БОЛКАТА В НАС

разказ от Алекс Болдин

 

 

 

Харесваше да седи тук, на пластмасовите седалки по главната улица. Беше тихо и едновременно с това оживено. Нямаше го оня бял прах от разкопаните улици, шума на багери и гълчавата на мургавите работници. Хората минаваха край нея, кой забързано, а други бавно, тържествено, като на разходка, облечени с официалните си дрехи или пък съвсем делнично.

Вглеждаше се в тях. Опитваше да отгатне мислите им, настроенията, проблемите. Всеки си ги имаше, тя също. Защо ли рядко съзираше усмивка по лицата на хората на нейна възраст? Нима животът беше отнел безвъзвратно тези цветя на душите им – усмивките? Ето децата, те като че ли се смееха без видима причина. Нямаше дете, което да не се усмихне поне веднъж в минута. Безгрижни създания са, в които животът още не бе успял да сложи печата на грижите и изпитанията. Такава вероятно е била и тя като дете, но не – не помнеше радост в своето детство. Тежко беше то. Живееха на село. Баща й се напиваше, вдигаше скандали, биеше ги с майка й. Тя плачеше, защото нямаше сили да му се противопостави. Когато  поотрасна реши да избяга от къщи. Все не се решаваше до навършване на зрелостта.

Тогава срещна Николай. Живееше в съседното село. Срещна го случайно, влюби се и накрая се реши да избяга при него. Баща й я заплаши, че ще я пребие ако се върне, а майка й само изплака и я целуна. Животът за нея започна сякаш от самото начало, труден, с мъки и изпитания. Николай имаше хубав занаят, беше радиотехник. Наеха квартира в Бяла Слатина и той започна работа в държавния сервиз. Тя се записа в учителския институт, завърши го с отличие и стана детска учителка в началното училище. Тогава се роди и дъщеря й, дребно, слабичко дете, но буйно и своенравно. Гергана заживя новия си живот с надежда и радост, докато Николай, през една зима, не се разболя сериозно…

Защо ли стана така? Когато се появи слънцето в живота на човек, винаги го съпровожда и мрачна сянка. На Николай му трябваше чист въздух, а тук в равнината, в малкото градче, такъв нямаше. Решиха да го напуснат и да се заселят в малко, китно селце в подножието на балкана. То бе само на десетина минути път от големия град. Хареса им слънчевия огрев, блеенето на овце, чуруликането на птиците, свежия планински въздух. Купиха една незавършена къща и започнаха да я оправят. Беше им невероятно тежко. Цялата работа по строителството падна върху нея, защото Николай трудно издържаше на физическа работа. Криво-ляво я завършиха. Къщата цъфна отвсякъде с техния непосилен труд. Насади лехи с цветя. В дъното на двора мъжът й си направи работилница. Роди се и синът им…

Тогава изведнъж се появиха новите проблеми. Нямаха време да обърнат внимание на дъщеря си и буйното момиче заживя живот, който не харесваха. Някак се отдели от тях. Беше им доста мъчно да я гледат как се хаби в лошата компания. Нямаха сили обаче да преодолеят пропуснатото във възпитанието й. Със здравето на Николай нещата тръгнаха на зле. Започна цяла поредица от операции, докато един ден стана страшното…

Не вярваше, че го е загубила. Остана сама с невръстния си син. От тоя момент усмивката изчезна от лицето й.

 

Сега, потънала в спомени, Гергана се бе отпуснала на една пластмасовата седалка край главната улица. До нея умълчано седеше голямата й внучка, слушаше музика от малко електронно устройство. Бе дошла да изкара лятото при баба си. Беше сериозна, като майка си. Трудно разбираше български защото бе дете на родители от различни раси. Дъщерята на Гергана не се бе потрудила да я изучи на майчиния й език. Бе решила, че няма да й потрябва.

През едно лято, преди петнайсетина години, дъщерята замина на море и там си хареса красив и богат американец. Омъжиха се набързо и отлетя с него за Америка. Никой не попита Гергана дали е съгласна. Просто решиха и заминаха. Раздирана от мъка тя изплака един ред сълзи и някак си се примири. Поне другото дете остана при нея. То бе затворено, мълчаливо, но се бе родило с уменията на баща си. Контактите й с него бяха трудни. Явно ранната загуба на баща му се бе отразила на душевното му състояние. Как да му обясни, че животът е прекрасно нещо? Вече не можеше да го обясни и на себе си. Трябваше обаче да се живее. Появи се и тежко премеждие. Трябваше да оперира ранно появил се тумор. Операцията мина сполучливо, но стресът и параноята останаха. Заживя с мисълта, че ще умре, че ракът отново ще се появи и тогава… Нямаше край на проблемите, идваха един след друг. Какъв живот само!

Нощите бяха най-тежки. Вече не я радваше чистият селски въздух. Дразнеха я одумките на съседите. Много неща около нея започнаха да я травмират. Синът й порасна, намери си момиче и се ожени. Родиха й се внуци. С тях малко й олекна. Ведрите детски усмивки бяха живителна струя за изтерзаната й душа. Работата й беше в града и трябваше всяка сутрин и вечер да пътува. Ставаше в пет часа и се прибираше в седем. Трудно се издържаше, но здравият й селски корен се пребори и с това изпитание.

Минаваха години. Споменът за Николай си беше живият въглен в душата й. Най-хубавите години на щастие обаче, никога нямаше да се върнат. Дъщеря й се обаждаше често. Изпрати пари и тя си купи компютър, не толкова от интерес, колкото за да се чува и вижда с нея и семейството й. Съпругът й непрекъснато пътуваше. Преди няколко години я помоли да иде при нея, защото й предстоеше да роди и имаше нужда от помощ. Гергана замина за Мароко и пое грижите за малката си внучка. Животът в арабската страна, духът в младото семейство породиха нови жизнени сили у нея.

Веднъж дъщеря й каза: „Мамо, татко отдавна си замина от тоя свят. Защо не си потърсиш другар в живота? Още си млада, имаш сили. Трябва да поживееш и ти щастливо, не бива така да оставаш сама.“

Тези думи я парнаха. Насочиха мислите й в друга посока. Душата обаче се бунтуваше. Как ще изневери на Николай? Ревността беше едно от силните и най-трудно контролираните чувства у нея. Върна се у дома. В студените зимни нощи, в самотните будувания тая мисъл отново я задълбаваше. Какъв би трябвало да бъде тоя нов за нея човек? Трябва да бъде като Николай, да я обича безрезервно, да е трудолюбив, твърд, верен и разбира се истински мъж. Дали има такива мъже все още? Едва ли! Но си струва да опита. Права е дъщеря й, трябва да опита.

Потърси в интернет сайтове за запознанства. Откри един, разгледа го и се регистрира. Една съботна вечер попадна на човек, който носеше името на сина й. Порови в информацията за него и реши да му пише. Той и отговори. Беше пестелив на думи, изказваше интересни сентенции, беше интелигентен, но някак свит и затворен. Не беше се женил и имаше много малко опит с жените. Дали пък това би бил подходящия човек за нея? Едва ли! Колебанията й не секваха, но тя въпреки всичко продължаваше контакта с него. Беше техник, но имаше културно хоби – рисуваше картини.

Сподели откритието с дъщеря си, а после и със сина си. Синът не й отговори, а само нещо изръмжа. Тя разбра, че подобно нейно начинание никога няма да срещне неговото одобрение. Дъщеря й беше малко по-благосклонна. Тя не й изказа насърчение, по-скоро я предупреди да внимава с новото си запознанство. Явно децата й нямаше да одобрят подобна бъдеща връзка. Те бяха прави за себе си. Трудно биха я приели с друг мъж освен с баща си. Но той си беше отдавна заминал, колкото и да им беше тежко на всички.

Гергана бе всеотдайна жена. Тя приемаше нещата директно и прямо. Не умееше да лъже. Не беше ходила с други мъже освен с Николай и нямаше опит. Срещна се със Стоян, запознаха се на живо и събитията тръгнаха едно по едно както си го бе начертала съдбата.

Имаше нещо в тоя мъж, което трудно разбираше. Харесваха й картините му, мислите, вниманието към нея. Забеляза обаче някаква свобода в поведението му, която я смущаваше. Притесняваше я погледът му към другите жени, някои негови недоизказани мисли, понякога рязкото му поведение. Беше й почти връстник, но бе живял сам, не бе изпитал нейните трудности в живота, а и носеше името на сина й… Как би прегърнала и целунала такъв човек? Та все едно, че целува сина си и то в устата! Ужас!

Беше и беден, постоянно се оплакваше, сякаш само той има проблеми, а другите нямат. Как попаднах на това мекотело? Дали трябваше да го отреже? Не се харесва и на децата. Трябваше да предприеме нещо преди да е станало по-трудно и късно, защото виждаше, че той, от своя страна, я харесва. Тя знаеше, че не е красива жена, но той явно не търсеше красота, а друго. Веднъж му зададе прямо въпроса, който я вълнуваше. Отговори й: „Търся другарка в живота, нищо друго.“

„Само другарка ли търсиш? Не би ли могъл да изпиташ нещо друго, като любов например?“.

„Едва ли на нашата възраст, почти пенсионери, можем да говорим за влюбване. Трудно ми е да си ни представя - аз и ти като Ромео и Жулиета.“

Беше прав, но тя в дъното на душата си копнееше за силна и страстна любов, каквато бе изживяла с Николай. Дали би се появила такава, вече в края на живота й? Здравият й разум казваше, че е почти невъзможно.

Примири се с находката си. Срещаха се често, стана й някак по-леко. Самотата избледня и изчезна. Не изчезнаха обаче странностите на тоя човек и неприязънта на децата й към него. Тя се оказа на кръстопът. Трябваше да предприеме нещо. Да скъса с него и да заживее отново с децата си или да предприеме неизвестно „приключение“, което не се знаеше как ще свърши. Какво да стори? Сънят й отново стана тревожен. Намесиха се и някои колежки и приятелки. Те явно ревнуваха и проявиха голяма „грижа“ към съдбата й.

През една влажна пролет почина майката на Стоян. Той го преживя тежко, защото тя бе единственият му близък човек. Искаше да му помогне бързо да преодолее тоя стрес. Купи му скъпи подаръци. Реши да го заведе на хубаво място, за да се разсее. Взе си отпуск и заминаха на един красив планински курорт. Там, сред прекрасната природа, изживяха вълнуващи мигове. Стоян омаян й предложи да не се разделят до края на живота си. Развълнувана, без много да се замисли, тя се съгласи. В същия момент душата й се сви, защото не можеше да предвиди какво би било бъдещето й с него. Какво щяха да кажат децата й, внуците, съселяните, приятелките… Изведнъж за нея стана много сложно… по-сложно отколкото можеше да си го представи.

Стоян много обичаше интернет. И тук, в курорта, не се отказваше от него. Ходеше в местната библиотека, сядаше на компютъра и четеше новини и други неща. В един момент тя реши да провери, дали все още влиза в оня сайт, в който се запознаха. Тайничко от него посети библиотеката, отвори сайта и с удивление видя, че Стоян е влизал в него… Ужас! Такъв подлец се оказа! Аз да го доведа тук, за да възстанови нервите си, а той „да търси жени по сайтовете!“ Край! Ръцете й трепереха, силно вкорененото чувство за ревност избухна като изпепеляваща напалмова бомба. Няма да говори за това сега, но ще положи всички усилия да скъса с него. От тоя момент тя не му позволи да я пипа нито за ръка, нито където и да било.
Върнаха се. При един преглед на лекар й бе препоръчано да си направи важна козметична операция. Реши се веднага. Такава си бе тя, решителна и целеустремена. Сподели за нея със Стоян. Той изяви желание да дойде с нея в столицата и да й помага с каквото може. Тя му отказа. Знаеше, че щяха да се видят със сина й и не бе ясно как срещата би завършила.

Оперира се. Синът й я докара с колата си на село. Стоян изяви желание да я посети. Тя отново му отказа. Тоя път му обясни, че синът й нямал да посрещне това посещение добре. Стоян беше възмутен. Защо да не дойде, какво лошо имало в това? Искал само да я види, да й вдъхне радост и кураж – нищо повече. Тя обаче решително му отказа. Като й позаздравя раната, му се обади и поиска да се видят. Той се притесни, че можело да се отвори раната от ходенето и пак изяви желание да дойде при нея.

Тогава тя реши, че е дошъл моментът да скъсат. В един вечерен разговор по Скайп го обвини в подлост, неискреност и предателство. Стоян не можеше да повярва, че това са нейни думи. Тогава тя старателно започна да му изрежда „фактите“ за предателството… сайтът за запознанства, незаинтересоваността му към критичния за нея момент - операцията. Той й припомни, че причината е в нея и в сина й. Тя обаче бе решена да продължи делото си до край.

„Трябва да се бориш за човека, с който си пожелал да живееш до края на живота си! Трябваше да дойдеш и да ме видиш въпреки всички пречки. За мен ти си предател, менте човек, някакъв евтин индивид…“

Това бяха все тежки думи, които знаеше, че ще го наранят силно, но нали беше вече решила да се отърве от него. Не биваше да има жалост, ни най-малко… Стоян замлъкна и повече не я потърси.

Съвестта… Кой ли бе успял да се отърве от нея? Май никой. Болеше я. Много я болеше от това което му бе казала. Беше свикнала с него, а сега, изведнъж го няма. Прогони го…

"Какво стана изведнъж?! Какво стана? Защо все на мен ми се случва това?!“ – мислеше си Гергана.

В един момент му звънна и го помоли отново да я приеме за приятел в Скайп. Той се съгласи, но беше вече друг човек. Не беше оня мил и нежен Стоян, беше обиден и подозрителен. Женската мъст и изпепеляващата ревност тлееха като неугасима жарава в душата й. Не можеше да се пребори с тях. Това бяха нейните критерии за честност, справедливост и вярност, с които бе живяла и които бе приела за нравствени правила. Продължаваше да го укорява, колкото и да не й се искаше да го прави.

Беше открила нещо хубаво в тоя човек, което не й се искаше да загуби, но не можеше да се бори със себе си. Просто не знаеше и не можеше друго да прави… освен това, да го оскърбява и обижда. Някакъв дявол я бе обладал и не я оставяше на мира.

Внучката й я погледна. Беше забелязала нещо в израза на лицето й, което я тревожеше.

Тя изговори на баба си малкото български думи, които бе успяла да научи:

“Бабо, за какво мислиш? Защо си толкова тъжна?“

Гергана я погали по главицата и нежно отговори:

„За болката мисля, чедо, за болката, която е във всеки от нас.“

„Усмихни се бабо! Остави тази болка! Я виж тоя гълъб как се прокрадва. Сигурно е гладен. Да купим една кифла и да го нахраним, бе бабенце? Хайде бабо!“

„Хайде миличко, нека го нахраним!...“