ЛОШИ ОЧИ

 

Преди много време в Чирпан дошла една жена - от близките села ли, от по-далечните ли, така и не станало ясно, защото жената не обичала да разправя за себе си. Ходела все прибулена, но походката и жестовете й издавали увереност, каквато нямали тукашните жени.
Жената наела къща по пътя за Братя Даскалови - току преди циганската махала. Тия, местните жени, се питали откъде има пари, защо ходи все прибулена, мюсюлманка ли е и ако е, каква ще е тая самостоятелност, която демонстрира в очите им: ни мъж около нея, ни дете, ни никой.

Още повече се чудели като не знаели с какво се издържа. Вярно, в къщата имало кладенец и двор, но можеш ли да живееш от няколко корена домати, пипер и картофи? Ни кокошки гледала жената, ни зайци, ни нещо по-голямо.

И като нямали отговор, от ден на ден любопитството им растяло. А женското любопитство е по-лошо и от земетресението през 28-а, чийто спомен още смразявал кръвта на иначе горещите чирпанлии и чирпанлийки. То помита всичко като въртоп, разцепва къщата на две и, ако трябва, запраща и самата жена в разтворилата се от труса земна паст, докато не се насити - любопитството, де.

Тъй минавали дните, а любопитството вече бучало като подземна вълна из целия беден Чирпан.

Една вечер градският пощальон Еньо се напил в кръчмата на гарата и взел да вика на де що хора имало, че знае коя е жената, Маргарита била тая, проклетница голяма, дето няколко села са я гонили като чумава. И от Спасово, и от Рупки, и от Плодовитово, и откъде ли не, защото вдигнела ли очи върху някого, лоши неща се случвали и на него, и на семейството му, тъй разправял пиян Еньо, но нали бил пощальон, вестител значи, чирпанлии се почесали, почесали, пък взели, че му повярвали.

И съвсем забранили на жените си да минават край къщата й, а видели ли я отдалеч на улицата - тая уверена крачка, тия бели ръце покрай тялото - свивали веднага в някоя пресечка. А оня, нейният хазяин, се притеснил да я гони ли - ами ако го погледне с ония ми ти лоши очи? - да я търпи ли и как въобще ще си прибира парите!

Ей такива работи ставали в този пусти Чирпан с лютата му ракия, бръснач-ножове и отровни змии в лозята.

След още някоя седмица Еньо пак се отрязал като букова талпа на стряха и взел да разправя, че тая гювендия, Маргарита де, знаете ли какво правела - цялата циганска махала била прекарала през дома си, от мало до голямо, по 5 лева, по 5 лева. Две хиляди души, бре, викал Еньо, по 5 лева, колко прави? И плюнчил молива, и смятал, и колкото и да смятал, хич да не е, 10 хилядарки били!
"Брей, че тя и жените им ли, таковата?" - питали го другите мъже в кръчмата на гарата, щото там циганин не влизал или ако влизал, излизал с краката напред, а Еньо отвръщал: "Бе, жени, мъже, наред ги кара, гювендията му с гювендия!"

Положението ставало все по-страшно, а бученето вече излизало от землището на Чирпан и се разпростирало по цялото, обгоряло от слънце, поречие на Марица, дето голите циганета се къпели и ходели за риба. Клечали там из храсталаците, крили се зад дърветата пустите му чирпанлии да ги гледат, дали им няма нещо на тия омаскарени кюмбета, пък като не виждали нищо, още повече се чудели, плющели се един друг по вратовете и се връщали в кръчмата да обсъдят въпроса на хлад и лимонада.

И така в един паметен ден взели, че излъчили депутация да иска от кмета да маха жената, да я пръждосва по дяволите, стига с тая Маргарита, ай сиктир от магьосници, гювендии и лоши очи, Чирпан туй ли заслужава, срам бе, господин кмете! Изпели си те песента като разлютени комити в Серско, споменали и Яворов, че ако бил тук, тъй де, погребан тук, щял в гроба да се обърне и сам да я гръмне, както неправилно бил обвинен, че утрепал оная столична гювендия, Лора ли била, Мина ли, и тъй нататък, абе въобще - да изчезва, тъй рекли.

"А кой от вас ще иде да й даде заповедта?" - надигнал се кметът иззад бюрото, разлюлял гарафата с топла вода и засукал мустак.

Ей това ги сравнило със самата чирпанска земя, направо ги заровило, сякаш пак се била разтворила под краката им да ги погълне всичките, комити с комити, маскари с маскари. Ама туй мъжкият бабаитлък - без ракия е чист бабалък!

И се върнали в кръчмата, и пак заопявали, и пак заоравали, и накрая заспивали, уморени от люти закани, думкания по масите и пиянски ежби.

И колкото повече времето вървяло, толкова повече Маргарита ги предизвиквала, ама не, че й се канели като в началото, когато оня бунак Еньо ги подкокороса срещу й без ни едно доказателство, а точно обратното - че от обуначване са изтървали питомното, за да гонят дивото, хаймани с хаймани.

"Ами ако тая Маргарита няма никакви лоши очи, ами ако е жена и половина, жена та дрънка, такава, дето никой от нас няма и не е имал ни вкъщи, ни другаде, какво правим тогава?" - първи задал оня въпрос, дето бил на устата на всички, градският пристав.

И ракията им станала не толкова сладка, абе какво ти, направо им загорчала, тъй им загорчала, че строшили чашите, пък станали да се махат, да се пръждосат по дяволите, дявол ги взел.

А по това време Маргарита отдавна се била махнала от оная къща до циганската махала, ама като никой не ходел при нея, ни хазяина й за парите, ни кмет, ни пристав, ни оня глупак Еньо ли беше, друг ли, отде да знаят пустите му чирпанлии, че жената я няма, нямало я.

Абе няма я завинаги!