е насипно, а това е още по-опасно, защото може да се разсее по пътя. Никой не бива да разбере за това. Тия, зелените, все ровят, ровят, имат информатори навсякъде.

- Ти пак ме насади на пачи яйца. Ще изгния в затвора, ако нещо се разчуе.

- Няма да има затвор, нашата партия не забравя верните си хора. Нали си получи твоя дял, не си ли доволен? Уредих и твоя човек в парламента… Сега е момент да благодариш и да си свършиш твоята част от работа. Хайде действай и не ми играй по нервите…

- Добре, добре, ще звънна на Кочев да прати ескорт. След колко време ще дойде колоната?

- Тя трябва вече да е при теб. Води я един капитан от разузнаването, ще го познаеш. Тия лесно се познават. Измисли ли мястото, а?

- Измислил съм го, не ме притискай повече, де. Ще го пуснем в старите галерии на закритата мина. Тя е на два часа път от града. Ще сложим ограда за забрана на минаване, ще набучим табели за туристите. Там е най-добре, не мога да се сетя за друго място сега. В планината има много пещери, но може да се замърсят водите и да пламне целият район.

- Добре, ти си знаеш. А утре ми се обади по някое време, когато всичко е свършило, за да докладвам на премиера. Иска лично да знае, че няма издънка.

 

***

 

В местния клуб на Зелената партия още светеше. Виденов чукаше по клавиатурата на стария компютър и се опитваше да завърши отчетния доклад за годишното събрание. Спеше му се, очите му се премрежваха, гърбът го болеше. Трябваше да го завърши и утре да замине за София. Тая местна управа все се издънваше по екологията. Нищо не можеше да и повлияе. Партийните хора са недосегаеми, а откакто дойде на власт тройната коалиция станаха съвсем безотговорни.

Телефонът му звънна. Кой ли беше? Не очакваше да го търсят в тоя нощен час.

- Виденов, обаждам ти се за нещо много важно. – беше председателят на партията. – Имаме сведение, че през южната ни граница е минала пратка с радиоактивни отпадъци. Правителството е поело мръсен ангажимент да ги съхрани на наша територия. Пратката идва от Франция. Взели са някакъв голям валутен заем от Катар. Цялата работа е една далавера, в която всеки е получил своята тлъста комисионна. Ще ни затрият тия гадове, да знаеш. Сведенията ни са, че отпадъците ще дойдат в твоя район. Събери бързо информаторите и ги подготви. Постарайте се да разберете къде ще ги скрият. Не бива да се случва това, разбираш ли? Трябва да алармираме пресата, комисията по ядрена безопасност и други международни организации. Трябва ни, обаче, точна информация с фотографии. Действай бързо, че можем да ги изпуснем. Тоя път не бива да им го позволим. Народът ни ще се поболее, приятел…

 

***

Колоната спря край старата медна мина. Галериите бяха затворени с дървени плоскости и греди. Разсъмваше. Над близката борова гора просветля. Запяха птици. Работници-товарачи слязоха от камионите, отвориха три от галериите и се приготвиха за разтоварването. Облякоха някакви бели костюми, надянаха шлемове и започнаха да свалят сини бидони с някаква шлака. Хвърляха ги направо в шахтите. Трите полицейски автомобила бяха спрели на двайсетина метра. Полицаите бяха слезли и наблюдаваха сънливо. За около час всичко приключи. Един цивилен капитан приближи до полицаите и им каза:

- Не е нужно да ви обяснявам, че трябва да си държите устата затворена. Това е секретна операция на правителството. Не бива да се разчува. А сега, идете там до извора и си измийте ръцете и лицето. След малко тръгваме надолу. Пътят е изровен, не е добър. Карайте бавно, за да не спукате гума. Хей вие там, свършихте ли? Хайде, бързо по камионите. Заковахте ли добре гредите? Не бива да се виждат следи от работа. Край на операцията! Свършихме, тръгвайте!

Колоната се проточи по тесния изровен път към оредялата гора. Вековните дървета бяха подложени на безмилостна сеч и сега, в настъпващото утро, светли полета и попадали дънери се виждаха вляво и вдясно. На места, бяха складирани грубо хвърляни дървесни трупи, чакащи извозване. Старата, букова гора си отиваше. След няколко десетки дъждове, тук щяха да се появят изровени урви и оголени варовити скали.

 

***

Клошарят Ристо влачеше крака по измития от нощния дъжд асфалтов път. Беше се запътил към близкия извор, за да утоли жаждата си и да почине на тучната морава, преди да слезе към града. Малката рекичка ромолеше сънливо в ранния час.

Но, какво е това? Погледът му беше втренчен в близкия, речен вир. Няколко малки мрени бяха изплували на повърхността с обърнати кореми. Това не беше виждал от години. Понякога, като млад, идваше на това място, за да си налови риба, без да се набива в очите на контрольорите. Докато работеше флотационната фабрика под мината, в реката нямаше риба. Оловно-цинковата мътилка я тровеше. Няколко години след затварянето на фабриката, рибата пак се появи. Но, сега, какво ли се бе случило?

Той слезе близо до вира, свали скъсаните си обувки и нагази бос във водата. Протегна ръце и извади 5-6 риби. Седна на полянката, извади някакви изпокъсани вестници, събра съчки и запали малък огън. Трябваше да изчака, да се появи жар. През това време, изкорми рибата с малкото си джобно ножче, осоли я с останалата в кутийката сол и я набучи на тънки пръчки. Започна да я пече. Беше гладен. Хлябът в торбата му бе свършил. Можеше да изяде рибата и без хляб. Напоследък често му се случваше. Изваждаше някаква развалена храна от контейнерите с боклук и бавно я изяждаше без никакъв хляб. Стана му навик да го прави. По-добре да е така, отколкото да умира от глад.

Ето готова е. Изпече се добре. Разчупи първата рибка, отдели гръбнака и изяде с голям апетит бялото, крехко месо. Беше много вкусна. Отдавна не бе ял прясна риба, печена на жар. Като утоли глада си, той отиде до извора, наведе се и пи дълго от студената вода. После легна тежко до чувала с боклуците. Задряма.
Не след дълго, някак, му се зави свят. Догади му се. Изправи се и тръгна към реката. Вътре в него, червата му се обръщаха с мъчителна болка. Още не стигнал потока нещо го преряза изведнъж, наведе си и повърна. Краката му омекнаха и се пльосна на тревата. След няколко минути повърна отново. В повръщаното забеляза следи от алена кръв. Какво става с него? Имаше чувството, че се е отровил. Падна на влажната трева и повече не можа да се изправи. Наблизо нямаше никой, за да повика помощ…

 

***

- Ваньо, ела да закусиш, мама. Младата госпожа Колева беше нахранила кокошките и сега правеше попара на шест годишния си син. Мъжът и се готвеше да тръгва за работа. Автобусът щеше да тръгне от селската спирка всеки момент.

Момчето играеше вяло с някакви моливи и хартиени листа.

- Мамо, боли ме вратлето…

- Какво, миличко? Я покажи къде те боли… - да виждам, тук нещо се е подуло. Пенко, чакай малко… я ела да видиш детето. Не ми харесва тая бучка на врата му.

- Да, наистина, може да е заушка. Ще го заведем на лекар. Ще се обадя до работа, че ще закъснея. Хайде, обличай го и да хванем автобуса.

След двайсетина минути детският лекар, опивайки врата на детето, каза:

- Ще трябва да му вземем кръвни проби и да го пратя на скенер. Почакайте тук, изследването няма да се забави …

Родителите се погледнаха разтревожено. Тонът на лекаря не им хареса. Седнаха на столове в коридора и зачакаха. Появи се медицинската сестра, водеща детето.

- Не се притеснявайте, момчето ви трябва да влезе в отделението за детска онкология. Има някакъв съмнителен израстък, който е желателно да се изследва детайлно. Но, спокойно, де! Няма нищо страшно. Това е млад организъм и малкия бързо ще се оправи.

Тези думи, обаче не успокоиха родителите. Те се хванаха за ръце и се погледнаха в очите. „Какво ли става с детето им?“…

 

***

 

Виденов въртеше телефоните за София. Беше стресиран и много притеснен. Преди няколко дни получи сведение, че в онкологичния диспансер непрекъснато прииждат хора с всякакви форми на рак. Дали пък ония с радиоактивните отпадъци бяха успели? Не можаха да установят, дали е имало складиране или не? Ако е имало, къде ли са ги скрили? Ще трябва да доставят гайгерови броячи и да тръгнат с тях по планинските пътеки. Радиацията не може да се скрие. Рано или късно щеше да излезе наяве. Дано не стане късно. Трябва да се изследват почвата, въздуха, изворите и реките. Правителствените органи по всякакъв начин ще ги спъват, медиите ще мълчат, а хората ще се разболяват и мрат. Трябва да се действа и то много бързо.

След като проведе няколко разговора, той излезе от стаята и се загледа към планината. „Къде ли са заровили отровата?“

Някъде, над далечните върхове на планината, се рееше широк, жълт облак. Тъмни дъждовни облаци се събираха откъм запад. Всеки момент щеше да завили.

Той се хвана за главата, въздъхна тежко и си спомни 86-та година. Тогава Чернобилската АЕЦ се бе взривила и всички партийни и държавни органи мълчаха гузно и престъпно за опасността, която грозеше населението. И тогава валя дъжд, радиоактивен дъжд, а хората, не подозирайки нищо, режеха салати и ядяха отровните марули и лук. Ако са го сторили, както предполагаше, тук ще стане още по-страшно. Сигурен беше, че тези престъпници отново щяха подло, и мръсно да мълчат. Вероятно бяха сложили в джоб тлъста сумичка пари и си бяха продали апартаментите. За тях, хората с пари и възможности, нямаше пречка да се заселят, където пожелаят. Населението обаче, хората, които оставаха… нямаха никакъв избор…

Заваля топъл, летен дъжд. Капките тежко падаха по листата на дърветата, по птичите пера на чирикащите край локвите врабци, по човешките глави и никой, никой от тях не знаеше, какво им носеха…