Краят на войната

 

1. 

Смъртен страх беше сковал Ото Роланд Шулц в малкия му апартамент на Улщайн щрасе, южен Берлин.

Беше петък следобед, дъждът валеше от два часа, топъл и приспивен, но за Ото всяка капка се забиваше като гвоздей в настръхналото му съсухрено тяло.

Беше на 70, живееше от две десетилетия сам, след развода с втората си съпруга, нямаше деца и от първия брак, но бе натрупал достатъчно пари да посрещне края си щастлив.

Въпреки това краят му се очертаваше нещастен.

Дойде на бял свят в началото на войната, но истинските му спомени бяха от следвоенен Берлин.
Стената зазида Ото в Западен Берлин с майка му – фрау Шулц.

Фрау Шулц беше властна жена, разказваше на малкия Ото, че баща му е загинал на фронта като храбрия рицар Роланд.

По-късно фрау Шулц прибави към малкото име на сина си помпозното Роланд.
Така Ото разбра, че в живота винаги има добавка, десерт, който не бива да се изтърва.

Фрау Шулц намери бъдещата съпруга на Ото малко по-надолу по Мариендорфер дам (Ма дам, както беше модното съкращение на булеварда), а след сватбата младото семейство заживя в малкия апартамент на Улщайн щрасе 35.

Ото Роланд Шулц ставаше по часовник всяка сутрин, избръсваше се и тръгваше за работа в близкия клон на Комерцбанк на кръстовището на Ма дам и Кайзер щрасе.

В апартамента оставаше фрау Шулц с десерта на Ото Роланд – фройлайн Елке.

Елке беше 19-годишна, фрау Шулц я учеше да върти домакинството – от пазаруването, през готвенето, почистването, семейния бюджет и главно – да бди над спокойствието на главата на семейството – 25-годишния Ото Роланд.

Уроците на фрау Шулц продължиха 6 години, на 7-ата Елке се изнесе от семейния апартамент със същата рокля, с която беше дошла: изпъстрена с цветя басма.

Ото Роланд прие раздялата като една загубена битка; войната тепърва предстоеше. В крайна сметка Елке не беше неговата война, а тази на фрау Шулц.

Фрау Шулц обаче не успя да преживее труса от загубата. Седмица след кончината й Ото Роланд Шулц доведе в семейния апартамент бъдещата си втора съпруга – санитарка, която се грижеше за фрау Шулц в болницата.

Фройлайн Ханелоре беше ниска набита тъмнокоса жена с обилно окосмяване по срамните части и подмишниците. За разлика от Елке тя дойде научена на всичко. И си тръгна също така научена, след като изгуби интерес към Ото като към мъж.

Ото Роланд прие втората си загубена битка като злополучен край на войната между половете. Той приключи тази война с чиста загуба: без наследници.

В началото си мислеше, че се е отървал невредим.

След вторите си бракове обаче бившите съпруги на Ото Роланд родиха деца и тогава той осъзна, че наистина е губещият войната. Наближаваше 50-те, възраст, в която мъжете изпадат в крайни състояния.

Следващите 15-ина години Ото посвети на пестенето. Като банков чиновник добре си правеше сметката и влагаше спестяванията си на точното място. Така успя да натрупа солидно състояние за самотен мъж преди пенсионирането си.

Този следобед Ото Роланд Шулц чакаше Ана вече пети час.

Младата жена, която идваше при стареца, за да упражнява немския си в свободен разговор, живееше в Берлин от няколко месеца, на малката уличка Тайкевег 5, пресечка на Мад дам.

Беше дошла от една от бившите югославски републики, но Ото така и не запомни от коя точно.
Срещна я на терасата в Лебенсарт кафе, над канала с лодки, на Улщайн щрасе.

Часовникът на отсрещната кула беше спрял на 12.

Общуването с Ана караше Ото Роланд да се чувства жив, по-жив отпреди. Толкова жив, че последния път й предложи женитба.

Ана беше на 29. Ото Роланд й показа 10-те хиляди евро, които държеше вкъщи. После й показа банковите си сметки. А накрая каза, че всичко това е нейно, ако се омъжи за него.

" В два, каза, в петък в два часа ще те чакам с отговора."

Минаваше 6, а Ана я нямаше.

Ото Роланд на няколко пъти набира номера й.

Отсреща не вдигаха джиесема.

Ото Роланд сновеше от стената на хола до прозореца, погледът му се спускаше по белите стволове на брезите към алеята с паркираните коли, но Ана я нямаше.

Започна да връща като на лента срещите си с нея.

Първото им скарване стана заради пари. Беше й предложил 20 евро.

Ана каза, че това са пари за просяк.

Ото отвърна, че след като са приятели, всеки трябва сам да си плаща сметката в кафенето.

Ана излезе бясна от апартамента му, като забрави джиесема и дамската си чанта. После си ги взе с полиция, защото Ото й каза, че ще й ги върне, само ако му дойде на гости пак.

След полицейската намеса Ото стигна до идеята за брак. Това беше последното, което му хрумна, за да задържи Ана до себе си.

И сега сновеше между стената и прозореца, взираше се в дъжда и сумрака навън, докато не го изби студена пот, усети изтръпване в дясната ръка и смъртен уплах.

Ото Роланд Шулц легна на дивана в хола, взря се в мъждивата светлина на стария лампион и в този миг разбра, че войната е загубена. Загубена завинаги.

2.

Вериана беше дошла в Берлин от Скопие.

В Берлин й казваха Ана, защото за немците беше трудно да запомнят цялото й име - Вериана. Баща й – Енвер, беше албанец от Тетово, майка й Ана – македонка от Струга.

Когато се роди, я кръстиха Вериана (Енвер и Ана).

Израсна край Охридското езеро, откъм албанския бряг, в малкото рибарско селище Поградец.

Когато Стената падна и започнаха войните между бившите Югославски републики, Енвер се пресели със семейството си в Тирана.

Лесно си намери работа като въоръжена охрана; стажът на бивш военен от югославската армия му помогна.

Хобито му беше фотографията и той бе направил великолепни снимки от Поградец, на Охридското езеро, които мечтаеше да издаде в книга. Мечтата му така и не видя бял свят. Фотографиите останаха в семейния албум, макар на тях да не беше сниман никой от семейството на Енвер.

Суровият му характер на бивш военен не му разреши да глези Ана и Вериана, двете жени в дома му.

Ана завърши театрално училище в Тирана, а първата й роля беше третостепенна - на албанска проститутка в германо-албано-италианска продукция.

Втора роля така и не последва. Хвана се учителка по народни танци, но заплащането беше малко.
Така Ана реши да търси щастието си в Берлин.

Бързо разбра, че на познатите си албанци, които въртяха дребен бизнес с турци и араби  по Ма дам, не можеше да разчита. Губеха интерес веднага, щом им откажеше секс.

Със спестяванията си от ролята на проститутка нае 30-квадрата апартамент на Кьониг щрасе, Темпелхоф.

Регистрира се още на другия ден и веднага отиде в офиса на Агентюр фюр Арбайтен на Готлиб-Дункел щрасе 43, в индустриалната зона на Темпелхоф, южен Берлин.

Оказа се, че не може да започне никаква работа, защото не беше гражданка на Европа. Най-близкият път до работата минаваше през брак с германец или с мъж, който е от страна-членка на Съюза и се е установил в Германия.

Вериана разбра, че лошите филми се сбъдват.

Когато Ото Роланд й предложи брак, тя изигра предварително подготвената сцена със затръшването на вратата. Нарочно остави джиесема и дамската си чанта в апартамента му, а след това го заплаши и с полиция. Старецът не биваше да си мисли, че Вериана е лесна за улавяне рибка. Като рибките в Охридското езеро.

Докато Ото Роланд я чакаше трескаво, тя пиеше бавно капучиното в малко кафене на кръстовището на Ма дам и Вестпфалвег.

Дъждът се стичаше по прозореца на кафенето, а на Ана й се искаше на избърше сълзите му с дамската си кърпичка.

Изкара 3 часа в кафенето, като си говореше с момчето на бара.

Джиесемът й звънеше през десетина минути и барманът се чудеше защо не вдига.

Вериана го настои на вибрация и го пъхна в джоба на дънките си да усеща трептенията на стареца.

В 18.30 реши, че е време да позвъни на Ото Роланд.

Набра номера му с предварително подготвено извинение, че неприятният дъжд и една неочаквана среща са провалили днешното им рандеву.

Отсреща обаче не вдигнаха.

Ана набра втори път номера – мълчание.

Трети път – същото. Раздразни се на глупавия старец и немския му инат.

„Тъпа свиня!” – каза си.

Плати капучиното и излезе под дъжда.

Беше забравила чадъра си вкъщи и тръгна мокра към дома на Ото Роланд.

Пред вратата на апартамента на втория етаж на Улщайн щрасе 35 се поколба дали да натисне звънеца. Все пак го стори.

Натисна втори път и трети път – по-дълго.

В този момент чу сирената на линейката пред блока.

Двама полицаи се качиха с екипа от лекар и санитар.

На вратата я попитаха коя е.

Ана се поколеба какво да отговори. Накрая каза, че взема уроци по немски от хер Ото Роланд Шулц.

Единият полицай я попита дали има ключ за апартамента и кога се е чула с хер Шулц за последно.

Преди да отговори, Ана се стресна от думите на втория полицай, който каза на медицинския екип, че трябва да разбият вратата.

Засуетиха се из етажите за домоуправителя. Трябваше им свидетел на взлома.

Ана смотолеви нещо като „Съжалявам” и бавно се отправи към стълбището.

На входната врата чу изпращяването на бравата.

Навън продължаваше да вали. Дъждът се смесваше с вятъра и цялата мокра маса се стичаше по лицето и роклята на Ана.

Тя свали обувките си и закрачи направо през локвите. Оставаше й по-малко от километър до Кьониг щрасе. Все някак щеше да се добере до дома си. Все някак. Беше загубила битката.

Но не и войната.