ЧАШКА АРОМАТНО КАФЕ

разказ от Алекс Болдин

 

 

 

 

Шест часа е. Ранна юлска утрин. Зад белите кооперации на жилищния комплекс бавно пропълзява златния диск на слънцето. Ведро и свежо е в тая неделна утрин. Тук там, по тревистите междублокови пространства, пробягват бездомни кучета. Излайват едно към друго или към някой дразнещ ги обект и пак хукват нанякъде. На малка полянка е легнало едно едро, тъмно кафяво, с дълъг косъм куче. Някой му е хвърлил сурови свински вътрешности. То ги лиже бавно, оглежда се и изръмжава заканително срещу други двама събратя, които го наблюдават съсредоточено.

Глад и агресия, това е животинското ежедневие при тези четириноги, наречени незнайно от кого, „най-добрият приятел на човека“. То хората станаха по-гладни и по-агресивни от тях, не е ли така? Напоследък все по-често се убеждавам в това.

Разсъждавам по тези въпроси седнал на един циментов праг до малкото квартално магазинче. То току-що е отворило. На табелата му за работно време има указан час. Пише осем, но ранобудната продавачка вече е измила пода, защото след няколко минути ще влезе първия ранобуден посетител, за да си купи цигари. Не го връща. При малките магазинчета важи правилото, „Да не се губят клиенти, дори и да дойдат в извънработно време!“.

Ето го и него. Пристъпя сънлив и брадясал, брои стотинките, но аз вече съм го изпреварил. Купил съм от жената две вафли и две ароматни кафета. Всичко тук е много евтино, може би поради желанието да се привлекат повече купувачи или пък поради мизерния социален статус на кварталните обитатели.

До мен е седнал Боци. Той е вял, диша тежко. Страда е от много болести и най-вече от модерното българско заболяване, „болестта на безпаричието“. Впрочем и двамата сме болни в някаква степен от нещо, но карай, това е животът. „Колеги“ сме по легла в новата частна болница. Вече трети ден лежим в нея. Въпреки уюта и спретнатия си вид и тя има кусури. Прозорецът на нашата стая не се отваря. Просто е счупен механизмът на новата алуминиева дограма. Тая повреда се оказа доста тормозеща, защото южното изложение на стаята и юлската горещина ни предоставиха чудесната възможност да се почувстваме като в сауна. Ще уточня, че в модерните наши болници, климатик за подобни стаи, не се предвиждаше.

Открехнахме входната врата на стаята, за да си осигурим естествено климатизиране, но пък тогава нахлу задушливата миризма на хлорна вар, с която санитарките дезинфектираха пода. Тоалетната беше в съседство и дъхът на урина и фекалии тутакси отне и последния ни останал дъх. Където обитават много хора, но най-вече в българските болници, подобни екстри са неизбежни.

Тези безплатни „удобства“ сториха с нас единственото логично нещо, принудиха ни да „изчезнем“ от стаята в много ранен час и да се посветим на утринна ободрителна  разходка из близкия жилищен комплекс.

Гледам Боци, това дребно, хилаво и невзрачно човече и си мисля за игрите на човешката съдба. Външният му вид е доста комичен. Зелена бейзболна шапка, маркирана с емблемата LORD, е покрила малката му глава до ушите. Под козирката примигват дребните му миши очи. Обул е модни къси панталонки, украсени с надпис „FILA“. Те са доста широки за изпосталялото му тяло. Тънките му крачка, обрасли с гъсти косми, се подават от тях като две стебла изсъхнала царевица. Някакви несъразмерно широки сандали се крепят успешно на босите му ходила.

В момента Боци е във „фаза на плач“. Разкривил е беззъба уста и нарежда без сълзи своята дежурна тирада. На младини е бил готвач. Бил е красив и привлекателен за жените. Сега обаче е много болен, толкова болен, че се чудя как е още жив. Чупил е прешлен, лежал е в гипсово корито, опериран е от жлъчка, схванат е от плексит в рамото, мъчат го три язви и един гастрит, нервите му са на ръба на лудостта, а анемията го караше да залита от безсилие. Освидетелстван бе от психиатър за някаква си там депресия. С една дума, диагнозите му нямаха край.

Първият ден бяха поразен от рутината на онова което вършеше. Беше отворил чекмеджето на шкафчето си, пълно догоре с кутии от лекарства. Вадеше хапчетата и ги гълташе едно след друго.  Мамма мия! Мина ми мисълта, че ако аз направя същото, няма да живея и три дена. Около него витаеше сянката на тих ужас. Да се храниш с лекарства вместо с храна си е фатално занимание, турящо крак на собственото бъдеще. Боци обаче, напук на всички научни наблюдения, все още живееше. От онова, което разказа за себе си, ми стана ясно, че най-сериозната му болест е гладорията и мизерията.

Инвалидната му пенсия била такава, че като си купел лекарства не оставало пари за храна. Ако все пак останело нещо, то безработната му жена, синът-алкохолик и двете дъщери, изпъдени от мъжете си, прибирали алчно и безцеремонно.

На тръгване за болницата му пожелали да умре и да не се връща повече у дома. Това го шокирало. Споменът за тия думи го караше тутакси да хленчи и плаче. Абе, тия неговите добре ли са? Ако умре, как ще живеят без неговата пенсия?

Нещастникът беше объркан, изтощен, отчаян, трудно свързващ мислите с действията си. Личният лекар му бе изписал купища лекарства и го бе заплашил, че ако не ги пие ще умре. И той ги пиеше, без да съзнава ясно, защо са толкова много и от какво го лекуват. Не бях виждал досега такъв човек. Умираше от глад, но не правеше сметка на разходите си. Доверяваше се на всеки, който му се закълнеше в доброжелателност. Вярваше безрезервно в лекарите, вярваше в съвсем непознати хора, но не вярваше в собствените си сили и възможности.

Вчера, станах неволен свидетел на една трогваща картина. Отидох до кварталното магазинче за минерална вода. Боци бе влязъл преди мен, беше взел два дребни банана от кашона и явно искаше да ги купи и изяде. Броеше стотинките смутено пред подозрителния поглед на продавачката. Вероятно нещо се забави, или просто й се стори подозрителен, защото тя рязко му подвикна: „Остави бананите в кашона! Като дойдеш с пари ще ги вземеш!“

Остави ги, отстъпи смутено и излезе. Не ме видя. Бих му ги купил, но за жалост бях дошъл с дребни стотинки в джоба.

Другият наш „колега“ по стая пък намери начин да нощува у дома си. По тая причина, вечерята му си оставаше неизядена. Санитарките разбраха номера и започнаха да прибират храната за себе си.
Боци беше винаги гладен. Нямаше зъби, но дъвчеше настървено с венците, каквото и да му носеха. Миналата вечер ми домиля и казах на санитарката, че „колегата“ е излязъл на разходка и вероятно ще се върне. Тя остави храната на шкафчето му. След няколко минути на взиране и размисъл, Боци тутакси я изяде. Дойде му много добре. Имах чувството, че за първи път, от десет години, се наяжда до насита. Цяла нощ обаче стенеше от болки. Язвата му не търпеше преяждане.

Казах му: „Момче(беше по-млад от мен), остави тая химия и започни да си събираш билки и правиш чайове. Така ще се излекуваш сам без никакви разходи.“

Тия мои думи явно му направиха силно впечатление, защото започна да ме разпитва за билки. Бях стар язваджия. Бях опитвал какви ли не лечебни треви. Изредих му един след друг, познатите ми народните церове за язва, за нерви и за анемия: живовляк, мента, жълт кантарион, маслинен зехтин, печен на скара свински дроб и т.н. Дори, при сутрешните си разходки, му откъснах образци от всяка билка. Дадох му ги, за да ги гледа, учи и разпознава.

Светъл кълн на надежда пламна в душата на това слабо, изтощено човече. Спря да хленчи, нахлупи зелената бейзболна шапка и тръгна да събира билки из жилищния комплекс.

- Къде е Боци? - Питаше ме дежурната медицинска сестра на визитация.

- Боци е станал билкар. Броди из околността и събира билки.

- Знаем му номера. Той лежи тук за осми път. Миналата година довлече едни клони от леска. Обели ги, обра листата и покри цялата тераса с тях. Казали му, че се пиело за болна простата.

- И с простата ли има проблем? – попитах неосведомено.

- Няма болест, която Боци да не е гушнал. – засмя се сестрата. Някаква шемет е то я човек, но ние си го знаем.

С билковите си съвети явно бях засегнал някаква чувствителната струна у него.

На обяд, в най-силната горещина, „изчезваше“, а привечер отваряше вратата, мъкнейки полиетиленов плик с треволяци. Вадеше ги, сортираше ги, набутваше ги в някакви чанти, които после криеше под леглото.

Улавяйки погледа ми изфъфляше: „Като си взема пенсийката ще си купя черен дроб. Ще го опека на скара. Ще си го хапна и ще си оправя анемията. Моите обаче са ненаситни, ще ми го изядат… Казаха да умра тук и да не се връщам…“ Следваше хленчене и плач без сълзи. Нервната депресия го надвиваше и той, без да си иска, даваше излаз на чувствата си.

Тая сутрин реших да го разходя към спортния комплекс и стадиона. Събудих го рано. Лекарствата го бяха упоили и той едва се вдигна. Моя милост пък също не бе спал цяла нощ. Как ли се спи при 40 градуса температура и миризма на хлорна вар и тоалетна?

Пресякохме пустите улици. Беше неделя. Само някакъв ранобуден пенсионер влачеше детска количка, напълнена с бутилки от прясно мляко. Тръгнахме за стадиона. Жегата беше изсушила тревата. Тук-там из парка се виждаха свежи зелени площи. Открихме живовляк, набрахме няколко снопчета, но времето ни за разходка беше малко. Трябваше да се връщаме обратно. Тогава с Боци се случи неочакваното.

Горкичкият, не беше свикнал на такива дълги разходки. С крайчеца на окото си долових някаква промяна във вървежа му. Ходеше и залиташе. В един момент спря задъхан. Спрях и аз.

- Какво ти е бе, момче?

- Не ме държат краката. Причернява ми. Ще падна…

Уплаших се. Защо ли поведох тоя изнемощял човек на разходка? Ами ако му стане нещо, падне и умре? Ще ме нарочат за виновен и ще изпиша десет химикалки за обяснения.

- Хайде още малко! – насърчих го. – Седни… седни на тая пейка, почини си…

Седна Боци, но времето летеше. Трябваше да вървим, за да успеем да хванем визитацията. Ето го и жилищния комплекс… Остана още малко път до болницата.

- Пиеш ли кафе, момче?

- Не пия, забранили са ми. Заради нервите е… Но сега бих пийнал…

- Добре, ще ида до магазинчето. Рано са отворили. Ела, седни тук и ме чакай.

Боци изпълняваше механично всеки мой съвет. Седна на един циментов праг, а аз бързичко предприех живото-спасителни мерки.

- Добро утро, госпожо! Може ли две вафли и две дълги кафета? А, да, ще купя и една бутилка минерална вода…

- Може, как да не може. От кои вафли искате?

- От най-евтините…

- Моля, заповядайте!

Благодарих на любезната госпожа и излязох. Боци ме гледаше с мътен поглед. Главата му се люшкаше на тънкия врат в най-различни посоки. Полиетиленовият плик беше паднал до нозете му.
- Я, хапни тая вафла и пийни чашка кафе, нищо, че ти е забранено…

Моят „колега“ пое притеснено вафлата, свали опаковката и лакомо я захруска. Човекът си имаше чудесен апетит. Явно проблемът му в момента беше хроничния глад. Изпи бавно кафето, измляска с беззъбата уста и ме погледна с благодарен блясък в очите…

- Това е друго нещо, брато! Благодаря ти Господи, че нахрани и този път чедата Твои! Да се свети името Ти и множат благодеянията Ти!

Бях пропуснал да спомена, че Боци беше много религиозен човек. Всяка събота ходеше на някакви християнски сбирки. Молеха се, побратимяваха се в името Господне. Интересен бе идеологическият му път, от ревностен член на БКП/БСП до страстен почитател на Бога и неговият син Исус.

От някъде изникна пенсионерът с прясното мляко. Мина бавно влачейки единия си крак. Зададох му дежурния си въпрос:

- Каква е цената на литър мляко?

Човекът, облечен спретнато в старателно изгладена работническа престилка, ме погледна и каза нещо набързо. Не го разбрах. Повторих въпроса си. Отговорът му беше отново неразбираем. Да-а-а… ето още един нещастник. Явно беше изкарал инсулт и говорът му бе засегнат. Въпреки болестта, той се опитваше да работи, тътрузеше количката и продаваше мляко. Бореше се с живота и си осигуряваше допълнителен доход към вероятно нищожната, инвалидна пенсия.

- Боци, виждаш ли го тоя господин? Знаеш ли пък на него какво му е?

Човечето примига неразбиращо, смукна устни в беззъбата си уста и ме загледа умно…

- Инсулт, бе Боци! Чул ли си за инсулт?

- Боже опази! Боже опази! – явно ме разбра.

- Хайде да тръгваме, че медиците ще се чудят къде се губим. Живна ли малко от кафето и вафлата?

- Да, по-добре съм, благодаря! Слава на Господа! Боже, Боже-е-е-й…

- Моля! А като се прибереш в къщи си купи една бутилка прясно мляко, свари го, сложи му мед и пий колкото ти душа иска. Млякото е силна храна и ще те оправи. Само постоянствай.

- Като си взема пенсията ще си купя мляко и ще пия мляко с мед… - като ехо повтори той след мен.

Някъде се отвори прозорец. Зазвуча радио. Вървяха сутрешните новини. Павилионът за вестници, край който минахме, беше нареден с вестникарска стока. Под купчинките хартия, на самата зелена ламарина се мъдреше залепен бял лист с надпис: „Събираме подписка в подкрепа на кабинета Орешарски.“